Динамиката на журналистиката с емоцията от създаването на красота смени Мила Милчева. Това й решение сякаш просто е чакало да го вземе. Стъпките към него заложила още като ученичка, когато за пръв път се захванала с бродерията. Днес Мила е един от малкото майстори у нас, които с игла и конец могат да създадат истинско произведение на изкуството. И то без да прекрачва границата на добрия вкус.
За Мила всичко започва преди около 30 г. Леля й е една от най-добрите гобленарки в България още по времето, когато малцина се занимават с това. Покрай нея Мила се запалва по бродирането, като започва с най-обикновените Вилерови гоблени и най-елементарните мотиви. За Мила бродирането върви редом с други приложни дейности, които иска да усвои - като плетенето на 1 или 2 куки. Ежедневието обаче я поема и последвала доста дълга пауза, но преди 7-8 г. Мила Милчева се връща към истинската си страст.
Оказва се, че през този период нещата доста са се променили – появили са се невероятни фирми, като американската Dimensions например. Техните триизмерни гоблени се шият с различни бодове, изискващи много техника.
Ровейки за модели за гоблени, Мила все по-често попада на бижута с бродерия. Става й интересно, още повече когато влиза в руски и украински сайтове с невероятни колекции от бродирани бижута.
Към онзи момент в България не повече от 10 човека се занимават с такива бижута. Мила е принудена да експериментира, защото няма кой да й обясни кое как става, всеки си крие занаята. Макар и на принципа проба-грешка, още първите й бижута се оказват сполучливи. Занася ги на дъщеря си в Германия, а недълго след това момичето й казва, че е спирано по улиците с въпроса откъде са тези накити.
Тогава Мила не знаела какво точно прави – просто харесала един елемент и го пресъздала за дъщеря си. После разбрала, че е избродирала елбетица – древен символ, който, както и канатицата, е характерен за всички части на света. Елбетицата обикновено са осемте посоки на света и е символ на хармонията в природата, в човешките отношения. Докато канатицата символно е натоварена по-скоро с рода и продължението му, с плодовитостта. Според това как са комбинирани триъгълниците в нея, има Малка канатица и Голяма канатица, а апогеят е Великата канатица – шевица, която символизира народа. Характерна е за чипровските килими, но може да бъде открита и при индианците в Северна Америка.
Мила Милчева е от хората тип шило в торба не стои, което я амбицира да събере на много малко пространство голям мотив. Разбира, че това може да стане само със специална панама. В този момент започнало ходенето по мъките с намирането на материалите. У нас почти не могат да бъдат открити такива – 98 % от нужното Мила Милчева си доставя от Англия, Германия, Китай, Израел...
Опитвам се да шия на много ситна панама. За хората, запознати с този вид дейност, вероятно ще стане ясно – шия на 40-ти и 48-и каунт панама. Това са дупчиците на 1 см. Колкото е по-голям каунтът, толкова е по-ситна панамата. На 48-и каунт се събират 19 бодчета, обяснява Мила.
Висшият пилотаж в този вид приложно изкуство е бродирането на т. нар. silk gauze – в буквален превод означава бродирана марля - много скъпа материя, наподобяваща ситен тюл. За пръв път Мила вижда нещо подобно до катедралата „Свети Стефан” във Виена. Там, в малкото над 100-годишно магазинче „Petit point” има всевъзможни бродирани бижута, калъфи за очила, малки чанти, портмонета. Мила разбира, че това изкуство се заражда през XVIII – XIX в. в Австрия под давлението на императрица Мария-Тереза, и не иска дори да си спомня какви са цените в „Petit point”. Днес Мила е може би единствената българка, която възражда изкуството на микробродерията.
Това изкуство е скъпо, защото е много трудно. Аз например не мога да работя без помощни средства – имам специална настолна лупа, дентален бинокуляр като на хирурзите, казва Мила Милчева.
При направата на бижутата Мила импровизира и с традиционната българска шевица. Време беше да започнем да се връщаме към корените, слава Богу, че традициите започнаха да стават модерни. Покрай дъщеря ми често ходя в Германия. Когато го направих за първи път се изумих от желанието на баварците да покажат своята идентичност. И то го правят по много простичък начин – просто си обличат носиите и ходят с тях на кафе или бира. А техните носии, сравнени с нашите, са едно обикновено облекло – фуста, елече, карирани ризи, кожени гащи, това е. Но толкова гордо носят носията си, с такава радост... Тогава се замислих защо и ние не намерим начин да се идентифицираме, че сме българи. И ето, това започва да се случва, разказва тя.
Споделя, че е виждала шевици на всевъзможни места – на брандове на коли, на чаши, пана, дрехи, аксесоари. Опасява се, че на моменти нещата клонят към кич, а това прекрачване може да се овладее единствено с усет.
В момента е тръгнала някаква полезна епидемия – имам чувството, че всяка втора жена, която може да бродира, прави бижута. В което няма нищо лошо, но трябва да се подхожда много отговорно. Шевицата има много кодове, много символи, тя е море от познание. Никога не съм предполагала, че българската шевица носи толкова информация. Именно заради това трябва да се подхожда отговорно, но и колкото повече, толкова повече, нека я има шевицата, казва Мила.
Тази й максима я кара да предприеме смел ход – да слага българска шевица и върху дънкови чанти.
Прави го заради убеждението си, че е по-добре младите момичета да носят чанти с шевици, отколкото с т. нар. идоли.
