Историците: Близкото минало трябва да се изучава балансирано

Убеден патриот или краен нихилист, българинът винаги е особено чувствителен за това какво от родната литература и история учат децата ни. Отпаднат ли бележити автори и произведения, с които са възпитавани поколения наред, ропотът веднага се надига. Според мен с право. Друго обаче разбуни духовете, когато излезе новата програма по история за 10-ти клас. Най-сетне от просветното министерство се престрашиха да вмъкнат в учебниците по-подробно уроци за развитието на България след 9 септември 1944 г. до наши дни. Опитите досега бяха епизодични, знанията – повърхностни, а цяло поколение завърши средното си образование без да е наясно със съвременната история на собствената си държава. Новите учебниците все още не са написани и вместо да се дискутира как да се поднесе материала и какви факти да се подберат, акцентът падна върху безумния въпрос „Трябва ли?”. От полето на науката учебното съдържание по история за 10-ти клас се измести в сферата на политиката и страстите се разгоряха. За това са виновни и от МОН, които избягват дебати по новата учебна програма. Почти като оправдание звучи методическото указание, че в нея „са намерили място само факти, без да се допуска оценъчна интерпретация”. Като че ли това е възможно. Та нали историята е наука не само на фактите, а и на тяхната оценка… Историците пак останаха на по-заден план, а тяхна трябва да е последната дума как да се преподава близкото ни минало. Ако са готови.
Историците гледат
по-назад във времето
За доц. д-р Лора Дончева Григорова, преподавател по „Най-нова история на България” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, няма съмнения, че учениците трябва да изучават подробно историята на съвременната ни държава

В Университета тя е една от задължителните дисциплини във всички специалности, където се изучава история.  „Това е част от нашата история и няма как да не я изучаваме. Може някои неща да не ни харесват, но за да затвориш една страница първо трябва да я прочетеш, но преди да я прочетеш, тя трябва да бъде написана. Ние наследихме от времето преди 1989 г. много премълчавани, да не кажа лъжливи поставени тези. Имаше си направо бели полета. Аз съм завършила преди 1989 г. и знам какво съм учила. И досега си пазя тетрадките по петилетки - какво е заложено, какво е изпълнено. Казвам на студентите си, че навремето, като си вземеш изпита по „История на БКП”, значи си взел изпита по „Най-нова история”, защото беше едно към едно. Първо, ние историците сме в дълг към това описване на събитията, но е и въпрос на интерпретацията. Аз в часовете се опитвам да не премълчавам нищо. Искам да ги убедя, че полето на историята във втората половина на 20 век е много благодатно за изследователска работа. Вече се разсекретиха и архивите. Можеш да видиш документи за Народния съд, секретни решения на Политбюро на ЦК на БКП. Вярно е, че сигурно много от тях са унищожени, но аз съм убедена, че истината няма как да я скриеш.  
Историците имаме едно такова разбиране, че трябва да мине достатъчно дълъг период от време, за да можем да оценим това, което се е случило. Ако се обърнем към съвременността, това, което в момента преживяваме, най-много върху съвременните събития се упражняват социолози, политолози и малко историци. В преподаването си винаги съм се стремяла студентите да са обезпечени достатъчно с историческа литература. Искра Баева като историк е дръзнала малко повече да попише за спецификата на прехода в сравнителен план. Димитър Луджев в мемоарите си ни е оставил два тома за революцията от 1989 г., но това е все пак личният поглед. Така че липсват такива изследвания, макар че има отделни публикации в сборници с интересни гледни точки. Доц. Михаил Груев, който ръководи държавната агенция „Архиви”, той е историк и е съставител на два сборника, финансирани по проекти. Някак погледът е насочен по-назад във времето, преди 1989 г. Обяснимо е, защото и този период не е проучен”, смята тя.
Темата за репресиите след 1944 г.
