Емил Попов: Естрадата бяхме като едно семейство

С легендарния търновски музикант Емил Попов се запознавам в хотел „Панорама”. Там всяка сутрин си пият кафето порасналите момчета от приятелския кръг „Божоле”. Без много подканяне разговорът започва. След обяд се наложи отново да се видим. Та може ли с един разговор да се опише цял един изпълнен с приключения музикантски живот… А и след като през 1996 г. отива в Щатите, има твърде много да разказва. Месеци, преди да навърши кръгло 70 години, Емо Американеца признава, че ако сега се случи да склопи очи, добре си е поживял.
Бас китаристът от известната през 70-те и 80-те години търновска група „Бисери” е роден на 15 декември 1947 г. Един от старите търновци е и претендира за това. Няма музикално образование, но учи 9 години цигулка при Любчо Атанасов. Като ученик, през 50-те години, свири в духовата музика на училище „Христо Ботев”, в Ботевата чета – първият детски духов оркестър.
Духовният, културният живот беше на много високо ниво
Емил Попов се гордее, че е един от Търновската музикална школа. Спомня си как навремето във всяко училище имало духова музика, хорове и едва ли не симфонични оркестри. Читалищата били в еуфория, а по-късно появата на оперетата променила имиджа на града и музикалният живот в Търново достигнал нови висоти. През 70-те години се създават много самодейни състави, а за фолклорните - пръстите на ръцете му няма да стигнат да ги изброи. „Доста добри музиканти са излезли от нашите самодейни състави. А сега уж самодейност, а всички се правят на професионалисти. Това не може да стане. Трябва да извървиш пътя, за да стигнеш нивото на Данчо Капитанов, на Венко Захариев. Първо трябва да е самодейността. Там се срещахме с много музиканти, там и жените си намерихме”, смее се Емил Попов. И веднага пак помръква, защото си спомня за Йордан Капитанов, който дълги години беше в оркестъра на Вили Казасян. Били големи приятели, свирили заедно като деца в духовия оркестър. „Тази година почина и беше много жалко, че  тука в Търново не видях много хора, които би трябвало да го изпратят като си отиде от този свят”.
За естрадата го открива Цветан Цветков
„Той беше един от известните търновски музиканти, много добър акордеонист. Видя ни млади момчета, които сме в час с музиката, и ни привлече. Така станах и китарист. В началото пеехме песни на „Щурците”, на Михаил Белчев, те бяха на мода. И на „Бийтълс”, тъкмо бяха излезли. През 1969 – 1970 г. свири на Царевец. „Имаше един ресторант, „Стадиона”, до Балдуиновата кула. Сега това нещо не съществува. Ресторант на открито. Целият град идваше, особено младите хора. Имаше около 80 места. Ние свирехме на закрит подиум. Ресторантът много популярен. Тогава свирих с Дудев, Милко Денев, с Антон Абаджиев, който после отиде в оперетата. Аз бях от младите, а да свириш с възрастни музиканти беше голяма работа”. Малко след това се формира и първата му група с Драгомир Цацаров, Филчо и Джими от Дебелец. Репетират в Профсъюзния дом. В тези първи години на 70-те като професионален музикант Емил Попов започва да свири и в чужбина, най-вече в Хале, Германия. На всичкото отгоре го приемат и във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност „История”. Дипломира се чак около 1982/83 година. „Смених поне двама ректори, да не е и повече. Голямо учене беше. Питат преподавателите за мене, а аз или съм в Германия, или на морето. Зимата – в чужбина, лятото – в „Слънчев бряг”. Затуй учих толкова дълго, като студент имам най-много стаж. Когато завърших, бях на доста години. Дипломната ми работа беше при Владимир Попов – „Траките по нашите земи”. Но бях подготвен, знаех езици и знаех откъде да черпя материал. Само с руския не съм добре. Родителите ми много държаха да завърша нещо. И добре че са били те. Като се приберях отнякъде и майка ми започваше да нарежда да се стягам да уча, че имам някакъв изпит”.

През 1974 г. се включва в група „Бисери”
Помни годината, защото тогава се оженил - на 23 юни. И така 18 музикантски години, най-хубавите му. И вай-веселите. В „Бисери” попада след един от гастролите си в Хале. Един от музикантите напуснал и той заема неговото място. Търновската вокално-инструментална група бързо става известна не само в Търново, но и в цяла България. „Имаше и други групи в Търново, но не бяха от нашия ранг, защото ние бяхме професионалисти. Имаше импресарска агенция, която организираше т. н. конкурси за прослушвания. На тях трябва да получиш категория. Според нея и заплащането. В комисията бяха Сава Димитров, кларнетистът Петко Радев, проф. Манол Тодоров, Вили Казасян. Затова имаше много добри музиканти в естрадата. Аз бях с най-високата категория – солистична. Солистичните бяха от първа до четвърта. Музикантите от най-ниската категория свиреха по механите. Имаше големи изисквания. Тази комисия обикаляше цяла България. Отчетните пари, които ние плащахме, отиваха в „Концертна дирекция”. След големия пожар на много музиканти и певци им изгоряха документите. И на най-големите. Не можаха да си докажат стажа и затова вземат такива ниски пенсии. И моите документи изгоряха в този пожар. Загубих 4 години и 6 месеца стаж.
