Хората на Левски сред учредителите спасяват приемането на Търновската конституция

Сред пъстрия сбор от народни представители в Учредителното събрание, изследвани от проф. Милко Палангурски, формалните и неформални групи се оформят на най-разнородни принципи. Често границите се размиват, защото никой от тези 230 бележити българи не се е съсредоточавал само в професионалната си област, а можем да ги характеризираме и по това, че са поборници, революционери, участници в църковните борби, стипендианти, издържани от богати предприемачи, за да получат по-високо образование, семинаристи. Но всички те са със солидна биография, която дава основание да бъдат избрани в този елит.
Групата на Левски
Между тези хора има десетина, които са минали през турските затвори, били са на заточение, особено групата на Левски. Общо хората, свързани с организацията на Левски, са около 40 човека, т. е. това, което наричаме организация на Левски, присъства в Учредителното събрание. Не само присъства, но е и най-постоянната. На практика хората на Левски спасяват Парламента. Когато става скандалът с неприемането на идеята за Сенат, консерваторите напускат Парламента и 3-4 дена няма заседания, защото няма кворум. Де факто онези, които не напускат залата и остават постоянното присъствие, са точно тези хора. Никой от тях почти не взема думата през цялото Учредително събрание. Но те са онзи масив, осигуряващ кворум. Колкото и да звучи невероятно, те дават силата на либералното движение начело с Дядо Славейков, Каравелов и Цанков да доведе докрай Конституцията. Без тях нямаше да има Конституция. Ако те не бяха застанали така твърдо в тази позиция, просто с присъствие и гласуване, конституционният процес можеше да пропадне, както и идеите за свободата на словото и печата, свободата на сдруженията, правото на гласуване. Тук те се наложиха. Как? Просто с мълчание и присъствие. А тези, които разбираха от това какво трябва да се гласува – лидерите на либералното течение, просто им подаваха текстовете. Ето защо казвам, че в крайна сметка по различни начини българското общество си е пратило едно либерално мнозинство, което се налага. И като ги потърсиш един по един, се оказват или хора на Левски, или хора на Раковски.
Най-голяма е групата на видните търговци и предприемачи
110 човека от първите ни народни представители по едно или друго време се занимават с търговия. А под думата търговец се разбира тогава и предприемач, посредник, производител. Чак след това е групата на интелектуалците. Хора, които се занимават със свободни професии, или професии, които им дават възможност да се издържат благодарение на своето образование и интелектуална сила. Тук са юристите, лекарите, учителите, издателите, вестникарите, списателите. Трябва да се отбележи обаче, че и най-големите български интелектуалци се занимават с издаване на вестници например, един сравнително печеливш бизнес, с издаването на книги, учебници, защото се създава учебникарската система. И ако трябва да ги оформим, това са хора, които знаят какво се е правило през епохата на българското Възраждане, как се е правило, те са и движещата сила.
Димитър Пешков
Един от най-интересните личности и близък сподвижник на Левски, който на процеса в София не казва нито дума – Димитър Пешков, е човек, който зад гърба си има дълги години учителстване, занимава се и с производство на коприна. Сериозен търговец, от Ловешко. Човек, който е бил на заточение в Диарбекир, откъдето бяга заедно с Марин Попмихайлов, дълго време народен представител, зам.-председател на Парламента, до 1908 г. Димитър Пешков е от видните привърженици на Стефан Стамболов и голям български предприемач. Участва в строежа на жп линията от Борущица до Стара Загора. Жив е до 1926 г.
С подобен тип хора е пълно Учредителното събрание. Той е пример как дори такива фигури, които не са вземали думата в Събранието, имат ясен поглед върху това какво се прави и какво гласуват.
И още две интересни личности
Стефан Берон, сестрин син на д-р Петър Берон и изпълнител на завещанието му, потрошава изключително много средства до Учредителното събрание за обществена полза.

По време на Сръбско-българската война сам финансира военно-полева болница.
А знаменитият дядо Цеко войвода пише книги и автобиографията си.

