DJ Емо искал да стане барабанист, но връзкар го прередил за музикалното училище

Емил Йорданов или DJ Емо, както го знаят всички, е роден е на 27 септември 1971 г. във Велико Търново. Основното си образование завършва в ОУ „П. Р. Славейков”, а после учи в Механотехникума в Горна Оряховица. Постоянно на показ в най-нашумелия „Клуб 7”, за в. „Кореспондент” откровено и лично той сподели за сбъднатите си и неосъществени мечти, за успехите и провалите си, за това какво е да се срещаш с толкова известни личности и да следваш вярно любимия си отбор. Разговаряхме в неговото вече станало култово заведение, няколко часа преди да отлети за Манчестър, за да гледа мача на „червените дяволи” със „Саутхямптън”.
- Занимаваш се с музика през целия си живот. Това ли е била мечтата ти?
- От 28 години съм диджей. Това ми е основната професия след като не ме приеха в Консерваторията. Много исках да стана музикант. Свирех на барабани тука в Музикалната школа, а в Плевен ходех на уроци при може би най-добрия учител -  Симеон Серафимов. Най-добрият след покойния проф. Добри Палиев, който създаде голямата школа в България за ударни инструменти. Сам се запалих за музиката, беше ми интересно и много готино. Голяма тръпка ми беше. Когато кандидатствах в VIII клас, имаше още райониране, понеже сме много голяма държава. Тогава не ми разрешиха да се явя на изпити в Плевен. За моя набор нямаше места там, а моят учител ме беше подготвял много време. Трябваше да кандидатствам в Русе, бяхме 6 човека за 1 място. Приеха сина на учителя. Много тъжна история, не искам въобще да си спомням за това нещо. Не съм казвал, че ще стана много голям барабанист, но желанието ми беше огромно. После ми мина този мерак, макар че до казармата продължих да ходя на уроци. Като не ме приеха в Консерваторията, влязох в казармата. Точно там се обърнаха нещата от музикант да стана диджей.
- И как се получи?
- Интересен случай. Имаше една много хубава дискотека във Велико Търново – „Екстаз”, на ул. „Калоян”, която отива към Интера. Бях в отпуска и с моя приятел Габи Панев се разхождахме по главната. Видя ни Тишо и каза: „Момчета, ще правя дискотека, много искам да дойдете и да пускате музиката докато намеря диджей”. За тези, които не знаят, Тишо Военкин е минал през „Евроком”, БиТиВи, сега снима сватби. Аз хал хабер си нямах какво е това. Бях си спортист, музикант. Даже смятах след казармата пак да кандидатствам в Консерваторията. Той взе да ни убеждава, щото сме слушали по-различна музика. Навихме се. Спомням си, че от Пионерския дом взехме апаратура. Нямаше декове, ползвахме касетки, събирахме от приятели. Уговорката беше за два дена. Първата вечер беше пълно, като на всяко ново и хубаво място.

1 ноември 1991 г., няма никога да го забравя този ден. На 2 ноември Габи се отказа, защото бил художник и с това ще се занимава. А и бяхме много срамежливи тогава. Това беше и преломният момент в живота ми. Сам почнах да подгрявам хората, пуснах музика, която на мен ми харесва. Уникални класики. Даже сега, като ти го разказвам, пред очите ми е как хората се обърнаха и започнаха да ми ръкопляскат. И да коментират, че най-после са си намерили диджей, който да им пуска свястна музика. Аз и не осъзнавах какво правя. Това, че имам много голяма музикална култура още от малък, интересувал съм се от изпълнители, състави от различни периоди, всъщност ми помогна. И си казах: „Ето това е моето място”. Явно е било вътре в мене.

След като се уволних, отидох на първия си курс за диджей в Министерството на културата, в София. 22 дена лекции с изпит  накрая. Тишо ми плати курса. Много съм му задължен на този човек, защото той подпомогна моето развитие. Имаше голяма конкуренция за „Екстаз”, много искаха да бъдат диджеи в дискотеката, но Тишо продължи с мен. Така започнах с диджейството и до ден днешен грам не съжалявам за този си избор. В „Екстаз” изкарах 2 години. За жалост, трябваше да я затворят, защото имаше много оплаквания от съседите. От тогава ми остана и прякора DJ Емо. И мечтата да си имам свое заведение, като „Клуб 7”.
- Как и къде продължи?
- В Спортната зала. Тогава излязоха и професионалните грамофони. В една тежка зима ходих да си купувам, много пари дадох и за плочи. И докато не навлезе компютърът, десетина години само с плочи сме работили. Имам голяма колекция от над 3000 макси сингъла, която си пазя, защото тя ми е донесла и успехите, направих и име в България.
- На колко конкурса си се явявал?
- Много. Във Велико Търново имам едно второ място, в Созопол и Слънчев бряг – първи места през 1993 и 1994 г. Конкурсите за мен са нещо относително, защото оценката е субективна. Но когато публиката те оценява, няма по-голямо жури от това. Мечтаех да отида и в Скандинавието като музикант. Мечтата ми се сбъдна, но като диджей. Бях 7 години в Норвегия по корабите, от 2005 до 2013 г. Голямо предизвикателство, но ми беше хубаво. И заплащането беше високо. Кофти е, че два месеца работиш, а като се върнеш тука, нямаш работа и харчиш готовите пари. Роди се и малкият - Алекс, кръстен на Алекс Фергюсън. Исках да се установя, защото създадохме фен клуба на „Манчестър Юнайтед”, пък и хората започват да те забравят. Сега ми е по-трудно, но по-спокойно. Не е точно това, което искам, но се боря.
- Всички знаят, че си фен на „Манчестър”. От кога е любовта ти към този клуб?
- От същия ден, когато започнах да работя като диджей – 1 ноември 1991 г. Тогава за английските клубове нямаше никаква информация. Благодарение на ФК „Етър” станах привърженик на „Манчестър”, защото като спортист са ме възпитавали, че винаги най-истинско е, когато децата от школата отиват да играят в големия отбор.