Първата му изява с група „Бисери” е в ресторанта на мотел „Света гора”. Следват години в ресторантите на хотелите „Янтра” и „Етър”. В „Янтра” се запознава и с друга търновска легенда – бай Митьо Манола, който държал битовата механа в хотела. „На бай Митьо Манола ние му бяхме като деца. Тогава бяхме и студенти, и музиканти, нямахме много пари. И той: „Айде идвайте, бедни музиканти, ще ви нахраня”. Правеше много хубава шкембе чорба. Имаше един такъв майтап. Един от нас му рече: „Абе бай Митьо, тука има нарязано от покривката. А той: „За 20 стотинки ти искаш персийски  килим ли да ви нарежа”. При бай Митьо Манола се събираха творци, много художници. Даже имаше рисунка от Кольо Гецов, голям български художник, от Михалис Гарудис. Направиха му стенопис. И сега си го представям – един червендалест такъв, нисичък, добър човек беше. А управител на ресторанта беше известният бай Косьо. Цербер и много строг. Държеше да сме облечени хубаво, да свирим тихо – това беше много важно. Готвач беше бай Иван Мирчев. Всичките те вече отгоре ни гледат. След това се преместихме в ресторанта на „Етър”. Това беше младежко заведение. Младите много танцуваха и се веселяха. Нямаше пиянски истории. Барманите Дьомбата Стефанов и Митьо Стареца не позволяваха. Те усещаха и намираха начин да изведат пияниците и конфликтните. Тогава бяха популярни „АББА” и свирихме техните песни. Но имахме проблеми с английската музика. Ние копирахме западната музика. Затуй много пъти бяхме глобявани от държавния партиен контрол. Като се върнем от чужбина, изпълнявахме тяхната музика. Нямахме български репертоар. Е, естествено, за морето ще направим 5-6 песни, които ги учехме тука на място. Но наши авторски песни нямахме.  Въпреки че моят зет, на сестра ми мъж, е Димитър Ковачев, който написа текстовете за „Адаптация” и „Тишина” на Васил Найденов, така и не поисках да ни напише текст. Но ние бяхме в друг коловоз. Гледахме да съберем пари за уредби, които бяха много скъпи. Сега го отчитам като голям пропуск”.
А в чужбина изкарвали големи пари, повече, отколкото изкарвал в Щатите. Музикантите били много добре платени. В Германия заплатата на един музикант се равнявала на три-четири професорски заплати. Бил е на фантастични места и видял големи красоти.
През 1981 г. при откриването на Интерхотела
група „Бисери” е основният оркестър
На грандиозната програма, дело на Хачо Бояджиев, те свирят на всички големи естрадни изпълнители. В Интера изкарват около 5 години, тогава вече са много елитна група, с качествени инструменти. Започва да дава и музикални уроци, в ресторанта на хотела. Имал около 30-тина ученици. Подготвял ги за комисите.
Навремето музикалната гилдия се
знаехме, и то от цяла България
След всяка репетиция по откриването на Интерхотела се събирали с Лили Иванова и Асен Гаргов. От тогава се знае с примата на българската естрада. Има я за много земен човек. И се чуди на хората, които говорят срещу нея. При последния си гастрол в Америка две седмици Лили Иванова живее в дома на сестра му, която също отдавна се е преселила в Америка. Тодор Колев му е бил на гости. Емил Попов поискал да му купи подарък за спомен от Щатите, но артистът поискал само една струна за цигулката, защото се била скъсала. Приятел е с музикантите от ФСБ - покойният Пепи Славов, с Румен Бояджиев и Косьо.
„Музикантите от естрадата бяхме едно семейство. Живеехме заедно. Затова и работите вървяха. Разменяха се музиканти, които си търсят работа. С група „Тоника” бяхме много близки. Помня, свирихме в „Магурата”, те ще дойдат вечерта, качваха се на естрадата и изпяваха няколко песни. Пееха с нас. Приятели сме и с Георги Станчев и Георги Христов. А с Вили Казасян се запознахме още на морето, на „Слънчев бряг”. В едно кафе бяхме – „Русалка”. Той беше с Катя Филипова, тя пееше там. Преди това вечерта се бяхме срещнали във вариетето. Ние бяхме с „Бисери” в ресторант „Бургас”. 20 години съм свирил на морето, всяко лято. Всичките заведения ни знаеха и аз ги знаех. Щото наистина бяхме добри. Ходехме в чужбина, там се правят много репетиции, изискванията са много големи, дисциплината е много голяма”.
А на дисциплина се научил след едно премеждие. „Бях не с „Бисери”, с друг състав. Това става в Хале, Германия. Музикант се беше разболял и „Концертна дирекция” ме прати да го замествам. На прослушването импресариото беше австриец. Харесаха ни, одобриха ни. Бяхме с голяма компания и закъсняхме. Осъмнахме в един хотел да продължим на кафета. А в два часа ни викат да подпишем договора. В групата бяха много известни имена, които бяха свирили с Лея Иванова – Тошо Шампанското, Ботушара. И аз съм към тази група. Не отиваме в два часа, ами по-късно. Да ни приеме г-н Бонер, ама не. Чакаме. Минава време, а в десет вечерта трябва да започнем работа. Той излиза на вратата и казва: „Аз казах в два часа. Вие идвате в три и половина. Просто няма договор”. Да видиш как един месец стояхме без работа. Със спестяванията си живяхме. От тогава имам една такава фобия. На всяка среща отивам половин час по-рано. Научиха ме, че трябва да бъда точен. На Запад не си ли точен, машината те изплюва”.
Ана Райковска