Мариана Трифонова: Истинската журналистика се учи „на терен"

Вече 13 години Мариана Трифонова е лицето на Велико Търново и региона в националната телевизия bTV. Въпреки че всеки ден е на екран и е позната в цялата страна, признава, че не обича публичността. Като по чудо намираме време за разговор, защото денят и нощта, делниците и празниците за кореспондента обикновено се сливат. Нашият работен режим е 24/7 – 24 часа в денонощието, седем дена в седмицата, казва Мариана.

За разлика от много колеги, за които стартът в професията е станал случайно, при нея открай време е било осъзнато решение. Още като ученичка знаех, че това е моето нещо, мечтаех един ден да се занимавам с журналистика и вярвах, че това ще се случи, разказва Мариана. Първата крачка направила като студентка във Великотърновския университет, където е завършила „Математика и информатика”, а после „Журналистика”. Родителите й живеят в Ямбол и в местната кабелна телевизия в града се отворило място за репортер. Семейството се опитало да я разубеди и да не кандидатства, но тя била категорична. Явила се на конкурса, спечелила го, но тук дошъл въпросът как ще следва и едновременно ще работи. Тогава ентусиазираното момиче хвърлило в недоумение ръководството на телевизията с въпроса може ли да работи само в събота и неделя. Е, нямаше как да стане, с усмивка си спомня Мариана.
Мечтата й обаче не я напускала и вярвала, че скоро ще има нов шанс да я осъществи. На един празник на Радио „Велико Търново” я поканили да стане водещ за един ден. Тя, разбира се, приела, справила се добре и колегите й предложили да води авторско предаване в радиото. Седнах и мислих, писах едни дълги листи, но когато гордо ги представих, ме скастриха: „Много думи, много думи...”. Може би оттогава започна това надбягване с времето, което продължава и до днес – в  минута и тридесет секунди, колкото обикновено е времето ни за включване в телевизията,  да събереш максимално много информация, споделя тя.
И на авторското предаване в радиото не му провървяло, но пък се явил друг шанс – основателите на прочутия „Балканфолк” в старата столица търсили водеща през 1999 година. Срокът беше един  петък до 17 часа, аз закъснях и отидох в офиса, когато той вече беше затворен. Въпреки това, пъхнах документите под вратата, спомня си журналистката.
Мариана била избрана за водеща и години наред изпълнявала тази роля, докато съдбата пак се намесила, за да я отведе в телевизията. А намесата била едно виртуозно падане пред публика. По време на концерт в Хисаря валял проливен дъжд и сцената, покрита с балатум, била подгизнала от вода. През цялото време предупреждавах да я почистят, защото ще падне някой от изпълнителите, но никой не ме чу.
Докато накрая това се случило със самата водеща. След плонжа пред зрителите обаче, тя получила ненадейно предложение от оператора Георги Василев, който по това време работил за Националната телевизия. Жоро я поканил да станат екип и обещал, че въпреки липсата й на опит, ще й помага. Така и станало. Една година изкарали в телевизията, после започнали работа за РТВЦ – Русе. Жоро Василев е моят гуро, с благодарност казва Мариана.
И за преминаването й в bTV имала пръст случайността. Помолили я да замества колега от Велико Търново, харесали я и я поканили. И така вече 13 години Мариана е посветила живота си на работата кореспондент на националната телевизия.

През цялото това време разбрах едно – журналистиката се учи с практиката. Добре е да имаш теоретична подготовка, но истинската школовка е на терен, казва Мариана. И признава, че е опитала и меда, и жилото на професията. Почти няма празник, на който да е била вкъщи, дори напротив, повече помни случаите, когато е била със семейството си в празнични дни, толкова малко са те.
Студ, виелици, преспи, закъсали автомобили през зимата, пронизващ вятър, адски жеги, наводнения, катострофи, човешки трагедии... Камера, микрофон и включване в ефир.

Много пъти съм си мислила за тези моменти и не, не се чувствам ощетена или обидена по някакъв начин на живота, че правя точно това, докато хората са около масата, в топлите си и уютни домове. Все пак това е моят избор, а и не сме единствените, които работят по този начин, разсъждава Мариана. Казва,  че с годините се е научила да нарежда приоритетите си, въпреки че не е лесно.
За пръв път изживях огромно напрежение по време на първото тържество на сина ми в детската градина. Тъкмо започна и телефонът ми започна да звъни „на пожар”. Беше станала трагедията със срутилия се строеж, точно преди празника на Велико Търново, при който загинаха двама работници. Телефонът звъни, аз гася, той звъни, аз пак гася. Тогава работехме с Жоро за русенския център. Той беше успял някак да спаси положението. Така и нищо не рабрах от тържеството, но за мен беше важно да съм там, а после, като се прибрах, се наревах от нерви, спомня си Мариана.
С годините вече е свикнала да „излети” във всеки момент от денонощието към мястото, от където се налага включване. Случвало се е да се прибираме с оператора през нощта в 1 или 2 часа, да използвам следващите два часа за сън, да се подготвя за следващия репортаж и да отпътуваме към 6 за поредното място в региона. Тогава всичко правя в колата, казва кореспондентката.
Надбягването с времето е част от тази работа. Случвало се е нещата да са на косъм, например, започват новините, а материалът още не е стигнал до ефир. Телефоните „полудяват” от звънене, нервите на всички са опънати до край, но винаги успяваме, споделя тя.