Има няколко символа в българската шевица, за които много е писано и говорено – канатица, елбетица, свастика, Дърво на живота. Мила чете непрекъснато по темата, а последното, което я впечатлява силно, е за шевица с две пилета с допрени човки. Самата Мила е шила почти всички възможни техни интерпретации. При всеки случай обаче й прави впечатление, че тези пилета сякаш приличат на коне. Едните дори имат пилешки крака, а отзад нещо като копита. Първо решила, че само й се струва, а и продължила да ги среща като пилетата, пауните... Докато не попада на изследване, в което тази шевица е наричана коньевите. В стари самоковски шевици пилетата също са определяни като коньевите. Оттам загадката за Мила се разплита – още в бронзовия век, после в източноевропейското изкуство хората са вярвали, че Слънцето се движи през нощта и е съпровождано от кон и птица. И съществото на шевицата всъщност е зооморфно.
Това същество според Мила е един от малкото типично български елементи, или поне тя все още не го е срещала в други комбинации. Самите елементи са характерни за много народности, но комбинацията им им придава нашенско звучене, уточнява Мила. Навремето шевицата се е пренасяла от село в село и въпреки че при това пренасяне всеки е добавял по нещо от себе си, основните елементи са се запазили.
Интересни са й още рогатото пиле, сур еленът, свастиката. Във ВТУ проф. Анчо Калоянов четеше за една коледна песен – „Замъчи се Божа Майка да роди Боже чедо, не роди Боже чедо, роди сур елен”. Сурият елен е фигура от елбетицата. Юлия Боева твърди, че баба й и досега използва елбетя в смисъл каквото рече Господ, това ще стане. Днес свастиката пък е почти табу заради нацизма. Но тя всъщност е символ на Слънцето. В нея винаги едната част от елементите се върти надясно, другата наляво. В шевиците винаги присъстват и двата елемента, не може само единият. Въртенето по посока на часовниковата стрелка е градивното, а обратно на стрелката – разрушителното. Когато са в една обща фигура – това е равновесието, хармонията, обяснява Мила.
Шевицата Дървото на живота, срещано още с наименованията Богинята-Майка или Свети Атанас, Пазителят на мечките, която също е шила много пъти, Мила разпознава в архитектурата на НДК. Ровейки си в интернет случайно открива, че шевицата се нанася 1:1 на сградата на НДК – същата конструкция, същият акцент в средата... Замислила се за това, че Людмила Живкова е била в основата на постряването на сградата и се запитала дали пък и тук няма заложена някаква символика предвид увлечението на Живкова по мистичното.
Традиционното познание за шевицата е, че тя се е слагала на точно определени места заради магичната й, защитна функция. Биетата, слънчевият сплит, ръкавите, пазвите, полите – навсякъде, където не бива да има място за влизането на негативните енергии, т. е. пази видимите граници на тялото. Българската шевица винаги може да бъде разпозната – по цветовете, орнаментиката, комбинациите. Да, много се припокриват – има български и украински шевици, които само специалист може да различи, но си има и типично нашенски, казва Мила.
Тя шие по 12-13 ч., дори и повече, на ден. Неслучайно определят бродерията като медитация – това е едно вглъбяване в себе си, което те кара да не усещаш как тече времето. За Мила бродирането е особено състояние на духа и тялото, в което просто се изключва. Смята, че всичко е до нагласа, още повече, че често чува как повечето хора нямат нерви да се занимават. Докато бродира, си мисли за всичко, дори води разговори с близки, приятели. Слуша и музика.
Десетки хора, които иначе не я познават, й писали, че са усетили положителна енергия в мига, в който са получили бижутата си. Мила си го обяснява с енергията на шевицата. Случвало се е да започне нещо и иглата буквално да пада от ръцете й. Тогава спира и изчаква да й дойде моментът и работата да тръгне. Най-хубавото нещо, което й дава бродерията, са контактите с хората и фактът, че вече е завързала много нови стойностни приятелства. Това е работа, която й носи само позитивни изживявания, а покрай нея за пръв път разбрала какво е вдъхновение.
Мила е убедена, че хората, които поръчват бродираните й бижута, са добри – лош човек няма да избере подобно бижу, нито ще му се зарадва или усети. Нейни неща вече има на почти всички континенти без Азия. Засега. Нищо чудно съвсем скоро на сайта й http://iglika.net/ или на страницата й във Фейсбук https://www.facebook.com/embroiderybymila/ да попаднат и хора от там.
Мила Милчева вече си е поставила следващата летва – да направи колекция с шапки с шевици. „Падна ми шапката”, „Свалям ти шапка”, „Дръж ми шапката” са част от имената, които е избрала, към тях ще има и други аксесоари. Помислила е и за господата, за които бродира вратовръзки, копчета за ръкави, папионки.
Станах редактор на албум на Елисавета Йорданова от Русе. Албумът се казва "Приказки в шевици", съдържа 70 авторски схеми на шевици, плюс текстове, издава го Наследството.БГ и излиза на 13 април. Покрай него в социалните мрежи се заформиха грандиозни спорове редно ли е да има авторски шевици, или трябва да съществуват само автентичните. То е като с изворния и обработения фолклор. А какво правят „Мистерията на българските гласове”, „Оратница”, Теодоси Спасов? Според мен трябва да има и интерпретации, направени с мяра и усет. Защото магията на българската шевица трябва да се опази, вярва Мила Милчева.
Биляна МИЛЧЕВА