Ана Минева – казашката кръв във великотърновската журналистика

От потекло на белогвардейци съм, тъй като моят прадядо - Сергей Немцеров, е емигрирал в България през 1920 г. с армията на „белия“ генерал Врангел. Произхождам от род на кубански казаци, като имам информация за моя род няколко поколения назад, разказва Ана.  Тя надълго и нашироко е проучила историята на общността на казаците, която е заемала много особено място в Русия. Това е военизирана общност, която се е ползвала с особени привилегии и автономно съществуване.

Нейният род е живял в станица Михайловская в Кубан, в близост  до Краснодар. По-популярно казано, казаците са професионални военни. Според фамилната история, прапрадядо й Александър е бил атаман, а неговият син и прадядо на Ана - Сергей, който дава началото на рода в България, е бил есаул или отговарящ на чин капитан. Прапрапрадядо й Михаил Немцеров пазил с години руско-персийската граница в Кавказ и си взел за жена персийка - Дария. Тя го наричала с почитателното на Изток обръщение „мерза“ или „господарю“, което и в родното му място останало като прякор - Михаил мерза. Тук информацията е оскъдна, но аз неволно се сещам за онези романтични времена в средата на 19-ти век, когато Лермонтов е написал своето стихотворение „Казачья колыбельная песня“ (казашка приспивна песен), разказва Ана Минева.

Синът на Михаил -  Александър, воювал през Руско-турската освободителна война  на Шипка, но журналистката така и не успяла да издири в коя военна част е бил. Знае се само, че се е върнал жив обратно в Русия. Умрял мъченически, по време на червено-белия терор, набучен на 8 щика в неговото имение в Михайловская  от поддръжници на новата съветска власт. Синът му Сергей Александрович, който дотогава е бил знаменосец на Кубанската казашка войска, емигрирал в България с армията на генерал Пьотър Врангел - командир на Бялата доброволческа армия.
Прадядо ми отпътувал от Одеса с кораб през Черно море и акостирал в Галиполи, Турция. По онова време хиляди несъгласни с болшевишкия режим търговци, офицери, аристокрация, интелектуалци, военни, в т.ч. и над 10 000 казаци - войници и офицери, напускат болшевишка Русия с Врангел, посочва Ана. От Галиполи прадядо й Сергей бил разпределен да отпътува в емиграция за Париж или Бразилия, но с друг свой другар се прехвърлил в България, където срещнал прабаба й Гергина от лясковското село Джулюница и създал второ свое семейство. В Русия той оставил жена и дъщеря Олга. В емиграция той се  установил до края на живота си през 1970 г. Получил Нансенов паспорт на бежанец, както и двамата му сина (единият от които е дядо на Ана), и получил статут на невъзвращенец. Чак през 60-те години успял да посети СССР, където се видял със своята пораснала дъщеря, открива още от тайните на родовата си история Ана Минева.
На въпроса в какви ситуации усеща казашката кръв във вените си, отговаря, че казаците са много свободолюбиви хора. От тюркски език етимологията на думата „казак“ означава „свободен човек“. Това, което съм откривала в себе си - че държа особено на свободата, тя е от най-висшите ценности за мен. Навярно това е, което усещам като генетичен код. Другото, за което съм чувала или открила - казакът е много лоялен и изпълнителен човек по отношение на тези, на които служи или с които работи. Но когато почувства унижение, напуска и си тръгва, без да се замисли, споделя наследничката на славните си предци.

Родът на казаците е по линия на бащата на Ана – талантливия художник Сергей Немцеров, който за жалост си отива от този свят твърде млад – едва на 53 години.  Той сериозно повлия на мен, сестра ми и брат ми. Много научихме от него, беше мислещ човек, почтен. Когато бях ученичка помнех, че вкъщи канеше много от неговите студенти, на които преподаваше графика като хоноруван преподавател във ВТУ. Много млади хора държаха да общуват с него и търсеха неговите съвети. Имаше чувство за хумор, трудно се предаваше в тежки моменти. Поучаваше ни с примери, с алегории, с притчи дори. Научи ни да приемаме философски и дори с хумор живота, да не се впрягаме, спомня си с тъга и уважение Ана. И си повтаря цитата, често използван от баща й: „На добрия писател/творец, каквото и да му се случи, все ще му е от полза“. През последните си години художникът станал много вярващ и това се отразило и в сюжетите на живописните му картини. Често съветвал децата си да не се тревожат напразно за утрешния ден  и им напомнял стих от евангелието на Матея: „Погледнете птиците небесни – нито сеят, нито жънат, нито в житница събират, и пак небесният Отец ги храни!“.
Не по-малко житейски уроци Ана получила и от своята майка Ксения Немцерова, която е една от най-обичаните учителки във Велико Търново.

