Павел Павлов: Работил съм със забележителни хора, останах последен, за да разказвам

Режисьорът Павел Павлов е роден на 2 април 1934 г. в Червен бряг. Завършва през 1959 г. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност театрална режисура в класа на проф. Кръстьо Мирски. През 1960 г. специализира в Берлинската телевизия. Има заснети 30 телевизионни филма и над 50 постановки за телевизионния театър на БНТ, автор е и на 20 театрални спектакъла. Сред заглавията, с които той остава в българската култура, са  трисерийният филм „Чичовци” по Иван Вазов, заснет с основаването на телевизионната студия „Екран”, „Горски хора” (1985), „Вечери в Антимовския хан” (1988), „Вампир” (1992), „Язовецът” (1981) и „Делници и празници” (1986) по Емилиян Станев, „Есенно слънце” (1982)... Негови са и филмите „Нечиста сила” (1978), „Спилитим и Рашо” (1980) „Трите златни лъвчета” (1984, тв филм, сниман в Арбанаси), култовата телевизионна постановка „Милионерът” (1988 г.) и много други.
Театралната си кариера започва в театър „Сава Огнянов” в Русе с драмата на Ибсен „Призраци”. Дълги години работи в БНТ, която напуска само за три години, за да бъде сред основателите на Нов драматичен театър „Сълза и смях” с премиерата „Очите ми зелени, устата ми хубава”. Автор е на сценарии, а в литературата дебютира със сборника разкази „Торба лакърдии”, като написва общо 20 книги – спомени за актьори, с които е работил и другарувал, повести, сценични хроники, исторически роман за Светослав Тертер. Наричат Павел Павлов и баща на телевизионния театър. Поставял е в телевизията почти всички световни и български класици. В златния фонд на БНТ са неговите „Антигона”, „Скъперникът”, „Училище за сплетни”, „Саламанската пещера”, „Напразни усилия на любовта”, „Севилският бръснар”, „Трагичната история на д-р Фауст”, „Страстната неделя”, „Каменният гост”, „С чужди драг, вкъщи – враг”, „Мадам Сан Жен”, „Свекърва” и още, и още…
В сряда той се срещна със своите почитатели в Библиотеката по покана на неговия търновски приятел - поетът и писател Борислав Костов. Но преди всички, в уюта на един дом на „Пишмана”, сред приятели, легендата на българското кино и театър, сладкодумецът Павел Павлов застана пред в. „Кореспондент”.

- Г-н Павлов, имате такава богата творческа биография… Като се обърнете назад, доволен ли сте от съдбата си?
- Много. Доказах го с това, че никъде не избягах, а имах възможност да бъда във Франция. Още повече, че за мене руският и френският език са като българския. Това е любопитен момент от живота ми. Навремето баща ми, когато започна акцията срещу евреите, спаси един от тях и цялото му богатство. Като минаха бурните времена всичко му беше върнато. Пращат ме на специализация в Берлин и по съвет на баща ми се обадих на човека. Искаше да ми даде пари за ателие в Париж. Добре, че не предприех това, защото никога нямаше да мога да напиша всичките си книги на майчиния си език. Наистина съдбата ме възнагради пребогато. Срещнах в живота си най-забележителните хора на своето време. Често са ме обвинявали, че работя с едни и същи артисти, защото са ми приятели. Но те са приятели, защото са талантливи, а не са талантливи, защото са ми приятели. Работил съм с Иван Кондов, Николай Бинев, Наум Шопов, Антон Горчев… От жените да не ви говоря. Най-близкият ми човек беше Невена Коканова, сестра все едно, Катя Паскалева. Бил съм и с по-възрастното поколение – Константин Кисимов, Невена Буюклиева. Антон също беше забележителен приятел, Катя… Много ми липсват, много… Осиротях. Те са горе и ме чакат в небесния театър. А да не говорим, че имах за приятели двама най-забележителни писатели, които са и мои литературни кръстници – Вера Мутафчиева и Николай Хайтов, които са писали предговори за две от книгите ми. Назад като се обърна, понякога се чудя как съм успял всичко това да го направя за два живота, но това ми е било орисано. Защото съм загубил майка си, когато съм бил на 2 месеца. Когато отидох при Ванга, с която бях близък покрай Невена, тя ми каза: „Е, гълъбо, сега ке работиш за двама. И за майка си, и за тебе”. Така че в изминалия живот съм работил за двама и бих могъл да бъда от бандата на „Ролинг стоунс” („Търкалящите се камъни”), защото не можах да хвана мъх. То не бе театър, не бе телевизия, кино, литература. Работата си на този свят съм я свършил. И не се страхувам от отвъдния. Даже една от последните ми работи, която ще излезе, е 4-ти том на „Шепа мигове” – „Отсам и отвъд”. А аз имам две шепи, пълни с прекрасни мигове. Като всеки човек съм имал страх от смъртта. Но го преборих. Бил съм на гробовете на най-великите писатели и композитори в Париж, Петербург, Виена. Кого не срещнах там. Аз не обичам да говоря за мъртвите като за мъртви. Ванга ми е казвала, че „Нема мъртви, нема живи, нема неродени, сите сме едно. Завихрени сме као оро нагоре към висинето, ама бог ви е пощадил да не помните що е било и що ке биде, щото иначе ке подлудейте като мен.” Аз съм ужасно благодарен на провидението, че ме дари с такива срещи. Аз съм българин до мозъка на костите си и каквото съм можал, съм направил за моята България с всичките й тъги, несрети и неволи. Тук ми е корена, тук искам да умра.
