Марина Петрова: Чета яростно и ненаситно. Защото четенето е веселие

Марина Петрова е родена в Пловдив, но израства в Стара Загора. Завършила е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, специалност „Българска филология”. Журналистическия си стаж започва в радио TNN през 1996 година.После работи за телевизия „Евроком Царевец” и вестник „Янтра ДНЕС”. От 2012 година е кореспондент на Българската телеграфна агенция за област Велико Търново.

Ако трябва да определя с две думи Марина, те са „четящият човек”. Въпреки че тя не обича подобни суперлативи, тя е наистина най-четящият журналист не само във Велико Търново. Това я прави изключителен събеседник, с когото разговорът се лее като мелодия, а всяка дума е на мястото си. Ерудит и професионалист, Марина Петрова е личност, която обогатява и зарежда. И от която има много какво да се научи...

-Защо четеш толкова много книги?
-Да, истина е, че чета много. Не всичко обаче ми влиза в главата, някой път се пускам като на пързалка с книгите.
Чета, защото това ми помага да живея в някакъв спокоен континуум. Както с всеки читател, търся себе си в даден персонаж, или дадена история. Като цяло за мен четенето е веселие. Опитвам се да бъде читател откривател.

-Откога е тази любов към книгите?
-Когато ми се обади за интервюто, се замислих защо чета толкова яростно и лакомо. И се върнах към детството си. Стаята на мен и брат ми беше отделена с портал от спалнята на моите родители. Бях много малка, когато една нощ се събудих от кикот от другата стая. Изпълзях от леглото и отидох да проверя какво става. И виждам баща ми, светла му памет, който посред нощ чете книга и се смее на глас. Любимите му писатели бяха Чудомир, един чудесен фейлетонист Петър Незнакомов и други подобни творци.
Този смях на баща ми в дълбоката среднощна тишина е създал може би у мен завинаги усещането, че четенето е нещо изключително приятно, смешно и весело.
Научих се сравнително рано да чета, още преди да тръгна на училище, благодарение на великите ми баби. На нощните шкафчета на родителите ми винаги имаше много книги. Сигурно от баща ми съм наследила тази любов към хумора в литературата, към иронията, особено към самоиронията.

Да погледнеш на света от онази страна,
която те кара да се усмихнеш,
е нещо толкова хубаво

-Как избираш книгите си?
-Аз рядко чета и си купувам книга по препоръка или след четене на рецензии. Предпочитам сама да си ровя, да си  изкопая някое книжно съкровище на най-невероятни места – книжарници, сайтове, улични търговци, библиотеки...
Винаги търся книгите, в които има усмивка. Дори и в най-тежката драма. Защото, като четеш такива творби, сам си създаваш по-ведро усещане към живота и света.

-Веселите книги са малко. Сериозните са класика. Не е ли така?
-Дори в най-тежката и сериозна литература добрият разказвач пуска ракурс, който може да те накара да пуснеш сълза, но тя да е с усмивка. Но това го могат наистина само наистина добрите разказвачи. Много хора плачат на книги, мисля, че за да се случи това, повествованието трябва да е много искрено.

-Определяш се като книжен откривател и често се хвалиш в социалните мрежи с някое попадение. Какво обаче препрочиташ непрекъснато?
-Едни от писателите, които препрочитам, са възрожденските автори и новата българска литература до 30-те години на миналия век. Може да звучи като клише, но препрочитам Вазов и всеки път изпитвам огромна наслада.

Иван Вазов, Григор Пърличев, Стоян Михайловски,
Петко Славейков са истински ковачи на езика

Някои думи звучат толкова сладко, че се размазвам от удоволствие. Как можеш например да забравиш изрази като „И той вапца сетрето на Фратя...”. А колко още има подобни! Красиво нещо е литературата!