Той е замесен във всички националноосвободителни движения, битки, борби още от 30-те години на XIX век. Когато го погребват,  в ковчега му полагат Търновската конституция и това доказва отношението към документа, който изработват. За тези хора Конституцията е светиня и смятат, че са направили Основен закон в името на българите и тяхното бъдеще.
Голяма част от Учредителите обаче са регионално познати
Националните лидери всички ги знаем – Славейков, Каравелов, Цанков, Начович, Стоилов, Тодор Икономов и още няколко човека. Действително те са познати на целокупната българска нация, благодарение най-вече на пресата, на учебниците, които са написали, и разбира се, на дългата им политическа кариера преди това. Цанков е известен с Унията, Славейков и Тодор Икономов са известни с църковните движения и учителстването. Дядо Славейков има 28 града и селища, в които е бил учител. Той е познат дори визуално на българската нация. Докато другите са хора, които имат повече регионално значение, тъй като се излъчват от всеки по-голям град. Тези хора имат една матрица. Те или са местни търговци, или са учители, или местни интелектуалци, като всеки от тях най-малкото е направил Общината, участвал е в църковното движение – къде директно, къде чрез пари. Или е създал килийното училище, та да се стигне до класното. Защото, да не забравяме, че за около 40 години българското образование преминава от килийно училище до т.н. класни училища, а накрая се създава и Габровската (Априловската) гимназия – най-високото по качество образователно учреждение, което дава пълна диплома, позволяваща да отидеш във всеки европейски университет. Всичко това условно се създава за 40 години от учители, които често са и църковни деятели, и участници в самоуправление на общините. И си представете, казва проф. Палангурски, че един човек трябва да направи програмата за едно училище като гимназия, да създаде учебника, методиката на обучение. А често той е без каквото и да е било педагогическо образование. Повечето  български учители тогава са рожба на местната образователна система, или ако са на външната – това са белградските, австро-унгарски, сръбски семинарии, както и руската Семинария, главно Одеската и Киевската. А семинарното образование не е кой знае какъв елит. Интересното е, че повече от тези хора не слагат расото, въпреки че стипендиите, които получават, са за това. А остават на онази твърда опора на просвещението. И на политиката. Някои по-късно стават и добри предприемачи и икономисти.
Онези, по-високо образованите наши лидери, са главно и първостепенно синове на чорбаджийски родове, което не ги прави с нищо по-малко заслужили. Но те имат по-елитарно образование. Финансовата мощ на техните родители им дава възможност да учат навън. Дали в Цариградските колежи, Букурещ или Белград, те са езиково добре подготвени, техните дипломи са на по-високо ниво. Повечето от тях се ориентират към свободните професии, защото, няма какво да си кривим душата, професията на адвоката или на лекаря е все още екзотика в тези земи. Да бъдеш лекар е все още изключително рядко, като професия се появява в края на 30-те години на 19-ти век и то благодарение на Османската империя, която създава едно военно-медицинско училище в Цариград, което приема и българчета, безплатно, срещу условието да бъдат после лекари в армията. И половината от българската интелигенция, която е учила нещо повече от основно образование, е била там. Логично, при бедната нация, каквато сме били тогава. Много хора не го и завършват, но това им отваря света. Например  големият български етнограф и автор на какви ли не произведения Димитър Маринов не успява да завърши, военно-медицинското училище се оказва препятствие за него.

Димитър Маринов е сред учредителите, учил със стипендия на хаджи Иванчо Пенчович. И не е само той. Всички онези, които са намерили пристан в свободните професии, и юристи, и лекари, дори въпреки добрата семейна финансова среда, са получавали някакви стипендии. Дали на руското, сръбското правителство, румънското (като Димитър Греков), дали на Общините, но този по-образован елит, особено юристите и лекарите, до един са получили помощ от някого. Един от първите, които завършват право и е сред най-известните български юристи в годините около Освобождението – Христо Стоянов, три пъти министър, е възпитаник на големия софийски благодетел Денкоглу.
Ана Райковска