Анатоли Петров – за спорта и журналистиката, за пътуванията, книгите, звездите и камъните

Като започвам интервюто със спортния журналист Анатоли Петров, ме обзема тих ужас. Причината е, че се познаваме повече от 30 години, знам колко интересни неща има в неговата биография и нямам никаква идея как ще събера дори малка част от нея на две вестникарски страници. Репортер, пътешественик, писател, колекционер, истински „ловец” на звезди от всички категории – където и да тръгне разговорът ни, все изкача нещо интересно...

За разлика от много колеги, които ненадейно са попаднали в професията, при мен няма нищо случайно, спомня си началото на своя път като спортен журналист Анатоли. Той знаел, че ще работи точно това още в шести-седми клас, когато започнал да си прави „сухи” тренировки като репортер. Водел си дневници - тетрадки голям формат, в които „отразявал” спортните новини от радиото и телевизията. Дописките били придружени и със снимки, изрезки от вестници и списания. Докато Анатоли завършил училище, тетрадките станали 28,  пази си ги и досега. В онези години да кандидатстваш журналистика било много трудно, бройките в СУ били изключително малко, а специалност спортна журналистика изобщо нямало. Затова той влязъл да учи българска филология във Великотърновския университет, с идеята обаче после да работи точно като журналист. Още като студент започнал да праща свои материали за вестници и бил много щастлив, защото ги публикували тогавашните авторитетни издания „Поглед”, „Народен спорт”, „Народна младеж”.
Като завършил ВТУ, започнал работа в печатницата на едно от големите търновски издателства. Още първата година Валентина Камбурова и Васил Бенчев го поканили да пише за култовия за онова време вестник „Синьо време”. Първото демократично издание в старата столица после претърпяло няколко трансформации – „Времена”, „Великотърновски новини” и т. н.  Валя Камбурова беше първият човек, който ми подаде ръка и ми даде пълната свобода да пиша за спорта, каквото поискам, с благодарност признава Анатоли.
През 1991-92 година, когато „Етър” става шампион, покрай клуба се развихря голям скандал с изгонването на треньора Георги Василев. Футболистите му спретнали компромат и Анатоли, силно възмутен от това, написал писмо в защита на Гочето до новия столичен спортен вестник „Меридиан мач”, който в началото се казвал „Меридиан спринт“. Още на другия ден от там му предложили да стане кореспондент на изданието. И така от август 1992 г., вече 28 години без прекъсване, той сътрудничи на вестника. Главни редактори, журналисти и кореспонденти се сменяли, докато накрая той останал единственият, започнал от самото му начало. До април тази година, когато поради липса на средства заради ковид кризата изданието спряло  и освободили кореспондентите.
Паралелно с работата си като кореспондент, още през 1993 г. Анатоли, заедно с колегата си от старата столица Петко Павлов, започнали да правят спортно предаване в радио „Велико Търново”. По думите му това било най-голямото трупане на опит. С Петко правехме спортни предавания, за каквито в България не се беше чувало. Казваха се „Маратон”, „Спорт на 102 и 4” и „Планета спорт”, спомня си Анатоли. Три-четири часа били блоковете, в които освен спортни новини от В. Търново и предаване на мачовете от стадион „Ивайло” по телефона, следили и всички международни срещи. Интернет нямало, ползвали телетекста от телевизорите. Към екипа се присъединил и Димитър Николов, който отразявал баскетбола. Много вдигнахме нивото, до 1999 г. бяха наистина златни години в професионален план, имахме много слушатели и огромен отзвук,  категоричен е Анатоли.
През 1998 г. спортният журналист започнал работа в новосъздадения вестник „Янтра ДНЕС”, където отново в момента е последният от първите му репортери.
Анатоли не помни точно колко мача е гледал – може да са 5 - 6 000. Признава, че огромната любов към спорта го води напред и продължава да се вълнува при отразяването на всяка среща. Единственото, което му тежи, е, че заради професионалните изкривявания не може да изгледа един мач като фен, да отпусне емоциите си, защото и без да иска, „пречупва” срещата през погледа си на спортен журналист и мисли как ще го отразява.
Срещите с известни личности от България и чужбина, вземането на автографи и интервюта от тях е другата страст на търновския журналист. Няма звезда, която да е дошла във Велико Търново и до която да не е стигнал Анатоли. Преследването на известните той не спира и при пътуванията си по света.
Има десетки, дори стотици истории, които помни в тази насока. Едни от вълнуващите са тези, свързани с Христо Стоичков.

