Наско Дългия и таксито му возели само VIP клиенти

Наско Дългия, или Анастас Овчаров, го знаят всички търновци. Поне от по-старите поколения. Високият му ръст, не прекомерен, му лепва прякора, притежава и собствен автосервиз. Не с това обаче се е прочул още преди десетилетия. Заради страстта си към луксозни автомобили, съвсем млад, той си купува и докарва в Търново първия ЗИМ, предхождащ появата на „Чайка”-та, години по-късно негов е и първият съвременен западен автомобил в старата столица – „Ситроен”. Но преди всичко,
Наско е живата история на таксиметровата служба в града  

Роден е във Велико Търново на 3 април 1944 г. Гордее се със стария си род, чието начало е от преди 300 години и в книга са записани всички с рождената си дата и кога са починали. Живее в хубава къща в Асенова махала, от където за него започва градът. Това му придава самочувствие, което не е безпочвено.
 Започнал да се занимава с автомобили през 1961 г., в един сервиз. Помни годината, защото тогава Гагарин излетял в космоса. След войниклъка в Стара Загора постъпил на работа в таксиметровата служба във Велико Търново през 1964 г., където навъртял стаж общо 25 години. Тя се намирала на площадчето преди Летния театър, на мястото на бившия телевизионен сервиз срещу „Мототехника Христов”, която също е в историята. Там била пиацата, а първите търновски таксита били само осем. Дневна тарифа - 12 стотинки на километър, нощната - 16 стотинки. И за онова време такситата излизали евтино на хората, които си позволявали да ги наемат до морето. Но не „простосмъртните” търновци са били негови редовни клиенти.
Наско Дългия бил шофьор на елита
Не иска да звучи като самохвалство, но съдбата му отредила не само да вози първите в града, но през таксито му, доста по-различно и специално, са минали без изключения всички известни личности, посещавали Велико Търново от средата на 60-те до края на 80-те години. Докато колегите му карали фиатчета и жигулита, той управлявал „Волга” със специален номер и без обозначителната табелка „такси”, което вече било показателно. Имала таксиметров апарат, но скрит. Както и полицейска антена на задния калник. Това му осигурявало редица привилегии на пътя. Ако се случвало да наруши правилата, достатъчно било да присветне на притичалия милиционер и палката му падала, защото виждал „Волга” със специален номер и с антена. За делегации на окръжно ниво, когато трябвало да има на разположение по-представителна кола, Наско бил на линия. Само неговото такси спяло в собствения му гараж. И докато таксиметровите шофьори си сменяли колите,  неговата не я пипал никой.
Списъкът с клиентите му е дълъг,  имената впечатляващи, а спомените от общуването с тях са все още ярки. Стане ли дума да се карат певци или артисти, той е първият шофьор, за който се сещали. Понеже всичко минавало през „Концертна дирекция”, а там го знаели, отдалече го предупреждавали да си знае кога и кой ще има концерт. За да се обади в предприятието да не го търсят и планират за друго място.

Лили Иванова, Георги Парцалев, многократно Стоянка Мутафова и Нейчо Попов, както и Георги Калоянчев, са само част от великите личности, които е разкарвал с таксито си. 4 дни возил Станислав Микулски - легендарният капитан Клос от култовия филм „Залог по-голям от живота”. Артистът бил на посещение в Търново, когато всички българи били луднали  по сериала. Настанили звездата в хотел „Етър”, а Наско бил прикрепен към него хем да го вози, хем да го охранява от тълпата почитатели. През 1981 г. возил Прешъс Уилсън от „Еръпшън”. И за нея бил командирован няколко дена, а накрая я закарал до Русе, от където групата си продължила турнето. „След концерта банкетът беше на хотел „Стадиона”. Седях си на отделна маса, а тя изпрати преводачката да ме покани. И се наредихме – аз, тя и преводачката. А на другата страна, зад една подвижна стена  Радиозаводът имаше банкет. Стана ми неудобно в един момент, защото всички се надпреварваха да я снимат, чудеха се как да я докоснат или да вземат автограф, а аз съм до нея. Но, такава ми е била съдбата…”. Франк Фариан, импресариото на другата велика група – „Бони М”, също се е возил в колата му.
