Кръчмарски легенди

Наскоро ми припомниха един много стар виц. Лисицата приклекнала в един ъгъл, навила опашката си на колело, за да се оформи дупка, и зачакала в студа. Минал Кумчо Вълчо и я питал: „Кума Лисо, каква хитринка си намислила пак?”. А тя му отвърнала: „Направила съм си тъй опашката, защото търновчани, щом видят дупка и правят механа, та си рекох, че и в мойта опашка могат да направят, за да се стопля”.
Къде на шега, къде на истина, но през 70-те и 80-те години на миналия век старата ни столица се славеше като града с най-многото кръчми и механи. И за всеки пристигнал във Велико Търново беше задължително да разпусне в някоя от тях, иначе все едно нищо не е видял. Повечето бяха наредени на главната улица и на Самоводската чаршия, където минаваха върволиците от туристи. Приютени в старите къщи, те носеха романтиката на отминали времена. Всяка имаше своя неповторима атмосфера и колорит, специфична клиентела. В кръчмите се събираха знаменити компании, зевзеци, пиячи. Раждаха се истории и градът живееше с тях. И всичко беше истинско: веселието – бурно, запоите – знаменити, приказките – сладки, а душата пируваше. За много от тях отдавна се носят легенди, но няколко са култовите механи във Велико Търново, останали в сърцата на не едно и две поколения.
„Хаджи Минчо” е най-старата механа

Началото й се губи някъде в 1966 г. или 1968 г. В славните си години тя побираше 150-160 човека, а входът й беше на ъгъла, където се помещаваше „Инвест банк”. Всеки курсант, излязъл в градска отпуска, бързаше към „Хаджи Минчо”, зажаднял за приключения и цивилен живот. Гостите на Велико Търново не пропускаха да се потопят в автентичната българска атмосфера, а студентите не си и търсеха повод, за да се повеселят. На изрисуваните стени е цялата история за Хаджи Минчо, на когото е кръстена култовата кръчма. Той бил роден през 1800 г. в Дряново, а през 1837 г. се преселва в Търново. Замогнал се с търговия, през 1843 г. заедно с Евстати Селвели отворили кантора чак във Виена, после и в Цариград. Помагал много и на българи, и на турци и всички го обичали. Година по-късно станал хаджия заедно с Пандели Кисимов. През 1849 г. дарил средства за възстановяването на изгореното от фанариотите училище към църквата „Свети Никола”. Гръцкият владика Неофит не можал да се примири с влиянието на Хаджи Минчо и замислил заговор. Казал на Мехмед Караманлията да предложи на българина да направят „орталък”, за да продават „беглика” (животни). Търговецът не искал да има вземане-даване с турчина и Караманлията наема двама да го убият. Легендата, претворена в стенописите, разказва, как преди трагичната гибел на Хаджи Минчо жена му Кинка сънувала лош сън.
Днес кръчмата е жива, ревниво пази старите си традиции и непреходна слава, макар че е в умален вид. През 1991 г., когато Лепа Брена пяла на стадиона във Велико Търново, покойният Мишел я поканил след концерта. Тя изпяла в механата 5-6 песни, а оркестърът й бичил до закуска. Две седмици след тази паметна вечер реституцията разделя заведението на две. В сегашния си вид е от 1992 г. – малка механа, в която продължават да идват култови личности за душевни партита. Масите за клиентите сега са на мястото на някогашната кухня. От 2002 г. неин собственик е Григор Шиков, който я поддържа в автентичният й вид. Рисунките са пренесени едно към едно от старото помещение, само боите се освежават. Полилеите са същите, гредите, а старият каменен под държи хладно през лятото. Както едно време гостите на механата се гощават с типичните български ястия, гювечета, пърленки.
Наим Сюлейманоглу си поръчал
кавърма с люта чушка
„Поколения курсанти и студенти си я знаят, в момента сме станали като музей – идват с внучета, да покажат къде са лудували на младини, правят си снимки. Знаят я и в чужбина – в Берлин, във Франция питат има ли я още”, разказва Григор Шиков. И продължава: „В тая кръчма всичко е ставало. Само дето не са раждали. Хората се отпускат, даваме им микрофона да пеят. Много известни личности са идвали, хора на изкуството - Маргарита Хранова, Пламен Карталов, бивши ректори са водили чуждестранните си гости. Милчо Левиев свири тук. А преди две-три години в една неделна октомврийска вечер дойде олимпийският и световен шампион щангистът Наим Сюлейманов. Предлагали му да го заведат къде ли не, той поискал проста българска кръчма. Поръча си „Сливенска перла”, шопска салата, кавърма, люта чушка. Традиция е тука ветераните, легендите на „Етър” да си правят новогодишните банкети. Тази година отпразнувахме юбилеят на Йордан Ценов – капитан на нашия отбор, когато през 1969 г. „Етър” влиза в „А” група. Механата имаше и тераса, с барбекю, зайци въртяхме на него. Тя беше на „изгорялото”, както му викаха, на негово място сега е хотел „Роял”, спомня си Григор Шиков.
„Тихият кът” беше царството на студентите