Другите, на които не мога да се наситя, са античните автори – Лукиан, Цицерон, Апулей, Епикур. Там откривам вечните теми. Борхес казва, че има пет или шест основни  непреходни сюжети в литературата, които са базирани на митологията. Съгласна съм с това.
Отскоро имам хоби да издирвам старата поредица „Хермес” на тези автори, на издателство „Култура”. Обикалям често уличните книжари и се радвам като дете, като попадна на такова издание. Причината е, че преводите - от Богдан Богданов и други автори, са съчетани със страхотни текстове под линия. Това е фантастична ерудиция! Преводите са правени от старогръцки и латински, а не от английски или френски например и това ги обогатява неимоверно.
Вече имам поне 15 книги от тази поредица, надявам се да я обогатя. „Възхвала на мухата” от Лукиан скоро препрочитах. Велик! Мухата в неговата творба изобщо не е иронизирана, тя е възхвалявана, защото всеки се пази от нея. Тя е героизирана...
От руските класици обожавам Гогол и Чехов. Мога да ги чета безкрай. Може и да прозвучи странно, но тежките автори като Достоевски и Толстой си останаха в конспектите. Може един ден да им дойде времето, кой знае...
Дипломната ми работа в университета пък беше върху един руски автор, който много обичам – Венедикт Ерофеев, а темата беше за романите му „Москва – Петушки” и „Валпургиева нощ” и митологизиращите прототипи.

-А от съвременните световни автори кой е последният, който много те е впечатлил?
-Колин Таброн. През 2019 година трябваше да пътувам за Латвия. Едно от любимите ми „свърталища”, особено преди пътуване, е библиотечният клон на Пишмана (кв. „Бузлуджа”). Исках да имам нещо, като потегля - за из път, но не пътеводител, а по-скоро пътепис. И понеже вярвам, че няма нищо случайно, налетях на Колин.... След като прочетох първата му книга от библиотеката, толкова се настървих, че изнамерих всичко, писано от него. Сега си поръчах нови две книги, едната от които изчетох по празниците. Казва  се „Сред руснаците” и в нея той разказва за пътешествията си в няколко бивши съветски републики в Сибир през 90-те. Ако трябва да го определя с някакъв епитет, той за мен е сред „най-вкусните” писатели на света.

По време на изолацията заради пандемията тази година, когато ни бяха затворили, аз пътешествах на воля с неговите книги. Бях в Сибир, в Тибет, в Йерусалим, по Пътя на коприната, в сърцето на Азия. Така пише Таброн, че като затвориш книгата, не искаш да отидеш там от страх да не видиш нещата по друг начин.
Може би, след Ерик Уайнър, това е писателят, който вкарва в повествованието си философия, лично усещане, което е много хуманно, тънък британски хумор, живописен поглед към местата, които посещава.
Друг такъв е Джон Ланчестър с неговата книга „Дългът към удоволствията”, която ми е настолна и почти се е разпаднала от прелистване вече.

-Какво се случва със съвременната българска литература? Появи се един Георги Господинов, който изгря и на световната сцена, и ...
-С голямо любопитство следя съвременната ни литература. Някои от авторите дори познавам лично. Има един момент, който бих определила като досаден, и това е непрекъснатото ровене в епохата на социализма от страна на съвременните автори. Това връщане назад ми пречи да погледна чрез тях напред. Не ми харесва тази тенденция, пречи ми да се усмихна, защото наистина търся веселието в книгите в епикурейския смисъл на думата.  
Но, разбира се, има и страхотни попадения на автори, които не са толкова рекламирани, а пишат много добре. Такъв е Крум Филипов с „Авиаторът”, Николай Фенерски с „На пост”, Виктор Дяков с „Боинг -747”. Деница Дилова с нейните творби и други.  Те не копят в миналото, за да вадят негативното,  а правят едни много леки и хубави паралели със съвремието.

-През последните години и в литературата ни започна едно заиграване с фолклора и миналото ни. Какви са твоите наблюдения?
-Тук според мен трябва много внимателно да се подхожда. Например Ивинела Самуилова, която издаде три книги на такава тема, е много добра. При нея има и познание, задълбочен анализ, но и ирония, намигване, усмивка. Докато една друга авторка, която също стана много популярна с книгата си, няма да й цитирам името, в никакъв случай не мога да приема.
И аз, и ти сме минали през школата на нашия преподавател по фолклор от ВТУ проф. Анчо Калоянов. След неговите незабравими уроци всяко едно заигриване с българския фолклор и митология, със сериозните митологеми, които се съдържат във всяка народна песен, приказка, пословица, е напълно неприемливо за нас. За съжаление, има спекулации и вероятно причина е и псевдопатриотарството, което владее голяма част от хората.