Била съм свидетел, че поколения ученици от Езикова гимназия са я търсили, поздравявали за празници, срещала съм нейни бивши възпитаници, които са ми споделяли, че тя е имала подход като педагог, че я помнят като любим учител. Не мога да преценя с какво ги е грабвала и провокирала, казва Ана. Майка й била безкомпромисна и към нея, когато й преподавала в осми клас и дори без да й мигне окото й завъртяла една двойка, защото не отговорила от солидарност с другите незнаещи на някакъв въпрос.
След като завършила „Българска филология“ във ВТУ и изкарала майчинството с първия си син, Ана безуспешно потърсила учителско място, но не я огряло. Случайно тогава я срещнала Милка Денева, редактор в тогавашния вестник „Новини“ и й дала шанс като стажант репортер в изданието, откъдето през 1998 г. започнала почти на шега с тази професия. Факт е, след 22 години работа, мога да цитирам Конфуций без колебание: „Избери работата, която обичаш, и тогава няма да бъдеш принуден да работиш и един ден през живота си“, категорична е Ана и признава, че приема работата си като хоби, като много приятно занимание и понякога чак се учудва, че е натрупала трудов стаж именно с тази професия.
През годините работила на доста места, опитала и в радио, във вестник, за кратко дори в списание, в кабелна телевизия, в сайт… Била е кореспондент за Канал 3, BIT – телевизия и други.
От 5 години е редактор на дигитална медия - сайта Таймс.бг. Спомня си удоволстието от правенето на репортажи от малки населени места, докато е работила във вестник „Янтра ДНЕС”, в телевизия „Видеосат” пък водела почти година сутрешен блок с най-различни гости. Било приятно и позитивно преживяване.
Като принципи в професията спазва обективността. Старала съм се през годините да избягвам тенденциозността. Експресивност, коментарни елементи, внушения в един новинарски материал нямат място, категорична е Ана Минева. По думите й, ако желаеш да избухнеш, да декларираш остра гражданска позиция, си има коментарни рубрики.
От няколко години Ана е ментор на студенти от специалности „Журналистика“ и „Пи ар“ от различни вузове. Прави й впечатление, че децата идват напълно неподготвени практически. Не знам по какви програми се обучават в университетите. Факт е, че там почти липсват лектори – журналисти, които практикуват професията и това се отразява на начина, по който се опитват в началото да пишат, казва тя.
През последните години Ана Минева се вдъхновява да прави социални репортажи, с които може да се помогне някой нуждаещ се и да има осезаем резултат.

Дали ще е семейство на болно дете или възрастни хора в недоимък, или някой несретник, най-хубавото нещо е изведнъж за дни да получат подкрепа от цялата страна и животът им да се преобърне в добра посока.
И тя, като всички колеги, има своите незабравими работни моменти. Едни от прекрасните й спомени са, когато заедно с Габриела Игнатова правили авторското предаване „Автограф” по радио „Велико Търново”. Ана експериментирала с гости на живо в студиото, със слушателски обаждания, а Габи като тонрежисьор пускала страхотна музика. Един от гостите бил покойният поет Радко Радков, заедно с бизнесмена Георги Вълев, който за кратко бил негов благодетел. Радко се бил почерпил и благодарил в ефир на Вълев, че му „подарил нови зъби“. Гостувал й и тогавашният директор на РДВР Драгомир Димитров, който пък трябвало да обяснява конфуза, че Митьо Пищова кандидатства за полицай. Няма да забрави как с Габи, когато били в „Янтра ДНЕС”, правили разследване за трафик на бебета в Еленския Балкан, където майките от ромски произход раждали  и продавали бебетата си в Гърция.
Като млада репортерка в радио „Велико Търново” и вестник „Новини“ имала вземане-даване с великотърновския митрополит Григорий. С  колегата си Момчил Йончев дори стигнали до съд след поредица от статии срещу него. Оплакали им се недоволни монаси и свещеници, които обаче после не се явили в съда като свидетели. Днес това е назад в миналото, още преди години поисках прошка от митрополита, казва Ана.
От известно време Ана Минева съчетава работата си като журналист и редактор с тази на пи ар на различни институции. Един такъв медиатор между съответната институция или публична личност следва да е в отлични отношения с журналистите, които се доверяват на неговата информация. В тази позиция следва да минимизираш егото и собствената персона максимално, да изчезнеш, да станеш невидим дори, но да свършиш определена задача, да изпълниш заложената цел, посочва Ана. Според нея си си свършил работата, когато дискретно изградиш публичния образ на някого, представиш силните му качества и публиката го приеме, въпреки че  хората често не подозират, че това се дължи на едно професионално „извайване“ на имиджа на човека.
Наскоро Ана изненада приятели и познати, като участва в телевизионното предаване „Последният печели” и се представи повече от достойно, заемайки второ място.

Отидох, за да провокирам себе си - мога ли да се впусна в конкуренция, да тествам някои качества - дързост, авантюризъм и пр. Честно казано, не съм се приемала за подвижна енциклопедия и че ще покажа блестящи знания, по-скоро се предизвиках сама, споделя тя.
За да се спаси от огромното напрежение на професията, през последните години Ана Минева признава, че все по-често търси уединение. Споделя, че има много ограничен кръг от хора, с които се чувства добре - няколко приятели, проверени от времето, роднини. Харесва й да разпуска в Балкана, да е сред природата, особено през пролетта и лятото, да обикаля по манастири и културни старини. Отпуска се, като слуша хубава музика.
Мечтае и малкият й син да поотрасне, да си почива в къща на село, да има лозе, цветна градина, да си прави сама домашно вино, да се занимава с творчество – да пише, да рисува... Аз съм доста тревожна и социална натура и навярно няма да спра да се вълнувам от събитията по света и у нас, но мисля, че на определена възраст репортерската професия изморява. Тя е за млади и енергични хора, които имат хъс да бягат, да провеждат срещи, да търсят истината, да решават важни обществени казуси. Сега, от дистанцията на годините, много ценя вътрешните хармония и мир, най-важно за мен е да съм спокойна и в баланс. Преценявам и каква цена трябва да платя, за да постигна тази хармония, която в днешния несигурен и доста враждебен свят е лукс, казва в заключение журналистката с казашка кръв.
Мила МИЛЧЕВА