Чичопей предсказа завръщането от фронта на "загинал" подпоручик

В просторния и светъл салон на двукатната къща на моя дядо, майстор Генчо Георгиев от село Долни Върпища, строена през 1879 година, на видно място е закачена голяма снимка, с красива, широка дървена рамка, на 18-ти пехотен Етърски полк на Негово величество цар Фердинанд I. 139 снимки на воините от полка, начело с командира им полковник Янчев, са подредени на нея. Съдбата на семейството на дядо е неразривно свързано със съдбата на 18-ти пехотен Етърски полк. Връзката е очевидна – от долния край на снимката ни гледа напет и красив в своята военна униформа по малкият брат на моя баща - кандидат-подпоручик Белчо Георгиев.
Белчо Генчев Георгиев е роден на 1 април 1918 година в село Долни Върпища. През 1932 година завършва основно училище в село Царева ливада. Противно на младежите от селото, които рядко се отклоняват от професионалния път на своите бащи – строителството, той започва по желание на своята майка да учи занаят при дряновския майстор шивач Стефан Стоянов. В годините до постъпването в казармата учи и работи в ателието на своя майстор.
До 5-годишна възраст не бях виждал чичо. В годината на моето раждане той постъпил в казармата, а след това със започването на войната бил мобилизиран до нейния край. Моите пет години не бяха достатъчни да разбера същността на войната и проклятията към нея. Разбрах само, че на 10 септември 1944 година България е обявила война на бившия си съюзник Германия. Българският войник направил кръгом, а заедно с него и 18-ти пехотен полк на чичо, и сега се намирали срещу дулата на немските оръжия. В къщата на село не се говореше открито за войната. Сякаш се страхуваха от това. Само вечер баба палеше кандилото на иконостаса, изработен от дядо, и с тих глас четеше молитва пред иконата на Дева Мария. „Майчице, редеше баба – помогни на нещастното ми дете, да се завърне живо и здраво“. След вечеря татко отиваше в къщата на своя първи братовчед, който единствен в селото имаше радиоапарат на батерии. От вечерния бюлетин татко и чичо Минчо се осведомяваха за положението на фронта, за битките и пътя на 18-ти Етърски полк.

В състава на Четвърта балканска армия, полкът има за задача да прекъсне пътищата на изтеглящите се от Гърция германски войски. След успешно проведена Брегално-Струмишка операция Четвърта армия освобождава Македония, Южна Сърбия, Косово и Метохия. В състава на Пета пехотна Дунавска дивизия, 18-ти Етърски полк, с причислените към него Търновска и Габровска гвардейски дружини, взема участие и във втората фаза на заключителния етап на войната. Сражава се при Буковик, Калиманското плато, Кочани и хребета Карагутица. В началото на 1945 година в бюлетините за военните действия започнаха да се явяват тревожни новини. Докато един ден раздавачът не почука на нашата врата. Донесеното известие за убийството на чичо потресе цялото семейство. В него се съобщаваше, че в боевете с немския окупатор в подстъпите към река Драва, геройски загинал кандидат-подпоручик от 18-ти пехотен Етърски полк Белчо Георгиев. Баба беше силна и корава жена. Но това известие се стовари като лавина върху нея. Щеше ли да понесе тежестта на идващите дни и нощи? Стремеше се да се отдалечи с мислите си от случилите се събития, но едва ли това й се отдаваше. На пътната врата на къщата закачиха черен траурен креп и некролози. Дядо доведе от манастира игумена и един свещеник, които направиха опело и помен пред портрета на чичо. Църковният ритуал беше тържествен и тъжен. Дали това щеше да успокои духа на чичо.
Всеки изминал ден увеличаваше мъката на баба. Никога не бях я виждал такава. Сядаше на пейката пред къщата, гледаше с блуждаещ поглед класилите ниви срещу селото и мълчеше. Понякога тъгата в нея надделяваше и тя започваше тихо да плаче. Този час от крушата на двора се разнасяше птича песен. Малко, красиво птиченце пееше с целия си глас „Чичопей, чичопей...“ „Бабо, не плачи! - молех я аз – чичо ще си дойде. Чуй какво пее птичето...“. Така минаваха дните. Птичето редовно кацаше на крушата в градината и неговата песен огласяше двора на тъжната къща. Дойде краят на войната. Това съобщи радиото на чичо Минчо. От фронта започнаха да се завръщат. Само нашето очакване завинаги бе умряло.
Няколко седмици след края на войната пред дворната порта на притихналата, обвита от зеленина къща на леля на ул. „Васил Левски“ 9 в Дряново, спира незнаен странник. Той дълго се взира в некролога на вратата и в снимката на геройски загиналия кандидат-подпоручик Белчо Георгиев. Какви ли чувства витаят в главата на странника, когато влиза в малкия двор. Видът на този странен, брадясал човек, с овехтял измачкан каскет и прашни износени обувки стряска ранобудната ми леля, която полива цветята в двора. „Пак просяк в двора“ - извикала леля – върви си, върви си човече, няма какво да ти дам и ние гладуваме като тебе“. Странникът нерешително спрял. „Како!“ - с немощен глас извикал той. По лицето му се стичали сълзи. Леля се стъписала. Пред очите й притъмняло. Лейката издрънчала по каменните плочи и тя се свлякла в цветята.
