Проф. Милко Палангурски: Историята ни учи, че политиката е място за лидери - личности с идеи, които увличат обществото

На 22 март в празнично онлайн заседание на Великотърновски общински съвет една от най-старите учредени награди за заслуги на старата столица - „Почетен гражданин“, ще бъде присъдена на проф. д-р на историческите науки Милко Палангурски.
Същото звание ще получат посмъртно и 37 български генерали, родени в града.
Това стана ясно след редовно Заседание на Комисията, излъчена от Великотърновския общински съвет и свикана съгласно чл.29 от Наредбата за символите и наградите на община Велико Търново.
Титлата „Почетен гражданин на Велико Търново” е най-старото звание, давано на изявени граждани във Велико Търново. За първи път е дадено през 1916 г. на фелдмаршал Август фон Макензен за неговите заслуги като командващ съюзническите войски в Първата световна война. Пантеонът от заслужили почетната титла вече включва над 60 достойни българи.
Името на проф. д-р на историческите науки Милко Палангурски е свързано с историческата и духовна столица още от 1985 година, когато завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на повече от 20 монографии, учебници и учебни помагала. През годините той заема редица административни длъжности в университета - заместник-декан, заместник-ректор; ръководител катедра, председател на Общото събрание на Исторически факултет.
Професор Палангурски е сладкодумен разказвач, задълбочен познавач на избирателната ни система и на политическата и дипломатическата ни история след Освобождението, любим учител на много випуски.

- Проф. Палангурски, как приемате удостояването Ви със званието „Почетен гражданин на Велико Търново”?
- Това не е награда за мен, а за група хора, някои от които вече не са между живите, с които през годините сме имали стремеж и желание Велико Търново да стане духовен, исторически и туристически център на България, да носи достойно своята историческа слава и минало. Донякъде успяхме. Градът е част от българския празничен календар, той е сред водещите културно-исторически и туристически забележителности в страната, има своите опорни точки на спомени и минало. Възкресяването на тези процеси и явления лично мен ме прави щастлив.
Не мога да не се радвам, когато видя пълен града по празници, когато през почивните дни тълпи от млади хора се разхождат по улиците му, дават неговия пулс на живот.
Има още какво да се възкресява от историческото минало на града и това е поле за още много работа.
Искам да благодаря на всички, с които споделяме едни идеи и работим за тях – още от това 22 септември да бъде обявен за Ден на Независимостта, да стигнем до статута на Велико Търново като духовна и историческа столица на България. Това са поредица от събития и много хора взеха участие в целия този процес.
- Казвал сте, че още като дете, когато другите са искали да стават лекари и космонавти, Вие сте мечтал да се занимавате с история, по-точно с археология. Целият Ви живот е свързан с историята – една оспорвана, тълкувана, обичана и недолюбвана наука. Какво е за Вас историята?
-Историята е моят живот. Като направя равносметка, а това явно ще се наложи, защото наближавам 60-те, се оказва, че нито ден от съзнателния ми живот не е минал без да следя историческия процес и да търся историческата истина. Тази наука стана и семейна съдба, защото съпругата ми също е историк и преподавател.
В интерес на истината едни-два пъти в живота си съм се чудил накъде да тръгна, защото дълги години историята не можеше да бъде достатъчна за осигуряване на нормален живот на мен и семейството ми. Имах път към Нова Зеландия, имах път и към София... След падането на Берлинската стена трябваше някъде да си търсим хляба. Сега се радвам, че не поех по нито един от тези пътища, а останах тук, във Велико Търново.
Малцина знаят, че когато кандидатствах, избрах Великотърновския университет пред СУ именно заради историята. И така вече над 40 години съм свързан с този град, който много обичам, въпреки че не съм търновец и не съм учил средно образование тук. Така или иначе, никой вече не ме свързва с друго населено място.
- Освен, че научната Ви дейност е в областта на историята, и Вие, и съпругата Ви сте преподаватели. И то определяни от ученици и студенти като любими преподаватели. Какво е да предадеш на младите хора интерес към науката история?
- Никога не трябва да забравяме, че историята е муза. Тя не е само сухи факти и пренареждане на позиции. Историята е увлекателен и увличащ разказ за миналото. Разказ, който трябва да ни научи какво е било, за да знаем какво да правим в бъдеще. Няма как в това технологично време, когато младите хора са претрупани с информация, да им поднасяме историческите факти и събития по еднообразен и скучен начин, строго академично. Историята – това са хората, които са живели преди нас. Те са имали своите достойнства и слабости, били са изтъкани от противоречия, желания, стремежи... Всъщност това е основната задача на историка – да разгадае човека, да го разбере. Историята не е някакъв механизъм, който пренарежда човешките съдби по предварително написан сценарий. Тя се прави от хора и е такава, каквато я моделират те.
