Актьорът Гено Мочуков замалко да замести Йосиф Сърчаджиев във „Време разделно”

За себе си Гено Мочуков казва, че е единственият търновски поет сред актьорите в МДТ „Константин Кисимов”. Вече е издал две поетични книги: „Състояние” и „Ребро от мъж перо от ангел” (2007 г.). Втората с помощта на РБ „П. Р. Славейков” и с илюстрации на Вельо Митев. Нежна, лирична любовна поезия, и философска, дълбаеща бездните на душата. Прописва „на стари години”, за да компенсира острата липса на сцената. Защото от 2002 г. актьорът е избрал друго поприще да се препитава, но е имал големия късмет да е част от търновския театър в най-силните му и златни години.
Роден е на 26 януари 1952 г. в с. Зимница, Старозагорско, в Долината на царете. Може би затова откакто се е родил, се усеща като трак. Даже си мисли, че е прероден трак, нищо, че дедите му са слезли от Балкана като са изгонили турците. В родното си село завършва основното си образование, после семейството му се мести в Стара Загора, а той завършва Eлектротехникум. След казармата се върнал и започнал да кандидатства за ВИТИЗ. През цялото това време участвал в драматични кръжоци, пял и рецитирал, бил в самодейни състави. Във ВИТИЗ влязъл на третия път. И тъй като имал красив глас, вече второкурсник, в час по солово пеене преподавателката му искала да го води при Ана Томова-Синтова да го прави оперен певец. Само че на Гено не му харесвало,  дето оперните певци ходят като дървета по сцената, той мечтаел да бъде драматичен актьор, свободен в движенията си. Пък и вече бил изкарал една година, никой не го можел да го премести от там. Започнал в класа на проф. Кръстьо Мирски, а след кончината му при Любомир Кабакчиев. Големият артист много обичал да си води студентите по разни театрални купони, та не оставали гладни.
Любовта към театъра наследява от баща си, който бил стар самодеец в селското театро и играел все хумористични роли. Веднъж в пиеса трябвало да огласи трагична вест, а още като го видели, всички почнали в салона да се смеят. От там се заговорихме за амплоато на актьора. „Това е голям проблем. Актьорите от драматичен тип, какъвто съм аз, искат да играят комични роли. А аз цял живот съм играл герои – защото съм 1,82 м висок, защото съм строен и красив, синеок и рус. А на мен ми се щеше да играя гърбушки, изчанчени роли с големи носове, ама на”.

Покрай главните роли е играл и доста поддържащи, в помощ на другите колеги. А и според Гено публиката не знае какви войници са актьорите. „Идва разпределение и ако по някаква линия не си уредиш нещата, не знаеш дали ще попаднеш в състава на пиесата, която ще се поставя. Харесал си си една роля, те те блъскат в друга. Но ако попаднеш на роля, си истински щастлив. И ти личи. Тогава успяваш”.
Разпределен е в Търновския театър през 1982 г., дебютната му роля е на Рафе Клинче в „Железният светилник”. Много сериозно изпитание, защото филмът „Иконостасът” вече е минал. А и пиесата е доста по-различна от филма. „Героят ми беше натоварен с много очаквания. Всички колеги ме гледаха под лупа, защото аз играех тях, творците. Не ми беше лесно. Но се справих и имаше голям успех. Пътувахме из цяла България, телевизията идва да снима част от спектакъла, после ни пуснаха в рекламите”, спомня си актьорът.
После се зареждат роли, възторзи и разочарования. Двайсет незабравими години, в които и театърът, все още драматично-музикален, се радва на многобройна публика, почит и уважение. После започнало падението. „Шансът на драматичния театър беше да се отделим. С отделни ръководства и каси. Но като дойде Иван Евстатиев за директор, статуквото се запази и този шанс беше пропуснат. Дойде гладорията, започнаха да режат театрите по цяла България. Една година изкарах като електротехник на гурбет, после пак се върнах. Оказа се, че малък град като Търново има два театъра, закриха драмата и тя стана крило към оперетата. Трупата се разбяга. Когато театърът стана музикално-драматичен, тогава напуснах. Не издържах това и си подадох оставката”. За да се прехранва, започва да се занимава с търговия, да продава ламиниран паркет. Отначало на консигнация, но печели доверие, нещата потръгват, печели тройно повече и до ден-днешен работи това.