Както Краси Балъков, Цанко Цветанов, Трифон Иванов, Бончо Генчев са израснали в „Етър”, постигнаха толкова успехи, направиха отбора шампион, а после бяха гръбнакът на националния отбор. Видях една снимка във в. „Старт” на „Манчестър” с малките тогава Райън Гигс, Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил. Под нея пишеше, че това са малките, които ще станат гръбнакът на новия отбор. Лека-полека започнах да се интересувам и така до ден-днешен. И фен клуб направихме, тука ни е офисът и регистрацията в Съда. Срещи с легенди. Това ми носи много емоции.
- Кое ще отличиш като най-съдбоносното в живота ти? Дума, среща…
- Срещите са много. Всяка една от тях ме надъхва по някакъв начин. Но преломният момент ми е „Клуб 7”. Няма как да бъда всяка вечер на работа по курорти, както съм бил доскоро, да се занимавам и с фен клуба, и с „Клуб 7”. Това и ме накара да си остана повече време тук. Но на тоя етап по никакъв начин няма да спра дискотеките. Сега правя много сватби, частни и кооперативни партита, банкети. То сега няма къде да пускам музика, която на мен ми харесва. Навсякъде хаус и чалга, която за мен е една от причините в тази държава да сме на туй дередже. Но това е друга тема. И мога да  пускам моята музика само по курортите. Затова обичам да работя с чужденци, защото тази простотия я няма. Не че и те са цвете за мирисане като се напият, но специално в клубовете и местата, където работя, няма такова нещо и хората се забавляват страхотно. Сватбите са също много специални моменти. Там трябва да дадеш не 100, ами 150 процента от себе си, защото е момент, който се запомня. Натоварено ми е. Та от клубната дискотека и всяка вечер на работа ти се нарушава и биологичният часовник. След малко ще летя и със самолет. Има малко шашкане. Но срещите с всички легенди на „Манчестър Юнайтед”, с които съм разговарял и знаят за нас, това ти променя много живота. И наистина не мога да си представя, че днес или утре ще ми е последната вечер като диджей. Рано или късно ще дойде този момент, но поне засега така си виждам живота.
- Да припомниш как създаде „Клуб 7”.
- Това си ми е мечта. Създадохме го на 7 септември 2017 г. с моя голям приятел, съдружник и секретар на фен клуба Светльо Гинчев. С него имаме 30-годишно приятелство. Решихме да бъде място за музика, спорт, култура. Идеята беше, освен да си гледаме спортните събития, да правим срещи с известни личности, допринесли много за България. Но и да дадем пътя на млади автори, изпълнители и спортисти, които да бъдат представяни и да ги видят повече хора. Поддържаме си концепцията вече втора година. Най-хубавото е, че вече ми звънят и искат тук да си представят новата книга или песен. Това за мен е голям успех, защото всичко сме го направили от сърце и хората го усещат. За няма 2 години над 100 гости са минали от тук.
- Предполагам, че да осигуриш известни хора да гостуват, никак не е лесно. Как успяваш?

- Разчитам на това, че като диджей през годините аз се познавам с абсолютно всички. Усетили сме се като хора, като енергия и емоция, и никой не ми е отказал досега. Някои си искат и хонорари, аз си преценявам дали мога да си го позволя или не, но 99% от хората, с които съм говорил, са ни гостували на добра воля. Тепърва ще предстоят много гости.
- Кой най-трудно се нави?
- Аня Пенчева. Но сега сме прекрасни приятели и ако искаш вярвай, през два-три дена се чуваме. Толкова е странно и изкривено това мислене в България, че ще ги излъжеш, че няма да се получи, има предубеждение... А после като дойдат и видят какво е, самите те искат пак да гостуват. После Аня Пенчева ми помогна за много гости, постоянно прави реклама на „Клуб 7”. Много съм щастлив от нашето приятелство, даже на бюрото си съм сложил нейна снимка, да си я гледам.
- Пречи ли на семейния живот постоянната ти ангажираност?
- Аз си живея тук, майката на Алекс, която е от Пазарджик, работи на Пампорово. Не й харесва Търново, не иска да е тук. Малкият го гледа баба му. Въобще, чудесна приказка… Но, така е трябвало да стане. В добри отношения сме, но не е това, което искам. Още преди години осъзнах, че диджейството ми даде много – запознанства, популярност, пари, но в личен план ти взема всичко. Всяка вечер си на работа и няма жена, която да търпи постоянно да си на някъде, да пътуваш и обикаляш. В края на краищата, не се оплаквам. Аз си го избрах този живот. Но ми тежи на моменти.
- Издържате ли се от клуба?
- Да, но нищо повече. Може да стане, но хората трябва да си променят мисленето. Това е специално място. Никого не сме спрели, но повечето като обикалят, знаят къде за какво отиват. Тук си е за определен тип хора. Ние сме и от малкото заведения, в които не се пуши. Не правим никакъв компромис. Но за нищо не съжалявам.
- Щастлив човек ли си?
- Да кажем „да”. От това, което сме направили и ще остане. Имам и много още амбиции, няма да издавам. Всичко обаче е свързано с хората, а в момента те оцеляват. Когато мислиш за оцеляване, няма как да правиш хубави неща. Не ме разбирай грешно. Не съм песимист, а реалист и мисля, че скоро няма да се оправим. То е като да те удари торба с цимент. Тогава осъзнаваш, че трябва да останеш на това място, но не почнат ли българите да получават добри доходи, няма как да се получи.
Ана Райковска