- Кой е любимият Ви филм от всичките, които сте правили?
- Много си обичам първия филм – „Чичовци”. Литературната творба я имам за по-голяма и от „Под игото”. А във филма успях да събера цялото кралско воинство - Николай Бинев, Наум Шопов, Коста Цонев, Иван Кондов, Петър Слабаков, Стефан Мавродиев, Олга Кирчева и още Домна Ганева, Лора Керанова… Всички казват, че бил удачен. Даже Хайтов ми надписа на една своя книга „На Пальо, на който му стига дето направи „Чичовци”. Благодаря!”. Снимах го на живо. Хванах се на бас, че ще го направя с директен звук, не с нахсинхрон.
- Вие сте и писател, а кой е любимият Ви автор?
- Йордан Йовков. Ужасно ми е скъп и свиден споменът, когато заснех двете серии на „Вечери в Антимовския хан” с мойта сестрица Невена. Когато й казах, че я каня да изиграе старата Сарандовица, нейната реакция беше: „Добре че като остарях дойде ред да направиш тоя филм, че да изиграя Йовков”. Тя го четеше от кора до кора. Свърши го и започва наново. В края на първата серия тя умира. При развръзката, за ужас на целия екип Невена изрече: „Каква по-хубава смърт за една актриса. Аз умрях, повече няма да снимам”. Всички се натъжиха, а аз й отвърнах, че няма да се получи. Докато съм жив, ти ще изиграеш и третата си ханджийка. При мен тя изигра три ханджийки – в „Горски хора”, „Вечерите…” и последната беше във „Вампир”. Невена беше приятелка с голямата артистка Вера Маревская. Отива на кинофестивал в Москва и й споделя, че най-после снимала любимия автор с любимия си режисьор. А Вера Маревская отвърнала: „Мила, аз не ви питам кой е режисьора и автора, а кой е оператор. За една киноактриса най-важният е той”. Ей такива майтапи…
- Не че досега не я споменавахме, но нека да си поговорим за Невена Коканова. Вашето приятелство е пословично… Какъв човек беше тя?
- Приятелството ни е завещано от роднините. Баща ми беше голям приятел с нейния чичо. Тя беше три години по-малка от мен, виждали сме се като деца, но аз нямам никакъв спомен. И когато вече ме приеха режисура и учих при най-големия интелектуалец на нашия театър проф. Кръстьо Мирски, в трети курс ни сложиха да помагаме на кандидатите, щото като чуеха „етюд” и всички се плашеха. На нея й дадоха задачата, че тя бърза за абитуриентския си бал, глади си роклята, обаче изпитва ужас от мишки. Казах й, ти ще го играеш обратно. Никакъв ужас. Ще гладиш и ще се забавляваш, докато изгориш роклята. Не я приеха. Обаче един далновиден режисьор, директор на Ямболския театър, я взима. Приеха много манекенки, нито една не стана артистка. А звездата на българското кино и иконата – не бе приета. Ямболиите я помнят като босоногата Жулиета, защото с идването си там играе Лопе де Вега, Шекспир, а най-голямата й школа е, когато с Апостол Карамитев играят „Варшавска мелодия” в Театър „199”. Той беше моята академия, научи ме на азбуката на театъра и ето на, пак съм си актриса, казва Невена. Когато излиза „Тютюн”, Андре Мороа се изказва за нея, че това лице трябва да се снима в цяла Европа. Но такива бяха времената, че нито пускаха звездите футболисти, нито артистите. А ние сме много талантлив народ. Но сме се превърнали в едни мижитурки. И всичко оправдаваме с турското робство.