Две седмици бил личният шофьор на Невена Коканова  
Снимали част от филма „Горски хора” на Еленското ханче. Невена си партнирала с Коста Цонев, Иван Иванов, Наум Шопов…Наско също се изявил като статист – зрител в съдебната зала, без реплики, но на снимките в Пловдив. „Помня, че ми дадоха да облека един балтон – 30 килограма, защото в подгъва му имаше верига, за да стои опънат. Докато снимаха на ханчето, бях на разположение на Невена Коканова. Накрая имаше някакъв конгрес в Двореца във Варна и трябваше да я закарам там. Спахме в хотел „Черно море”. Сутринта сядаме на закуска, аз – на отделна маса, тя – с колеги. Заряза ги, стана и седна при мен. Невена беше много земна. Голям човек! Славата й е заслужена. Накрая, като свърши всичко, я закарах до София, живееше на ул. „Латинка”, зад Руското посолство. Беше късно вечерта, исках да си тръгна, но тя не ме пусна. А пък познавам пътищата, колата ми е сигурна и знам, че където и да се намирам, след 2 часа ще съм си у дома. Но тя каза „не” и останах да спя у тях. Сутринта майка й направи пържени филийки, закусих и си тръгнах. Две седмици снимаха тука, две седмици сме пили заедно с целия екип. Бяха отседнали в Интера, тогава директор беше моят приятел Кольо Дамянов. Той също участва във филма, с кратки реплики. Осъмвахме във фоайето: приказки, шеги, закачки. От тука ни харесаха като компания. И тъй като втората част - съдебният процес, се снима в Пловдив, грабнаха ни всички приятели, които бяхме. И…хайде там. Натоварихме се в две таксиметрови коли, казаха да включим апаратите. Аз карах едната. В Пловдив ни настаниха в „Тримонциум” за сметка на продукцията. Стояхме три дена, ама беше живот…Накрая ни дадоха и хонорари. От всички таксита, имаше ли известна личност, търсеха само мен. Защото колата ми беше най-хубава и най-нова”, припомня си златните години Наско.
За разлика от другите таксита, Наско си имал собствени клиенти. Работел с предприятия и институции, защото го знаели, че каквото чуе в колата, си остава там. „Хората затова ме търсеха, защото никога не са си чули приказката. Не всички директори преди 10 ноември имаха служебни коли, затова често ме наемаха. Общо-взето,  през кариера си съм возил все големци. Бях късметлия, защото целия си живот, може да се каже, съм го изкарал на ръба на бръснача, но никога не съм падал нито отляво, нито отдясно. Все съм се справял с всички възможни промени. Лошото беше, че хората по улиците не ми махаха да спра, защото не си личеше да съм такси”, обяснява той.
В таксиметровата служба царели железен ред и дисциплина
В самото начало такси се наемало, като се обадиш на диспечерката. После направили колонки на ДНА, на пазара, пред болницата и на Окръжния съвет. „Натискаш едни бутони, ама пак се обаждаш на диспечерката. И тя се свързва по радиостанциите с колите и праща такси. Тогавашните таксита нямаха нищо със сегашните. Сегашните шофьори за мен са абсолютни непрофесионалисти. За да возиш хора, трябва да имаш категория. Всяка сутрин, преди да излезеш на път, минаваш през доктора дали си здрав, надуваш за алкохол, механикът оглежда колата за евентуални повреди. А сега - купуваш си кола, боядисваш я в жълто и почваш да караш. Едно време имаше ред. Колите се поддържаха. Водеше се статистика коя кола колко километра е изминала. Ако трябва да се прави ремонт, не те пускат, преди да я обслужат. Дисциплината беше желязна и всичко беше наред”, нарежда Наско.