Театърът обаче си остава голямата му любов и може дълго да разсъждава върху същността му. „Театърът е животът, погледнат през лупа. Тука страстите, отношенията, любовите, разделите, предателствата са много по-трагични, по-големи и по-раздути. Но удоволствието от добре свършената работа е повече от всичко”. Макар и толкова време далеч от сцената, живи са спомените за близките му приятели в търновския театър - Венци Горанов, Сава Димитров, Ивелин Керанов – дългогодишен директор на Старозагорския театър.
В киното
Още като студент си докарвал парички в киноцентъра, като записвал дребни неща, масовки, озвучаване, епизодични роли. Вече женени с Маргарита Мочукова, сега учителка по флейта в СУ „Емилиян Станев”, един ден си пристига вкъщи със скъпо кожено манто. Пет дена записвал в киноцентъра „Капитан Петко войвода”, изплатили хонорара накуп и ето ти манто – от монголска кожа, струвало 180 лв., ама тъй като цял живот си мечтал за него, не издържал и го купил. Снимал в „Записки по българските въстания” и в „Аспарух”. „Стойко Пеев ми беше състудент. Адски много му завиждахме, но когато трябваше някой да изиграе Аспарух, Стойо имаше отличната физика за тази роля. Беше с 5-6 см по-висок от мене, строен, с леко криви крака, каквито са конниците, супер! Мисля, че беше страхотно попадение на Стайков. Справи се страхотно Стойо. Моята роля беше епизодична, на славянин, жрец на Перун. Студентска работа, да изкараш някой лев. Но пък в Русе бяхме в луксозен хотел, вечерта по ресторанти. Каквото изкарвахме, го изпивахме”, спомня си лудите млади години Гено Мочуков. Участва и във филма „Мечтатели” (1986 г.) на Иван Андонов, за Димитър Благоев с Иван Иванов в главната роля. Част от филма е сниман в Трявна, а Гено Мочуков играе поборник. Снима се в епизодични роли и в чужди продукции. Последното му участие във филм, в Търново, е в документалния „Щрихи от първия Български парламент” (2009) Филмът печели първа награда на фестивала на историческите филми в Пловдив, после награди и от чуждестранни фестивали и е приет навсякъде добре.
Най-голямото разминаване
Големият пропуснат шанс да стане известен в цяла България актьор било, когато снимали „Време разделно”. След толкова години разказва случката без огорчение в гласа, по-скоро като интересен епизод от живота си. „Беше настъпил някакъв конфликт между режисьора и Йоско Сърчаджиев. Той има навика, като мине малко време, да каже, че ролята е трудна и да си поиска двоен хонорар. Бяха се скарали, ама десетина дена бяха снимали от филма. И изведнъж ме вика Людмил Стайков за ролята на… Караибрахим. Бях тука в театъра, трябваше да ида в киноцентъра. Отивам аз, обличам дрехите, дават ми задачки, изпълнявам си ги. Снимахме първи, втори, трети кадър. Направихме няколко дубъла на различни ситуации и той ми вика: „Готви се да подпишеш договор”. Аха да стане работата. Аз като подскочих, ще стигна небето. Обаче, Йоско подушил каква е работата, пък и някой му е казал да не се занимава с глупости и да си сяда на задника. Върна се той, а аз се разминах с ролята. Между другото, много го харесвам в тази роля. Той е Караибрахим. Много добре си пасна и добре, че я изигра. Нищо, че загубих пари, загубих слава, ама добре, че я изигра той. Аз по-скоро бях за ролята на Манол. Странно защо ме бяха извикали за Караибрахим. Може би, защото бях с червеникава брада, руса коса, знам ли...”.
Последните години, освен на търговията, се е отдал на писаното слово. Превръща романа „Антихрист” на Емилиян Станев в театрална пиеса, чете поезия пред ученици в различни търновски училища. Последната книга, която готви, се казва „Монолози”, защото като актьор обича да се изразява в монологична форма. „Като ме заболи душата и започвам да пиша. Ставал съм в 12, в 1 часа през нощта. Винаги имам наблизо листи и молив. Всичко се излива във форма, сякаш че някой ми го диктува. Започвам от някаква идея, а думите просто ме теглят. Няма никакви редакции, само тук-там е задраскано”, споделя актьорът-поет.

Другото най-важно нещо в живота му е семейството. Задружно е, макар артистичните ангажименти да дърпат всички на различни страни. Защото никой в него не е случаен. Освен съпругата му, прекрасна флейтистка, дъщеря му е оперната певица Русалина Мочукова – прима на Старозагорската опера, а негов зет е познатият на всички диригент на Биг бенда на Велико Търново Владимир Бошнаков.
Ана Райковска