Невена беше другото ми аз. Бяхме неразделни. Знам всичките й тайни. И за голямата й любов с Раде Маркович. Но тъй като тя беше дълбоко морален човек, не се разведе с Любчо Шарланджиев, защото това щяло да го убие. Невена беше и много етичен човек. Радваше се на другите как се надиграват. Винаги ще намери начин да ти се обади, дори и на хора, които не са й били близки колкото мен. „Ако не ми харесва, мълча си. Ама като ми хареса, как да не се обадя?!”. Слънчев човек. Много тъжно беше, когато си отиде. Ходих до последно в болницата. Дояло й се качамак. Сваря го, занеса й. Седя при нея и крия огледалото, седнал съм върху него. Лицето й вече беше потъмняло. Като изляза вечер, отивам в гората…като магаре съм ревал. Отиде си, но много знаци ми дава. Като запъна в писането, а снимката й седи на мойто писалище, викам „Невено, кажи мари! Какво да правя?”. Така си говоря. В кухненския ми бокс, а аз си падам и малко кулинар, висят три мои приятелки – Леда Тасева, Невена Коканова и Катя Паскалева.
С Невена заедно си купихме една къща в Габровския балкан, в с. Иглика. Аз не мога да карам кола, а тя е хала. И сега е хала. Караше боса. Когато я повали коварната болест, тя се оттегли. Купи 30 кози и 3 пръча. Пасеше ги, нарамила кривака и ходеше боса. Доеше ги и правеше козе сирене. Такова, че наши приятели французи, като идваха, си облизваха пръстите. В селото снимахме и „Вампир”. Читалището го направихме на хана, въобще, жив декор си беше. Снимахме директно, нямахме нахсинхрон. И бабите идваха вечер директно с трикраките си столчета, сядаха, а една доста проклета бабичка се провикна „Стига си спирал бе, не можем да разберем театрото!”. Обожаваха я. Но Невена беше истински народен артист. Баба Дона беше колоритна, а мъжът й беше уста зидар. Научи Невена да зида дувари, а тя си говореше с камъните: „Знам, че не съм луда, ама така си говоря с тях. И камъкът разбира”.
При снимането на „Вечери в Антимовския хан”, за да се получи, както пише Йовков, димът от надениците и цигареният дим, тя с оператора взимаха две кадилници, слагаха тамян, минаваха – „Хем ще пропъдим дявола” (тя беше силно вярваща), хем получаваха дима на надениците. Такъв ведър човек беше Невена…При мен е играла всичко. В една комедия, тв театър – „Училище за сплетни”, тя игра англичанка. Ами в „Язовецът”, който се превърна в моя визитна картичка – г-жа Моран. „Язовецът” го оплюха на художествения съвет, но Надежда Станева ме защити. Драго ми е, когато ги гледам двамата – Невена Коканова и Антон Горчев един до друг..
- Търновската Ви връзка не е само двата Ви филма по произведения на Емилиян Станев. Написали сте и книга за Светослав Тертер…

- Велико Търново е любимият ми български град. Сега ще ви кажа нещо и ако мислите, че съм луд, може да не го пишете. Аз живея с убеждението, че съм се прераждал по онова време, на Светослав Тертер. Защото знаех неща, които не знам откъде ги знам. Страхотен цар, а как е обичал България и почти е стигнал пределите на Иван Асен. Светла да е паметта на проф. Йордан Андреев, той също имаше къща в с. Иглика и беше най-сладкодумният човек. Това се вика уста професор. Той ме подстори да напиша книгата. В тези вечери в селото, които няма да забравя никога, аз съм го слушал със зяпнала уста. От него съм научил страшно много.  В Арбанаси пък снимах една приказка – „Трите златни лъвчета”. А пък Вера Мутафчиева ме излекува от моя възрожденски идеализъм.. Но мечтата ми е дано се намери някой даровит колега, защото аз вече не мога да ходя по терени, на 85 години съм вече, да направи сериал по мойта книга за Светослав Тертер.
Пряко не, но много съм вършал тука. А като снимахме цял месец в Арбанаси, почти всяка вечер бях в Търново. Въобще, обожавам този град. Не съм снимал на Царевец, само съм бродил.
- Създател сте на телевизионния театър. Как започна всичко?
- Той започна, когато нямаше телевизионен театър. През 1963 г., една година преди 400-годишнината на Шекспир, аз изнесах една репортажна станция в парка на Семинарията и поставих „Напразните усилия на любовта”. Кралят играеше Апостол, а сред артистките - Леда, Гинка Станчева, Невена Коканова, Искра Хаджиева, Лора Керанова. От момчетата бяха Анани Явашев, Николай Бинев, Петьо Пейков, Георги Черкелов. С кой акъл съм го правил това…И на живо, няма запис. С ловни хрътки и коне. Гинка умираше от страх на коня и Невена непрекъснато яздеше до нея да я окуражава. Животните много слушаха Невена. На другата година стана телевизионен театър и тука беше авантюрата. Един от големите ми късмети бе, че проф. Любомир Тенев прие да води тази рубрика – „Сцена на вековете”, при условие, че аз ще съм постановчикът. И аз направих 30 телевизионни постановки.