Трябваше ми време да осъзная това, че да пресъздаваш историята, значи да пресъздаваш хората – с техните колективни и индивидуални прояви, лични и психологични характеристики. Тогава историята става плътна и интересна. Тя оживява. Ако това се харесва на моите студенти,  мога да бъда щастлив.
Голямото глобално интернет пространство прави човека в известна степен мързелив в мисленето. Това е много опасно, особено в науката и в подготовката на кадри за хуманитаристиката, занимаваща се с човешкото общество и с отделния индивид. Винаги ни грози опасността човек да бъде манипулиран, ако не е подготвен да мисли самостоятелно.
- Кои са темите от историята, които Ви карат да „врите и кипите” отвътре?
- Обикновено имам близко поставена и по-далечно поставена цел. Не се притеснявам от това много от темите, които ме вълнуват, да ги раздавам на познати, на докторанти. Човешкият живот е прекалено къс, за да осъществиш всичко, което искаш.
Всяка тема може да ме вкара в интересната си орбита, стига да вляза в дълбочина в нея. Понякога зад числата, фактите, процентите, се крият дълбоки процеси и явления, които трябва да бъдат изследвани. Както обичам да казвам, историята има много общо с криминалната наука, с криминалистиката. Тя възстановява онова, което се е случило, с наслагването  на факти, събития, личности. Опитваш се да схванеш онези невидими нишки, които водят интересите на определени групи или лица в историческия процес. Това е трудно. Дали ще разчиташ надпис, ще разкопаваш археологически обект, или ще подреждаш документи за дадено събитие, там винаги се поражда вдъхновение. Това те кара да събереш всичко в една верига, да видиш тази верига, да я пресъздадеш. Защото животът е наниз от събития, процеси, явления и възгледи. Един подпис например може да установи присъствието на някой човек в определени събития. Понякога, за да се стигне до истината, трябват месеци къртовски изследователски труд. Но е безкрайно удоволствие да можеш да кажеш със сигурност: „Да, така е било”. Разбира се, докато се появи някой колега, който извади други доказателства. Това е науката, тя се развива и ще продължи да се развива.
- Сега е време на предизборна кампания. Хиляди са кандидатите за народни представители, които искат да заемат своето място в българския Парламент. Какво биха казали героите на Вашата книга „Бащите на българската Конституция” на всички тези хора?
- И бащите на българската Конституция са били същите политически фигури като тези, които сега са в предизборната битка. След време, като се избистрят нещата, като се отвее пепелта, ще се види, че и тогава, и сега е имало достойни личности, работили за благото на народа, имало е и хора, изповядващи точно обратните ценности, дори комични фигури.
Но има нещо много важно, което малко подценяваме. Политиката е за хора, които могат да водят и да раждат идеи. И не само това, а да ги разпространят и да убедят хората около себе си в своите каузи. Тук вече майсторлъкът не е за всеки. Не всеки става за политик. Познавам много безкрайно стойностни личности в българската история и съвременност, които биха могли да бъдат добри чиновници, народни представители, министри, но никога няма да имат необходимото влияние върху обществото. Защото за политиката се изисква друга настройка.
Да си политик означава да хващаш пулса на обществото и това не е лесна работа. Трудно се води политически живот и в 19-ти, и в сегашния 21 век. Тези, които критикуват политиците (не че няма за какво да ги критикуваме), трябва да знаят, че работата на общественото поприще не е толкова лесна. Стефан Стамболов, д-р Константин Стоилов, Петко Каравелов, Петко Славейков в края на кариерите си горчиво проумяват, че миналата слава е минала и че колкото и да им се иска, не могат да се върнат на сцената. Сега е горе-долу същото. Трудно се създават политически фигури, които да имат доминираща роля в обществото.
Не бива да забравяме и друго - че елитът е такъв, каквато е нацията. Тя го формира. Не някой друг, не от чужбина или някакви зли сили. Елита сме си го формирали ние като общество. За да се промени нещо, трябва да помислим какво да направим с обществото. И да бъдем по-позитивни и по-оптимистично настроени. Както ни учи историята.
Мила МИЛЧЕВА