-Трябва ли един журналист да е четящ човек, за да може да пише добре?
-Според мен може да се пише всякак, но ако четеш, ще имаш по-голям набор от синоними. А ние знаем, че често се налага да перифразираме различни хора – и политици, и други, които са затънали в собствената си тавтология. И ако не владееш синонимиката на българския език, си зле. Тук четенето е добро „приложение”, което можем да включим.

-Кой от журналистическите жанрове ти е на сърце най-много?
-Когато правя интервю с интересен човек. Това важи за всички колеги вероятно.

Защото това ни прави откриватели. Сещам се преди доста години в Свищов говорих с Георги Данаилов, може би едно от последните му интервюта беше това. Идеята беше да се наблегне на свищовската му връзка. Тогава той със своята дунавско-родопска мъдрост обърна разговора към децата и книгите му „Деца играят вън” и „Убийството на Моцарт”. Независимо накъде го водих аз с въпросите, той следваше тази линия. И научих много ценни неща от него, които помня и до днес.

-А какво се случва, ако правиш интервю с неинтересен, скучен и неподреден човек?
-Е тук вече трябва да разкриваме тайните на професията... Знаеш, че има начин да се излиза от всякакви ситуации...

-Както в четенето, така и в пътешествията обичаш новите, непознати места. Откриваш непознати и диви кътчета по родното Черноморие, които обаче ревностно пазиш и не даваш координатите им...
-Да, така е. Особено съм влюбена в северната част на морето ни – лудата пустош на Добруджа. Харесват ми и неоткрити кътчета в планината. Останаха малко, но това ме нахъсва да търся нови и нови такива места.

-Как определяш нивото на журналистиката през годините?
-Журналистика винаги ще има. Хората имат нужда от медиатор, който да им даде информация за това, което са чули или видели. Виждаме го и в социалните мрежи. Често в някоя група се появяват публикации за нередности в различни области и коментари отдолу „Къде сте, журналистите?”. Ами тук сме. Всички очакват подробности от нас.

Въпреки всички скептици, които твърдят, че социалните мрежи

ще изземат функцията на журналистиката, това няма да стане

Те по-скоро са мост, за да се стигне до сериозен репортаж, разследване и др.

-Работиш за най-старата и авторитетна агенция в България – БТА. Как се чувстваш на този пост?
-Работата в БТА е огромна отговорност. Вече девет години го осъзнавам. Агенцията, въпреки всички превратности на времето, има за закон няколко основни принципа, които се спазват безпрекословно. Обективност, истина, достоверен източник, който се цитира. При нас изразът „научи БТА”, „разбра БТА” няма почва.

-За съжаление, имаше нерадостната съдба да се разделиш с двама важни мъже, стожери в БТА – дългогодишния кореспондент за Велико Търново Пламен Цветков, чийто пост наследи, и генералния директор Максим Минчев, който си отиде в края на миналата година.
-И двете загуби преживях много лично и много дълбоко. Ако трябва да съм съвсем искрена,

след като загубих  родния си баща, си отидоха
още двама мои духовни бащи

Пламен остави в БТА – Велико Търново, една високо вдигната летва – като професионализъм, обективност, добронамереност, човечност, като нюх към новината, като начин да „изкопчиш” информация и от най-неподатливия източник.
Двамата са и генераторите на идеята за пресклубовете на БТА, неслучайно първият извънстоличен е именно във Велико Търново. Максим до последно работеше за разширение на мрежата.  Уникална е тази идея – да има свободно пространство за журналистите, независимо кой иска да им каже нещо – дали ще е най-влиятелният човек на деня, или някой, който представя меко казано нестандартна идея. Но тук, на това място, се осъществява срещата, това е свободната агора на словото.
Трудно ми е да говоря за Пламен Цветков и за Максим Минчев в минало време. И двете загуби за мен са огромни. Но критерият ми към самата професия се завишава. В тяхна памет...
Мила МИЛЧЕВА