разгорещи най-много политиците
Доц. Григорова може дълго да говори за тях, защото там са насочени научните й интереси. „Репресиите са нещо, което не може да бъде отречено. Оказва се, че Търново, в което общо-взето няма горяни и ярка форма на антикомунистическа съпротива, само да се прегледат описите на съда и прокуратурата от края на 40-те и до средата на 50-те години, когато е пикът на тази съпротива, ще се намерят много обвинителни актове, присъди. Днес много поставяме акцента върху въоръжената съпротива, върху горяните, но това е една от формите на съпротива. Аз мисля, че не е редно да подминаваме и пренебрегваме и другите форми – дори събиране на средства за подпомагане на семейства, които имат близки в лагери, това е доказване на съпричастност към тези потърпевши. Отказ за влизане в ТКЗС, неизпълнеиие на държавни доставки. Ако се видят документите, в повечето случаи можем да говорим за една спонтанна, неорганизирана опозиция на противопоставяне. Това са обикновено малки групи. Има, разбира се, и по-големи, каквито са двете сливенски чети. Това е христоматиен пример. Или четата на Герасим Тодоров в Пиринския край. Но няма как да отречем и зачертаем онова време.
За мен много важен е въпросът репресиите ли водят до съпротивата, или репресиите са в резултат на тази възникнала съпротива. От това, което съм чела, водещ момент са репресиите. Страхът като мотив. Стремежът да съхраниш себе си. Репресията е един много необходим инструмент на властта. И насилието поражда насилие. Говорим за външна емиграция и вътрешна съпротива. Аз досега, от всичко, което е публикувано, не съм видяла документи и осъзната идейна програма за сваляне на комунистическия режим. Независимо колко са жертвите, достатъчно е да има една, за да бъде укорим този режим. Трябва да знаем, че сме я имали, за да не бъдем укорими, че сме били най-послушните и след 9-ти едва ли не сме прегърнали комунистическия идеал. Времената след Втората световна война са много бурни и противоречиви. Кога и как започва насилието? Дали с Деветоюнското въстание, дали земеделците преди това, които също не си поплюват, когато са на власт. Винаги казвам на студентите, че това, което учим, трябва да има една оценка – на отричане, за да не се повтаря. Репресията няма цвят. Трябва да бъде осъждана – и преди 9-ти и след 9-ти. Не бива да бъде оправдано едното или другото”.
Успешно ли е развитието ни от края
на 60-те и през 70-те години на XX век
Според доц. Григорова в рамките на тази затворена система, където не знаеш какво се случва извън границите на страната, хората са се чувствали сравнително удобно. Съпротивата затихва в средата на 50-те години, а по-късно режимът се разхлабва. Няма ги и лицата като Антон Югов, Руси Христозов, оглавявали репресивните институции. Те слизат от политическата сцена. Има смяна и в партийния елит. „Наистина има едно успокояване и точно така трябва да бъде представено и на ученици, и на студенти. Ивайло Знеполски има един хубав термин за „корумпиране на масите” по време на „златното време” на социализма – 70-те години. Режимът отпуска юздите и си купува спокойствие. Хората си затварят очите за това, което е, при положение, че животът става малко по-добър. Много е относително. В сравнителен план, това, което ние отчитаме като успехи, в други страни ехеее, отдавна са го направили. Много са важни критериите, по които ще преценяваме дали това е успех или не. Дали ще се свием в собственото си състояние и граници и от там да го прецизираме и оценяваме или ще го гледаме в сравнителен план с други страни. В единия случай можем да успеем, в другия – едва ли.
Ако тръгнем по линията да убеждаваме децата, че това време е само мрачно и изпълнено с насилие и репресии, бихме били необективни. Къде остава тогава другото?! Защо хората си спомнят днес с носталгия и умиление за тези години. Това, че са били млади, е единият отговор. Имаше го принудителният труд, но ги имаше и бригадите. Сега в Димитровград колко много си държат на това, което се е случило там. И се гордеят с него. И да не се лъжем. И като студентска съм ходила на бригади и си беше купон, не сме се скапали от работа.

Сегашните студенти не се познават. А ние и след 40 години се срещаме и има какво да си кажем. Тук етнолозите са много активни в изследване на сферата на ежедневието в годините на социализма. Става дума за изградени стереотипи и да бъде обяснено защо хората го приемат”.