Като се започне от Есхил, та се свърши до Викториен Сарду и Ибсен. И накрая станахме приятели – ученик и учител. Като отворихме думата за учителите, една вечер проф. Мирски ми се обади и пита може ли да дойде на вечеря. – Ама заповядайте! Езикът ми не можеше да се обърне да му говоря на „ти”. – Ама да има и десерт. Идвам със сладка новина. А тя беше, че започва да снима „Казаларската царица” и ме кани да бъда сърежисьор. Аз и за асистент с радост щях да приема. Поиска ми работната книга от „Чичовци”, да види как се прави. „Беше чирак, мина през калфа, сега вече си майстор”, каза ми той. Каква по-голяма радост от това… Малко на хвалба го ударих, ама е истина.
- Имало е доста кризисни ситуации по време на снимките…
- Ами всичко се правеше на живо. Когато стигнахме в Английския ренесанс -  „Трагичната история на д-р Фауст” от Кристофър Марлоу, Ваньо Кондов го игра бляскаво. Тогава, ние му викахме басама, един цял табан от половин час да запишеш, ако сбъркаш, почваш отначало. Ваньо гениално игра, но винаги накрая една думичка му убягваше. Домна седеше с един такъв чаршаф отпред да му припомни. Хеле, накрая го направи. Беше си жива мъка. И не можеш да го поправиш. Аз съм правил „Българи от старо време” на живо. Бай Косьо Кисимов играеше хаджи Генчо, Кольо Попов – дядо Либен. Излизаш в ефира и не знаеш, в космоса си вече.
- Режисьор сте и на една от любимите на всички българи телевизионни постановки  - „Милионерът”. Разкажете за някой интересен момент покрай снимането...
- Беше голямо преживяване, защото игра Андрей Чапразов, също сред моите големи приятели. А Друшата беше страхотно сладкодумен и невероятен импровизатор. По едно време, вместо да каже „Абе не ни е заключила”, той изцепва „Нещо се е закеркенечила”. Викам: Андрей, каква е тая дума? – Йовков ще е доволен. Тая дума по цялото подуновие се знае, и в Добруджа. Той я пропуснал. И се почесваше по носа. Страхотен зевзек. Той и в „Горски хора” играеше. Абе, големи артисти. И сега има много добри артисти. Може би те нямат нито тази популярност, нито това щастие, каквото имаха в телевизионния театър. Да събереш от цяла България когото си искаш, да се срещнат и то в драматургия, която никой друг път няма да изиграят. Но, общо-взето, сегашното време народи комедианти. Няма трагици. Няма кой да изиграе Шилер и Шилер никъде не го играят. На всичкото отгоре и в стихове. Това умееше да го прави Апостол.
- У Вас са се събрали толкова таланти… Има ли намеса на гените?
- Аз съм от един много стар възрожденски род. Моят прапрадядо, поп Михаил, е бил свещеник и е правил комитета с Левски. И Левски е нощувал в дома му, за което аз нямам никакви заслуги. Но страшно ми е драго, че е бил в един от домовете на моята рода. И на сутринта е пял в черквата и побъркал всичките булки с гласа си. Дядо ми беше даскал. Не бяхме бедни, поради което ту ни обявяваха за кулаци, ту за буржоази, ама после се сетиха, че сме от добър възрожденски род. Та дядо ми и неговите братя са събирали страшно много народни песни. Били са все учени. Тачели са корена, фолклора, истинското. От прабаба ми Въла проф. Васил Стоин е записал над 100 народни песни. Такъв ми е джинса. Баба ми Василка непрекъснато с пословици говореше. От нея знам много. Хайтов непрекъснато ме караше: кажи сега оная.  - Коя бе, Николае, запиши си ги!  - Не, не, има една… Викам „Бери ум, да не береш душа!” – „А, да! Е, това е!”. Много ми е мила родата. Мойта втора майка е рускиня – дворянка. От нея знам руския. И френския език, защото вкъщи се говореше и на френски.
- Киното ли, или театърът? Коя е по-голямата ви любов?
- Някои казват, че киното е мента на лента. Аз не съм съгласен. То е голяма дрога. Първо, защото страшно ценя човешката памет. А киното е памет, когато е направено добре и има разказ. Театърът има друга прелест. В него, особено когато си на първите редове, усещаш диханието, чуваш душата да ти говори и отнасяш този спомен. Театърът е изкуство на мига. И двете ги обичам. Но, откакто остарях, а Бог ме запази дълго и останах последен, за да разкажа за всичките тези хора, сега най-хубавото нещо за мене е литературата. Накрая ще ти отговоря на един въпрос, който не си ми задала: Какво е за мен изкуството? – То е сътворение. Празно пространство, което трябва да населиш.
Ана Райковска