Сгушен в ъгъла на улиците „Хаджи Димитър” и „Гурко”, той се появява в края на 70-те години. Преди да стане механа към „Обществено хранене”, „Тихия кът” бил конюшня, на мястото на сепаретата били яслите, а дворчето с асмата представлявало малък площад. Почти 50-годишните стенописи си стоят непокътнати. Специалитетът на „Тихия кът” бяха дреболиите – единственото място във Велико Търново, където можеш да си поръчаш дробчета, бъбречета, сърца, или „мешано”, както беше известно. В силните години на култовата кръчма ме връща Иван Георгиев – Фламбето, който бил сервитьор и за кратко време управител в „Тихия кът” между 1978 и 1980 г. „Беше студентско заведение. Сяда един студент на стола, а на коленете му - две студентки, защото няма място, въпреки че с лятната тераса механата побираше 80 човека. Гроздова ракия - 74 стотинки, питка - 32, а „мешано” – една голяма чиния, струваше 72 стотинки. Аз месех питките в едно дървено корито, там си ги печахме и идваха от целия град да си купуват. Ставаха страхотни, брашното ли беше много хубаво?... Няма набухватели – мая, брашно, вода, слагах и малко кисело мляко. Майката му е месенето. Оръжното управление на МВР беше на Боруна, където сега е картинната галерия. Всяка вечер пращаха дежурната кола да вземат питки за нощната смяна. Фурните бяха „Пауталия” - емблематични за онова време. В тая фурна печахме в тавите и карантията. Сочно, вкусно! По масите слагахме чинийки с шарена сол, всеки ден – прясна. Покривките бяха битови, чашите за вино – пръстени. Продавахме наливно вино и пелин през зимата, вино „Загоре” „Меча кръв”. Отваряхме в 16,00 часа, почивният ден беше понеделник. Много гости и туристи идваха, в двора под асмата, особено лятно време, беше много хубаво. Винаги беше пълно. Музиката звучеше от ролков магнетофон, имаше студенти, които можеха да пеят. От всички специалности се събираха там и се веселяха. Не помня да е имало сбивания и простотии, само веселба”.
За щастие и менюто, и атмосферата, и цените бяха същите и по време на моето студентство – от 1985 г. нататък. От многото си посещения в „Тихият кът” обаче най-яркият ми спомен не е за бурен купон. А как в една студена вечер на 1987 г. цялата ни Първа група, специалност „Българска филология”, бяхме насядали в задимената кръчма, отпивахме червено вино и притаили дъх, слушахме разказите на Страхил Попов за Яворов и Лора – неща, които тогава все още се говореха под сурдинка.

През 1999 г. собственик и душата на заведението става Пламен Георгиев. Имал много приятели, които често се събирали в кръчмата. Носят се легенди, че направо вътре, в единия ъгъл, си варял домашната ракия. Студенти и курсанти, които са учили във Велико Търново, не пропускали да се отбият, разглеждали стенописите. Разцветът на „Тихият кът” е до началото на нашия век, когато кръчмата започва да се поизпразва. А и се нароиха много нови. Другото студентско заведение беше изгорелият и вече съборен ресторант на Света гора.
В механа „Самоводска среща”
готвеха най-вкусната гъбена чорба

И карначета на скара. Намираше се до антиквариата, близо до чаршията. „Самоводска среща” беше малка и елитна механа, до местата в нея трудно се добираха туристи и случайни посетители, защото имаше редовна клиентела. Виното се наливаше в менчета и така се предлагаше. През 70-те години била кметската кръчма, когато във Велико Търново кметувал Иван Генджов – до 1979 г. По това време често се събирал там с приятели Христо Нурков, директорът на Окръжния исторически музей. Над кръчмата, на втория етаж имало приемна – хол с голяма елипсовидна маса, две спални и нещо като кухненски бокс. Там настанявали гости от Държавния и Министерския съвет, а от кръчмата им сервирали. Питките поръчвали от механа „Болярска изба”, също една от най-старите във Велико Търново.
„Самоводска среща” е вече в историята. Няма я бирария „Момина крепост” (на входа на Самоводската чаршия, където улиците се разделят), там е картинна галерия. А сегашният хотел „Киев”, на когото оригиналните решетки стоят запазени от старо време, е бил също заведение – „Елит”. А помните ли ресторант „Чумерна”, до полицията, където сега е „Първа инвестиционна банка”? От страната пък на пощата беше големият ресторант „Трапезица” с няколко зали – сепарета, тронна зала, банкетна зала и червен салон. А под Общината, където е сега „Чифликъ 2”, през 1983 г. отваря ресторант „България”, където с 5 лв. двама студенти можеха да се нахранят като царе. Любимо заведение беше рибният ресторант „Нептун”. На неговото място е построен едноименния хотел. Но като си припомняме култовите кръчми, нямаше никъде друго такова заведение като „Кацата”
В „Кацата” се събираха
хората със свободен дух
Артисти, художници, студенти даваха воля на въображението си и му отпускаха края. Беше най-бохемското заведение. На открито, с прекрасна гледка към Трапезица, в кръчмата се стигаше по едни пооронени стълби, а на входа имаше огромна каца. Беше с няколко тераси, сядаше се на малки каци или пънове. Халбата бира беше задължителна, кебапчетата – огромни, а бялото вино - винаги студено. Култовото заведение беше съборено от земетресение, а в основте му Хитко Вачев откри по-късно останките на стара арменска църква.
Ана РАЙКОВСКА