Как да се намери балансът
и обективността
в представянето на фактите?
„Това е един период, за който дори от чисто понятийна точка няма уеднаквеност на термините. Дали е тоталитарен режимът, дали преминава в авторитарен. А след година-две трябва да се преподава и да има яснота за това. Чудя се защо не е инициирана от колегите досега кръгла маса, защото дискусията е мястото, където всеки ще си изложи гледната точка. Не който ще прави учебника да наложи своето си разбиране, а да се потърси точно на базата на дискусия сред историците най-правилният начин. Еднозначното тълкуване, субективното налагане на една оценка не е най-доброто. Особено когато става дума за преподаване в училище. Трябва да се показват документите, а не само да се преразказва написаното. Ние сме учили за фашизъм, за военен фашизъм, за монархофашизъм. Сега се приема, че фашизмът съществува като организация, но не като държавна система. Ако някой някъде говори за фашизъм като държава преди 9-ти септември, най-малкото е назад във времето и не е чел по-новите книги. Тогава се заражда и партизанското движение, но след 1989 г. до наши дни почти няма нищо ново писано за него. И там не посягаме”.
Влизането в ТКЗС също
породи противопоставяне
„Трябва да признаем, че идеята за коопериране не е на комунистите. Кооперативното движение има традиции в България от Освобождението насетне. Между двете световни войни няма правителство, което да не извежда като приоритет проблемите на селото и развитието на селското стопанство. Но основният принцип е на доброволността на сдруженията. Негативите са именно в нарушаването на този принцип. Самата Наредба в Закона за ТКЗС предвижда принципа на доброволността. До края на 50-те години бившите собственици получават ренти. До тук мога да търся традицията. Друг е въпросът, че комунистическата партия, която още през 1944 г. взема превес, има съвсем друга визия, от която не се е отказала. А социализмът се основава върху обществената собственост върху средствата за производство. Мисля си, че прогресивното развитие на селското стопанство е идеята за комасацията. С политическото укрепване на КП мерките стават все по-репресивни по отношение на българското селячество. За индустриализацията вземаме кредити от СССР, от другите социалистически страни и ги връщаме с това, което се произвежда в селото. Има и задължителни държавни доставки, хората през 50-та година са принудени да предадат всичко и настъпва глад. И каква е алтернативата – или да влезеш в ТКЗС, където няма такова облагане, или да избягаш в града. Това е и преломът в кооперирането. – 1951 – 1952 г. Тогава е и най-голямата съпротива. Хората реагират. Когато му вземеш хляба, ще се противопостави”.
Индустриализацията
„След 9 септември 1944 г. България е една изостанала селска страна, в която 90 % от населението е селско, с разпокъсано селско стопанство. Една част от селяните, под натиска, на който са подложени, като алтернатива виждат отиването в града. Тогава се разгръща мащабно индустриално строителство. Социалната цена на тази индустриализация я плащат селяните. И е логично това, което се случва – или в ТКЗС-та или в града. Когато имаш възможност да си направиш къща, да си купиш кола, а си тръгнал от по-лошо, хоризонтите са други пред теб. Градът предоставя други перспективи. Децата на работниците имаха перспективи. В университетите се влизаше  и от рабфак. Директивата беше да се дава път и предимство на децата на работниците. Една от последиците на индустриализацията, която трябва да се изтъкне, е последвалото обезлюдяване на селата, което продължава до днес”.
Връзката между университета
и средното училище
Разбирането на историка доц. Лора Григорова е, че двете степени на образование трябва да са свързани, ако искаме да има резултати в историческото образование. А изучаването на това време е благодатна почва за най-различни науки. Най-добрият подход според нея е интердисциплинарния, в който да се включат историци, литературни историци, познавачи на устната култура, етнолози. Само така може с хора от различни направления да се направи общата и обективната картина на онова време.
Трябва да се изучава близкото минало, но нещата да бъдат казани балансирано. Да не се стига до тотално отрицание на всичко, което се е случило преди демократичните промени.
Ана РАЙКОВСКА