Никога няма да забрави първите си опити да го интервюира още като действащ футболист, когато Камата не даваше на журналисти да припарят до него и ги „режеше” като краставици. Първият му опит да стигне до него бил през 2004 г., когато Анатоли отишъл на Евпорейското първенство по футбол в Португалия. Обикалял около звездата, пробвал, но Стоичков категорично отказал да говори. Затова пък Анатоли интервюирал Бербатов, който бил изгряваща звезда.
От Португалия му е един от комичните спомени за пробив в буквалния смисъл на думата, защото по някакви неведоми пътища успял да мине през всички охрани и да стигне до самия терен. Достъпът беше абсолютно невъзможен, но две-три врати минах с журналистическата карта, после се представих, че съм от организаторите и така стигнах до точката за дузпа. Като го съзряли  на терена, охранителите изпаднали в ужас и хукнали към него. Това не му стигнало обаче, та по-късно успял да се намърда и във ВИП ложата, където били Платини, Йохансон и други звезди от ръководството на ФИФА и УЕФА. Само това, че не знаел добре езици, му попречило да ги поразпита това-онова...
Интервю със Стоичков пробвали да направят с колегата си Димитър Николов, като ползвали за посредник близък приятел на Камата. Всичко било уговорено, двамата с огромно нетърпение пътували за София, за да направят срещата. Приключило събитието с участието на Камата, те го пресрещнали и той им казал: „Да, няма проблем, изчакайте ме за минута”. Те чакали, чакали, докато чули звука на излитащ хеликоптер, с който великият футболист отпрашил от мястото. Разбира се, след време Анатоли все пак успял да говори със Стоичков, дори направил четири интервюта с него.
Страхотни спомени търновският журналист пази от Иван Славков – Батето. Колоритна, интересна личност, много искрен и отворен към медиите човек беше, дори съм го черпил цигари „Мелник” при един от разговорите ни, спомня си с усмивка Анатоли.
С голям респект и искрено уважение той говори за бившия президент на БФС Валентин Михов. Определя го като истински приятел и изключителен човек. Двамата имали невероятни моменти заедно и изградили взаимно доверие помежду си. Преди няколко години трябваше да пиша нещо и ми беше необходим неговият коментар. Звъннах му по телефона и той ми каза: „Напиши, каквото решиш, и ме цитирай. Вярвам ти безпрекословно, че няма да ме предадеш, от толкова години те познавам!”.  Такова нещо никой друг не ми е казвал за всичките 28 години в журналистиката, казва Анатоли. Неслучайно миналата година, на представянето на книгата си в Горна Оряховица, Вальо Михов му я подарил с посвещение „На Анатоли Петров – приятел за дълъг път”.
Не винаги срещите на журналиста със звездите приключват с интервю, но си тръгва или със снимка с тях, или поне с автограф. Някои се държат наистина доста високомерно, като например Филип Киркоров, който по време на посещението си във Велико Търново категорично отказал да се снимат заедно, но пък му дал автограф. С Горан Брегович обаче успял  и да поговори, и да се снима.

Радва се на срещата си и интервютата с топ модела Адриана Карембьо, с  членовете на великата група „Юрая Хийп”,

с вокалиста на руската група „Любе” Николай Расторгуев, с музикантите от ФСБ, и още, и още...
Не винаги късметът му проработвал. На Световното първенство в Русия през 2016 година