А гафовете? О, те са толкова много, и толкова смешни, че вече не ги помни. По едно време мислела да започне да ги записва, но и за това не останало време. Най-често големият ужас е с изписването на текстовете под материалите, които самият кореспондент подава. С новите таблети и телефони, които имат редактори и си пишат думите както си решат,  си е направо ужас, смее се Мариана. Така една нейна събеседничка с име Душка, се появила в ефир като Дупка, а Атанас като Ананас... Объркването на метри и километри също води до бурна реакция от страна на зрителите.
Дали се свиква с трагедията? Да зададеш този въпрос на репортер е същото като да питаш лекаря, полицая, пожарникаря какво чувства, като отиде на мястото на инцидент. Ами нищо не чувствам, изненадващо признава Мариана и бърза да обясни, че начинът да се съхраниш в тази професия е просто да умееш да изключваш емоциите, докато си на работа. Преживява се после, когато материалът е изпратен, когато останеш сам. Тогава можеш да си позволиш да страдаш, да плачеш, да се гневиш...
Спомня си един от случаите, който истински я потресъл. Отразявали големите наводнения в региона на Велико Търново преди години. Снимаме жена в едно от селата. Къщата плува във вода, животните издавени, градината цялата в тиня и кал, едни черги висят по оградата да съхнат, тя цялата мокра, по лицето й се стичат сълзи, докато разказва и в един момент се сепна: „Чакайте, не тръгвайте, трябва да ви почерпя!”, разказва Мариана и признава, че и в момента настръхва от спомена. Точно този пример обаче е от многото, които доказват, че и в най-тежките моменти човек трябва да потърси светлината, вярата, надеждата.
От всеки човек, който съм интервюирала, уча по нещо. Всеки е уникален сам по себе си, няма значение от коя страна в един спор се намира. Важно е да имаш търпението и умението да го предразположиш като събеседник, убедена е журналистката. Затова тя отделя поне половин час да опознае човека, с който ще говори, когато, разбира се, има тази възможност.
С времето се научих почти безпогрешно да разпознавам що за личност има насреща ми, добър ли е този човек, или лош, опитва ли се нещо да прикрие, или не. Единственият начин обаче да си свърша добре работата е да подходя искрено и честно към събеседника, казва тя.
Мариана Трифонова не споделя критиките към гилдията, че журналистите са се превърнали в лешояди, които се хранят с човешкото нещастие. С годините все по-голяма част от колегите избягват да стигат до крайности и щадят хората насреща. Тя не вярва и на статистиките, които поставят българските медии на опашката по отношение на свободата на словото. Обидно ми е от тези определения. Аз лично съвсем откровено мога да заявя, че цензура в работата си никога не съм имала. Не е имало случай да ми забранят да работя по някоя тема. Ако някой материал е паднал, то е било просто защото не е останало време за него или не е бил толкова важен, но другото е абсурд, посочва Мариана.
Според нея един от стимулите в работата й е конкуренцията, която приема като нещо позитивно и като начин да се държи в кондиция. Разбира се, когато е в границите на нормалните и точни отношения.
Една от наградите й като журналист е, когато институциите свършат нещо след неин репортаж, когато се помогне за разрешаването на даден казус или някой пострадал човек получи подкрепа.
Мечтата на Мариана е в следващите години да се посвети на психологията. Привлича я тази наука и причината е вероятно точно професията и вникването в човешките характери, поведение и морал.  
А нейният начин за релакс е тайна, която споделя за пръв път пред „Кореспондент” и това са... пчелите. Никой, освен най-близките й хора, не знае, че Мариана Трифонова е запален пчелар.

Наследила тази страст от дядо си, който бил изключително работен човек и се занимавал с хиляди неща, сред тях и пчеларството. Когато починал обаче, продали кошерите му, защото нямало кой да наследи занаята. Още тогава си обещах, че някога ще се науча, казва Мариана. Така преди години купила три кошера и се отдала на необичайното занимание. Не можеш да си представиш какво огромно удоволствие е това. Всичко забравям, оттичат ми се умората, нервите, напрежението, просто си е вид медитация, споделя репортерката, която вече усвоила много от тънкостите по отглеждането на пчелите, поддръжката на кошерите и производството на мед, с който много се гордее. Другото предизвикателство е да навлезе и в тайните на ашладисването, които дядо й също владеел. В дома им имало дърво круша, на което растяли пет различни плода. И това ще стане, усмихва се чаровната журналистка.
Мариана Трифонова е удовлетворена, че през цялото време, докато е в тази професия, е разчитала на собствените си сили и възможности. Нищо не ми е поднесено на тепсия, всичко съм извоювала сама и това ме радва, казва тя. И е сигурна, че в тази работа трябва да влагаш цялото си сърце и душа, да гориш, иначе няма да ти се получат нещата.
Голямата, истинската радост в живота й са нейните две деца – синът и дъщеря й, които възпитава като отговорни и свободомислещи хора.
А дали се чувства известна?... Често се случва да ме разпознават по улиците, да ме заговарят. Скоро влязох в един магазин, продавачката се беше навела и като я попитах нещо, изведнъж се изправи, каза, че веднага ме познала  по гласа, разказва Мариана. Радва я, разбира се, позитивното отношение на хората. Стреми се да не обръща внимание на грубостите, нападките, особено, когато са напълно безпочвени и от хора, които не познава. Защото знае, че светът е пъстър и многообразен, каквато е и работата й като телевизионен кореспондент.
Мила МИЛЧЕВА