Д-р Иван К. Иванов: Заразата удря силно по доверието и солидарността

Психологът Иван К. Иванов е роден във Велико Търново. Завършил е магистратура по социална и клинична психология в Софийския университет, развива дейност в София. Иванов е доктор по политически науки от НБУ, преподава в Катедра ``Психология`` на ВТУ ``Св. св. Кирил и Методий``, където е и един от инициаторите за създаване на програма по политическа психология. Участвал е в проекти на програмата за развитие на ООН и Съвета на Европа.
Д-р Иван К. Иванов бе депутат в 43-то Народно събрание и негов зам.-председател. Преди дни в онлайн лекция, част от инициатива на ВТУ, той коментира темата за психологията и политиката при пандемия.

Как преживяваме пандемията, зависи от доминиращата групова култура. Начинът, по който чисто човешки и емоционално ще излезем от пандемията, ще окаже много силно влияние върху икономиката. Бизнесът страда най-много при криза, защото най-много страда човешкият капитал.
Дефиницията за социална криза засяга въпроса за състоянието на групата, общността или нацията, това състояние е дисфункционално и дизадаптивно и разклаща състоянието на определена група хора и групата като цяло. То възниква като отговор на външна за групата заплаха или опасност. Общностите целят напасване спрямо промените във външната среда. При пандемия имаме външна заплаха, която нарушава обичайните взаимоотношения в групите и организациите, създава страхове, негативни преживявания и чувства, нарушава ежедневните правила и норми на поведение. Нивото на страх и тревожност се вдига и чисто психологически определни групи и общности минават в т. нар. регресивен режим на функциониране, който цели оцеляване, не толкова развитие. Самата ситуация на криза създава по-специално, по-екстремно положение, в което се намират групите и общностите.
Страхът от невидимото
Науката дели външните социални кризи на 4 типа по осите видимост и готовност за реакция – видима и очаквана външна заплаха, видима и неочаквана, невидима и очаквана и невидима и неочаквана. Към първата спадат ураганите, резките климатични промени, войните – хората виждат какво се задава, проявата на кризата, резулаттите от нея и имат известно време за подготовка. Видимита и неочаквана външна заплаха са земетресенията, астероидите, вулканични изригвания, автомобилни катастрофи... Невидимите неочаквани са изпускане на опасни вещества във въздуха, атомни аварии - те са може би най-тежките кризи за преживяване, защото водят до преживяване постфактум. Вирусните инфекции са невидими очаквани външни заплахи, както масовите биологични зарази, икономически и финансови кризи. Тук са и пандемиите. Ясно защо е невидима – вирусът не може да се види. А очаквана, защото имахме известно време да се подготвим – пандемията тръгна от Китай, в Европа и Америка ни се струваше нещо не чак толкова опасно, нещо локално, нещо достатъчно далече от нас. Но така или иначе това създава известно напрежение, но и възможност за подготовка, ако имаме възможност да приемем заплахата ангажирано. Но се оказа, че колкото и време да имаме, този психологически механизъм на приемане на кризата е свързан с отричане на опасността, отлагане на реакцията, съпротива, понякога подозрителност. Това създаде и в нашата общност заплаха да ни изненада.
Пандемията е управляема заплаха и ситуация. Специфично се развива тип психолологична реакция, в която основен фактор е страхът от невидимото. Доминиращата фантазия е, че врагът е сред нас и дори част от нас, че заплахата витае някъде наоколо, но не се вижда. Краен вариант на тази фантазия е конструирането на система от параноидни защити, които включват най-различни психологични механизми. При пандемията реалността се разцепва между вина и невинност, чисто и заразено, но е и проекция, която засилва обвиненията към индивиди и групи, които стават отговорни за заразата.