дълго обикалял около стадиона в опит да зърне Марадона, но не било възможно.  
И Анатоли, както всички журналисти, има своите гафове и забавни случки в работата си. Голям проблем му докарала една правописна грешка във вестника. Известен инвеститор от Велико Търново имаше футболен отбор и исках да напиша, че е изградил чудесна база и отборът му е катапултирал на върха. За голям мой ужас на следващия ден заглавието беше, че той е изграБил чудесна база,  а отборът му е капитулирал, със смях си спомня Анатоли и не иска да си спомня какво му е коствало да обяснява на бизнесмена, че вината не е негова.
Друг път писал дописка за треньор на „Академик – Свищов”, който брал орехи, контузил се и не можел да води отбора. В софийския вестник обаче излязло заглавие, че той е крал орехи. Човекът после му бил сърдит цяла година...
Веднъж „Етър” паднали 0:4. Анатоли като млад и нахъсан репортер си казал, че ще ги попилее с дълга дописка. Написал подробно за грешките на вратаря, за защитата, за нападението. Явно обаче нямало място във вестника и материалът излязъл само с първата си част за обвиненията към вратаря. Точно мен ли намери за виновник, питал го едва ли не със сълзи на очи стражът на виолетовите в деня на публикацията.
Има и весели, и трудни моменти в професията ни, но за съжаление, тя се обезличи в последните години, с болка признава Анатоли Петров. Всяка институция има пиар, подаването на съобщения, които се мултиплицират еднакви във всички медии, убива журналистиката, казва той. Още по-пагубно е това, че новините не се проверяват. Често ни критикуват и ни обвиняват. Истината е, че каквато ни е държавата, такава ни е и журналистиката, категоричен е той. Другото, за което наистина много го боли, е, че нивото на хората, които влизат в професията, става все по-ниско. Няма изисквания за ценз, дори за грамотност. За себе си той е категоричен, че през всичките 28 години, никога не е изневерявал на принципа за обективност. Никакви жълти заглавия не си позволявам, въпреки че имам възможност да го правя. Ако нещо не е 100 % потвърдено, новина не пускам. Дори да съм изостанал от другите искам хората, като прочетат, да знаят, че това е вярно, посочва Петров.
Освен като журналист, Анатоли може да се представи и като писател, защото зад гърба си вече има няколко книги. Още през 1994 г. с Петко Павлов издали футболна енциклопедия в два тома. Сега подготвя самостоятелен сборник  „Те играха за „Етър”. Тя включва негови интервюта с най-големите легенди на виолетовия отбор, някои от които не са били публикувани до сега. Петър Шатров, Георги Василев, Георги Цингов, Красимир Балъков, Цанко Цветанов са само част от героите в книгата, които разказват непознати и любопитни моменти от историята на любимия си отбор. Включени са 26 представители от всички поколения етърци. Втората част на книгата е посветена на паметните мачове на тима.
Голямата гордост и радост за Анатоли са трите му книги, посветени на Владимир Висоцки – едната на български и двете на руски. Над 35 години продължава интереса  и любовта му към руския бард. Тя започва още през студентските му години, когато пише дипломна работа за него. После следват запознанствата и сприятеляването с неговите родственици – майка му и сина му, срещите с тях в Москва, натрупването на може би най-богата колекция с творби на великия творец. Анатоли не иска да се определя като най-добрия изследовател на Висоцки в България и държи да се отбележат имената на Светозар Ковачев, Николай Цанков и Ана Колчакова, които също са се посветили на изучаване на делото и творчеството на барда. Истината обаче е, Анатоли Петров е автор на най-пълното издание за Висоцки, като последният му сборник предизвика истински фурор във водещите руски медии.
Пътешествията са другата страст на великотърновския журналист. Обиколил е цяла Европа без няколко скандинавски държави. Незабравимо за него остава пътуването му САЩ преди години. Бях чувал, че нямат нищо общо с нас като манталитет, мащаби и начин на живот, но това е факт. Там пространствата са огромни, хората са различни, без ограничения, свободни... По принцип избягвам столиците на държавите, които посещавам, защото по-малките градчета крият истинския колорит, посочва журналистът пътешественик. И дава пример с Гибралтар, който е английско владение, малко градче на възлово място в Европа, граничещо с Испания. Там имал интересна случка, защото се загубили по време на разходката в гора на скалата, където е градът. Стигнали до кръстопът на три алеи. Почти изплезили езици от умора, ги задминал бодър дядко, който си правел поход. Попитали го къде е посоката и той им посочил: Ако искате в Англия – надясно. Ако искате в Испания – наляво по пътечката.
Ронда в Испания - градът, дал началото на коридата, шестструнната китара и фламенкото, където са творили Хемингуей и Орсън Уелс, също завладял сърцето му с красотата и атмосферата си.

Така го впечатляват и малките населени места в Алпите в Германия, които обикаля заедно с жена си и дъщеря си, която живее и учи в Мюнхен.
Най-„тежкото” хоби на Анатоли е свързано с ... камъните.

От години той колекционира камъчета и парчета от скали и минерали. Някои си носи сам от пътуванията, други му подаряват приятели. Стотици миниатюрни части от целия свят вече притежава Анатоли. Сред тях са камъните от Еверест и Сахара, от най-южния град на света Ушуая, от Антарктида, от къде ли не...
Сега журналистът мечтае да паднат ограниченията заради корона кризата, за да отпраши към Мексико. Иска да види Перу, Боливия,  Чили, Венецуела, Мачу Пикчу, наследството на маите... Но преди всичко се надява всички заедно здрави и по-добри да се справим с огромното изпитание, което ни сполетя, за да продължим живота си в нормалния му ритъм.
Мила МИЛЧЕВА