Христо Карагьозов от Елена пазил живота на четирима князе

На 3 март 1878 г. е подписан Санстефанския прелиминарен (предварителен) мирен договор между Руската и Османската империи, с което се слага край на Руско-турската война и се поставя началото на Третата българска държава. За нас, българите, този ден е въплъщение на едно начало. За неговото идване работят и се борят стотици знайни и незнайни български синове и дъщери. Един от тях е Христо Иванов Бояджиев, известен като Христо Карагьозов и с прозвищата Гавазина, Калъкчията, Бодигардът на князете. Това разказва Ваня Сиракова - директор на Музея на Възраждането „Иларион Макариополски“ в Елена. Тя подчертава, че малко се знае за Христо Карагьозов в Еленския край, което вероятно се дължи на ранното му напускане на родното място и отдалечеността във времето.
„Роден е на 25 май 1832/35 година в Тънки рът, Еленско и е най голямото дете на Неда Моллова от с. Беброво и Иван Бояджиев, наричан Карагьоза, заради тъмните му и големи очи, от Тънки рът. Това прозвище – Карагьоза, впоследствие става фамилия за наследниците му“, разказва Сиракова.
Иван Бояджиев бил зограф и просветен за времето си човек, явно споделящ революционните идеи и нагласи за духовна и политическа свобода. Убит е от турци през 1852 г., когато пренасял поемата „Горски пътник“ на Г. С. Раковски, която по това време се разпространявала и четяла като библия сред българското население. След смъртта му Христо, като най-голям син и наследник, поема грижите и издръжката на многочленното семейство, които изпълнява през целия си живот, независимо къде се е намирал.
В началото, търсейки надеждно препитание, той заминава за Търново и започва да се занимава с търговия. Когато работата му потръгва и брат му Станю е отрасъл и е готов да поеме тази дейност, той оставя търговията. Става преводач и телохранител (гавазин) в Руското консулство в Търново и Русчук (б. а. Русе).

„С респектиращ външен вид, изключително представителен, знаещ перфектно турски, гръцки, а впоследствие и руски, Христо много бързо се вписва в средата и службата си на гавазин. Бил висок над 2 метра, много хубав, рус, със сини очи и с огромни и впечатляващи мустаци. Ходел облечен в богато извезана носия. Одеждите му били много умела комбинация между българска, черногорска и албанска носии от потури, извезана със сърма антерия, богато избродиран елек и астраганен калпак с лъскав, двуглав орел, символ на Руската империя. Запасаните в пояса ятагани и кремъклии-пищови допълвали респектиращия му вид“, обяснява Сиракова.
Тя уточнява, че не е ясно защо точно такова е било облеклото му, но с леки изменения се превръща в негова униформа до последните дни на службата му.
„В края на 60-те години, след инцидент в Консулството в Русе, Христо бяга в Цариград. В спомени на негова родственица се разказва следното за този случай: „Веднъж, като обхождал района на Консулството, по улицата, която достигала до самия бряг на Дунав, той видял трима турци да преследват момиче – българка, с цел да я похитят. Застрелял единия похитител, а другите избягали. Самият той се укрил в Консулството. Когато турците дошли да го арестуват, руският консул - Сученко, постлал руското знаме пред входа на консулството и казал: „Елате и го вземете…“. Турската потеря не посмяла да оскверни знамето и се оттеглила“, разкрива моменти от историята Ваня Сиракова.
След този дипломатически скандал консулът изпраща Христо по таен канал във Варна, а оттам в Цариград - при граф Николай П. Игнатиев, тогава посланик в Руското посолство в столицата на Османската империя. Христо е главен за телохранител и доверен човек на графа и остава на тази служба до започване на Освободителната война през 1877 година.
„Докато пребивава в консулството в Русчук (1862-1868 г.) и след това в посолството в Цариград (1869-1877), Христо Карагьозов е търсен за помощ от българи, заплашени от преследване, бежанци и заточеници. Той ги укрива, снабдява ги с документи и руски паспорти, помага им да заминат за Русия и Румъния“, допълва Сиракова.
В битието си на гавазин еленчанинът подпомага пренасянето на вестници, брошури, възвания и др. от Румъния в България. Участва в подготовката на четите на Хаджи Димитър, Филип Тотю и Панайот Хитов. Познат е на повечето наши революционни дейци, с някои от които има и лични контакти - Христо Ботев, Стефан Стамболов, Иван Кършовски, Стефан Заимов, Христо Македонски, Николай Обретенов и др.
„След избухването на войната през 1877 г. Христо Карагьозов е изпратен за преводач към Щаба на Руската армия и се връща в България заедно с руските войски. Отново поема и поста гавазин в Руското консулство. Все по това време е избран за адютант, преводач и личен телохранител на Главнокомандващия на руската армия на Балканите - Великият княз Николай Николаевич. Дейността му като такъв е документирана от няколко свидетелства, атестат и грамота от Главната квартира на командващия действащата армия Николай Николаевич. За участието му в боевете близо до Габрово, при превземането на Плевен, Одрин и Чаталджа е награден с „Георгиевски кръст“ ІІІ и ІV степен“, изтъква Ваня Сиракова.
Музейният директор уточнява, че след приключване на войната в 1878 г. Христо Карагьозов е натоварен с личната охрана на княз Александър Дондуков-Корсаков, изпратен като императорски емисар начело на Временното руско управление.
Година по-късно, през 1879 г., с идването на германския принц Александър Батенберг, избран за български княз под името Александър І, Карагьозов е назначен за негов адютант и началник на службата за охраната му.
„По време на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война няма точни данни за участието на Карагьозов, но фотографии от това време, навеждат на мисълта, че е бил в епицентъра на събитията.
В края на 1886 г., след абдикацията на Александър І и идването на Фердинанд, Карагьозов е оставен в дворцовата свита на княза като адютант и телохранител. Неизвестно кога точно Христо Карагьозов напуска службата и двореца, но вероятно това става около 1888 г. Забравен, огорчен и недоволен като повечето поборници, през 1906 г., на 13 май, Христо Карагьозов умира от инфаркт. Погребан е в София“, разказва Сиракова.
Изследователката казва още, че за семейството на Христо Карагьозов се знае малко.Той се жени през 1871 г. в Цариград за 15 години по-младата от него Елена Спиро Алексич - учителка, дъщеря на Спиро Алексич – далматинец и корабовладелец от Боке ди Катаро (днешен Котор). Венчава ги граф Александър Нелидов – първи секретар на Руското посолство и съпругата му. От брака на двамата се раждат 12 деца, от които остават живи само четири - Мария, Николай, Слава и Вера. Иван и Александър умират като деца, а останалите шест при раждане. Най-голямата дъщеря Мария е кръстена от жената на граф Игнатиев и носи нейното име. След Освобождението семейството се установява и живее в София.
Ваня Сиракова е категорична, че историята е длъжник на Елена и жителите и по отношение на Руско- турската освободителна война. Балканският град, известен още като българският Витлеем през Възраждането заради многото църкви, е не само едно от огнищата на българския Рененас и национално-освободителните борби, но и дава опълченци, разузнавачи към Руската армия, и преводачи, и военни кореспонденти на европейски издания. Част от тях след Освобождението продължават да помагат на България като влизат в управлението на страната.
Ася ВАСИЛЕВА