Пандемията и войната
Пандемията прилича на войната, но все пак войната е видима и очаквана опасност. Това, по което си приличат пандемичното и военното преживяване, е , че разцепваме реалността – лошото е навън, доброто е някъде в нас. Мобилизираме себе си и хората около нас спрямо външен враг. Особено за войната това е много характерен признак. При войната има ясна фронтова линия, а ясният враг ни кара да се солидализираме помежду си, мобилизира ни, има подкрепа. За разлика от войната, при пандемията има елемент на невидимост и заплахата сякаш идва някъде от около нас. Понякога можем да привидим, че най-близките ни, освен че са застрашени, може и да са преносители на заразата, съответно това много силно удря по доверието и солидарността с най-близките. Това чисто психологически нарушава груповото сцепление и води до нарушаване на груповото сцепление и солидарността по отношение на най-близките. Сякаш човек трябва да е специален – виждаме, че много студенти по медицина влизат като доброволци, но така или иначе това започва да се преживява като героизъм. Но големият риск е, че при пандемичната заплаха се нарушават емпатията и нормалните социални отношения в по-малките групи, дори понякога в семействата. Това в дългосрочен план нарушава като цяло степента на социален капитал, доверието, връзките. Сега сме в ситуация, за която психологът Стронг казва, че може да се превърне във война на всеки срещу всеки, като целият свят става потенциално опасен.
Доминираща групова култура и начинът, по който реагираме при пандемия
Според една теория на Курт Левин (американски психолг – б. а.) т. нар. работната група – която знае защо се е събрала, мобилизира се по повод задачата и работи в реалността, търси баланс между вътрешната и външната среда. Когато се намери такъв баланс, тази група има функция да удържа преживяваните при пандемия и криза свръхтревоги.
Много е важно при пандемия да се види кои са типичните начини, по които съответните култури, нации, се справят с тревожността и решенията на групово ниво да съответстват на този тип доминиращо групово функциониране. Ако в дадена култура вземе връх ориентацията към вътрешната среда – хората са ориентирани към преживяването, към емоцията, то тогава групата можем да дефинираме като група за емоционален опит, за емоционална подкрепа, ако щете – терапевтична. Ако обаче групата е по-устойчиво ориентирана към външната среда и фокусът е да се справи с външната заплаха, тази група можем да наречем служебна – принудително създадена, експертна, task force група. В северните култури се смята , че пазенето от вируса и отговорността за справяне с мерките е индивидуална, докато в източните, азиатските, източноевропейските отговорността за спазване на мерките е външно детерминирана и е обща и проблем на държавата. В България нагласата е, че сме по-колективистично настроена култура, която сякаш проектира в лидерството и в управлението едно очакване за това, че там единствено трябва да се носи отговорност и да се вземат по-единоначални мерки.
Епидемията от страх е епидемия от подозрителност
Биологичната епидемия е съпътствана от психична епидемия. В този смисъл психичните прояви са повишени нива на страх, подозрителност, паника, стигма (търси се виновник), има яростно морализаторстване, завихрят се идеологични спорове, понякога може да има и религиозни напрежения. Като цяло се повишава нивото на тревожност. Основната специфика на страха от заразата е страхът от невидимото, това създава усещане за безконтрол. Психологът Стронг казва, че епидемията от страх е епидемия от подозрителност. Много силно се проявява фигурата на преносителя на заразата. Знаем как са били преследвани преносителите на чумата например. В по-модерни времена този преносител може да се разпознае като проекция в цели социални групи. В тази ситуация се активизират предразсъдъци, стигматизацията.
Много характерни са т. нар. посттравматични стресови реакции. Тук проблемът са не толкова соматичните и емоционални компоненти, колкото голямата продължителност на кризисното преживяване, което създава опасност постравматичната реакция да се хронифицира и да стане устойчива дезадаптивна черта на постпандемичния начин на живот. Т. е. допуска се, че продължителността може да доведе до цялостна промяна в психичния живот и статус на цели общности. Като след атаката срещу кулите-близнаци – създаде се цялостно усещане за живот в ситуация на терористична опасност. Но сега хронифицираната посттравматична реакция ще изиска цялостна промяна в здравната политика по отношение на справянето с негативните ефекти от прекомерното изчерпване заради стреса. Много изследвания показват изменения в емоционалната картина на преживяванията. Смята се, че голяма част от тях ще останат и след преминаването на карантината. Ако управлението си даде сметка за всичко това, психолозите трябва да бъдат подкрепени, да има продължителен скрининг на възможните прояви на посттравматичните стресови разстройства, но и психично-здравната система трябва да се настрои към такъв тип подкрепа.