Стояхме с баба на пейката. Знаех, че тъга гризе душата й и не я питах нищо. Чакахме да дойде комшийката баба Неда. Тя най-добре разбираше баба. На младини, като родила второто си дете, получила известие, че мъжът й е убит през войната при Дойран. От тогава бяха изминали доста години, но сега тъгата й с пълна сила се завърна. Но вместо баба Неда от улицата излезе леля Тодора от Дряново. Тя често идваше да ни наглежда. Щом я видя, баба заплака със своята трогателна песен: „Кой ще пресуши сълзите ни, Тодоро, кой ще запали свещица на незнайния му гроб, в чуждата страна...“. Но вместо да заплаче заедно с нея, леля взе ръката й в ръцете си и я погали. „Изтрий сълзите си, мале – каза кротко леля, стегни душата си. Белчо си дойде, жив и здрав, ето го, идва.“ От улицата излезе свако, а с него вървеше слаб, изпит в лицето си мъж. Той никак не приличаше на чичо, поне на представата, която имах за него. Няма по-велико, мило, съкровено, скъпо и нежно чувство от майчината обич и ласка. Баба извика и се хвърли в прегръдката на чичо. Опря глава на слабото му, изнемощяло рамо и заплака. Чул виковете, от двора излезе дядо. Когато видя чичо, краката му се подкосиха. Три войни беше преживял дядо и бързо се съвзе. Прекръсти се пред сина си и го прегърна. „Слава на Бога – викаше дядо, синът ми се завърна!“. Когато дойде и моят ред да прегърна чичо, той ме погали по главата и ме похвали колко съм порасъл. „Той единствен от всички вярваше, че ще си дойдеш“ - каза през сълзи баба. „Не само аз – казах на чичо - и едно птиче, което идва и пее в градината“. Изведнъж, от крушата на двора, долетя ясният глас на птичето: „Чичопей, чичопей“.
За кратко време площадът пред къщата се запълни с хора. Пристигаха съселяни и познати. Дори от юрта се чу гъдулката и песента на гъдуларя Минчо Русинов от съседното село. По-късно, когато на масата, сложена под асмата в двора, се събра цялото семейство, чичо разказа странната одисея на своето завръщане. В злополучните дни на ожесточени боеве в подстъпите към Драва, част от бойците на 18-ти пехотен полк остават в обкръжение. „Видяхме в очите смъртта – каза чичо, но тогава ти идват невероятни сили“. Петнайсетина живи бойци се разделят на групи и тръгват в различни посоки, с надеждата, че някой може да оживее. Групата на чичо от шест човека се насочила към близко преминаващо шосе. На помощ им дошла нощта. В тъмнината с прибежки и пълзене се придвижват до канавките. Съдбата им се усмихва. Откриват водосточна тръба, минаваща под шосето. Под тътена на преминаващите камиони се настаняват в нея. Напуснали своето укритие, когато движението по пътя замряло. Навън царяло безмълвие и изнемощяла тишина. Някъде, на Северозапад се носели оръдейни залпове. После по предполагаемия път поели към своята част. Но по пътя си попадали само на немци. Най-после се озовали до части от сръбската армия. Изпратили двама от групата при тях, но те не се завърнали. Сърбите ги разстреляли. Още дълги дни се лутали из чуждите земи. Накрая случайно разбрали, че войната е приключила и е подписано примирие. Тогава поели към България, по несигурните пътища, по които скитали банди, престъпници и убийци. Освободили се от пагоните и всички отличителни военни знаци. Така след няколко седмици се добрали до българските покрайнини. Въздъхнали облекчено. Пред тях се простирала красивата, печална родна земя. На колене целунали своята майка България, но никой от тях не подозирал, че тя отдавна ги е отписала от живота.
След няколко дни отпочинал чичо се явил в щаба на 18-ти пехотен Етърски полк, по-скоро в това, което е останало от него. България загуби в тази кървава война 32 хиляди млади свои синове. 18-ти пехотен Етърски полк зачисли отново в своите редове „загиналия“ воин, за да го демобилизира.
Не след дълго Белчо Георгиев получи майсторско свидетелство за шивач и отвори модно ателие „1 май“ в Габрово, на ул. „Брянска“. Ожени се и има двама сина. Пенсионира се като крояч в текстилната фабрика „Буря“. Почина през 1992 година. Що се отнася до Чичопей, още на другия ден от завръщането на чичо, дядо направи красива къщичка за птици. Закачихме я на крушата в двора, с надеждата Чичопей да живее в нея. Почти всеки ден слагах зрънца и прясна вода, но малката птичка никога вече не се появи.
Генчо Димитров