През 1983 – 84 г. такситата във Велико Търново вече стигнали до 160. Наско напуснал службата, която вече се помещавала в Пътническия ДАП, през 1989 г. и започнал като шофьор на микробус в Интерхотела. С препоръки. Там карал чисто нов „Фиат Дукато”, също с монтиран таксиметров апарат. Тъй като трябвало да се возят чужденци, не търсели какъв да е шофьор. Директорът на Интерхотела Йордан Андреев се обадил на директора на ДАП-а  Димитър Бърдаров, а той на свой ред го пратил пробно за месец. Тъкмо Наско си бил взел съвсем нова „Волга”. Возил по екскурзии пътници с микробуса и така стигнал до Швейцария, Гърция и къде ли не. В Интера изкарал 15-тина години – един супер динамичен живот, като на всичкото отгоре едновременно се явявал и шофьор на директора. Напуснал през 1994 г., когато хотелът станал собственост на Илия Павлов. „Дилемата беше или всички, които работеха в хотела да станат и да се кланят, или да напуснат. Но хората от неговия калибър вече ги няма, по обясними причини.” От тогава до днес Наско Дългия е в частния бизнес. Има автосервиз, за тънките работи по автомобилите. Снабдил се и с нужната апаратура.
При Наско кола да си
За колите си, все луксозни, Наско полагал най-големите грижи и ги пазел като зеницата на очите си. До ден-днешен има слабост към специалните номера. Личните му коли били с номер 0101, който пренасял на всяка следваща, която купел. Навремето законът го позволявал. С първата си кола – ЗИМ, съветско производство, се снабдил през 1965 г.  Бивш правителствен автомобил, с много екстри. Вътре имало и телевизор. „Хората вкъщи си нямаха телевизор, а аз – в колата си”, подмята Наско. Докарал я от София. Били три коли ЗИМ, но само Наско успял да опази своята. За по-младите, нека да уточним, че ЗИМ-овете и „Чайките” са единствените коли, които не са продавани в търговската мрежа. Получавали се по разпределение от Москва за правителствени нужди. Излязло постановление, с което УБО ги раздало безвъзмездно. Първо работил с нея като такси в Търново, после я купил на търг за 3800 лева. Карал я 10 години, а след това си купил „Волга”, корекомска, пак със същия номер 0101. Продал „Волга”-та и си купил „Ситроен”-а, трябвало да е било в средата на 70-те. „Като я докарах, градът се извървя: Отвори гаража да я видим! Цветът - сребрист металик и беше първата западна частна кола в Търново, други нямаше”, спомня си бившият таксиметров шофьор. След „Ситроен”-а минал на BMV. И сега е с тази марка. Последното си BMV кара от 2004 г. и номерът е отново специален – 7777.
Наско Дългия е първият, който докарал „Чайка” във Велико Търново, през 80-те години. Не за себе си, а за да я има в града, тъй като в началото въобще не се знаело на кой комитет или предприятие ще я прехвърлят. Важното за любителя на луксозни автомобили било „Чайка”-та, която от София дарявали безвъзмездно, да не я вземе някой друг окръг. Тръгнал с нея от столицата както е без номер, но където се появял, светофарът от червен ставал на зелен. Тогава истински разбрал какво е да си с привилегии. „Пристигам в Търново, на другия ден излизам с нея по главната. До старата „Валентина” един катаджия  - Мишо Дайнов се казваше, като ме видя, изпъна се и отдаде чест. А аз се извръщам да не ме познае. Всъщност, той козирува на колата. Пердетата й са спуснати, де да знай кой е вътре”, разказва през смях Наско.        
Вече на 75 години, той продължава да удивлява града и привлича вниманието към себе си. Преди месеци докара луксозна американска лимузина, на която поръча отново специален номер – НАСКО. Но за нея читателите на в. „Кореспондент” вече знаят.
Ана Райковска