Вторият аспект на индивидуалния психичен отговор на пандемията е повишеният риск от прояви на тревожни и депресивни разстройства. Тук водещи са тъгата, подтиснатостта, подозрителността и съпътстващата агресия, които много често са оцеляващ отговор на страха и повишеното ниво на тревожност заради заплахата.
Клиничната депресия е безжалостна. Депресията много често съпътства преживяването на заболяването. Понякога прекалено голямата тревожност може да доведе и до психогенни и соматични симптоми, които много приличат на причинени от коронавируса – задух, изпотяване, треперене на ръцете и т. н.  
Третият тип реакции са т. нар. хистерионни, мании. Те са емоционален отговор, свързан с отказ да се приеме страха от заразата и самата нея. Възможно е това да премине в параноя, която да се трансформира в цялостни конструкти, че някой отнякъде дърпа конците на пандемията.  
Църквата, армията и управленският елит
Някои психолози твърдят, че има т. нар. групи в защитен режим, които са неработни. Зависими от лидера, защитна в режим борба-бягство – имаме външен враг и групата е жива само ако се бори с този враг или бяга и т. нар. група в режим вдвояване, която се затваря за външните промени и започва да се занимава сама със себе си. Има и т. нар. специализирани групи. Според Бион това са Църквата, армията и управленският елит, които при криза са проекция на неработните групи. Той твърди, че е много важно как тези 3 институции ще действат при пандемична заплаха. Според него Църквата има отношение към вярата и че през нея можем да се справим по-добре с кризата. Армията има отношение към очакването да дойде силният лидер, който да се справи с всичко, а управленският елит има отношение към взимането на решения, към организацията на надеждата, че можем да се справим.
Модерното общество разглези хората откъм потребление, лесен достъп до ресурси, лесна и свръхинформираност. Опростачване на елитите дори. При пандемия има ограничаване на свободата, доверието в общността намалява. Смята се, че може да има и по-ниска избирателна активност, защото за хората става по-важно оцеляването, здравето, изхранването. Затова на едни избори активността би била по-ниска, освен ако не се случи нещо много критично и общността се мобилизира към опасност или външен враг, който да бъде премахнат през избори. В САЩ на изборите сякаш се случи точно това. Налице е засилен контрол върху живота на хората, втвърдяват се националните общности, засилва се интересът към дигиталната работа и като противовес – интерес към природата, носталгия към живото общуване, ръчно изработени продукти и т. н.
Тази ситуация на пандемия изисква специален тип лидерство. Имаме нужда от трансформационно лидерство – от лидер, който знае, че трябва да се правят някакви промени, но те трябва да бъдат ограничени. Важно е през промяната и клатенето на лодката държавата да не спира да върви напред. Постулат е, че при криза не трябва да се правят резки промени. Трансформационното лидерсто има 5 задачи – да дава структура и да удържа базовата тревога на хората, т. е. да дава ясна, точна и разбираеми информация, да насърчава колективните и градивни тенденции, идващи от общността, а не само от властта, да разпознава и подкрепя най-уязвимите членове на групата и да се ангажира с действия, които показват силните страни на членовете на общността (допреди месец при нас това го нямаше, но сега виждаме, че донякъде се научихме – по медиите започнаха да излизат силни и позитивни тенденции), да подкрепя рефлексията на общността, на нацията да се учи от опита си.
Биляна МИЛЧЕВА