Писателят Кънчо Атанасов пътува 11 години от Ирак до своето „Сбогуване със себе си“

Едва ли Кънчо Атанасов има нужда от представяне. Един от българските автори, който може да бъде сигурен, че винаги ще бъде причисляван към върховете на българската литература. Сигурно има и критици, които често подминават неговите книги и никога не слагат името му до автори като Блага Димитрова например. Макар и заглавието на новата му книга „Сбогуване със себе си“ да звучи доста сходно с известния роман на голямата поетеса „Пътуване към себе си“. Приликите обаче свършват само до заглавието, а Кънчо Атанасов е представил на българските читатели своеобразна притча за съдбата на българския народ.
Пред всички с истинските си имена
Именно българите вълнуват най-много Атанасов, който живее в малкото селце Маноя от години. То е толкова близо до Дряново и Велико Търново, че повечето негови жители отдавна са го напуснали. Някои по земните пътища, а други към небесния олтар. Въпреки това в село Маноя и днес живеят около 20 души, които са останали, за да крепят българщината и сякаш тяхната съдба е като шаблон, вписващ се в незавидното състояние на стотици населени места в Родината. Тези 20 души стават и героите в неговата нова книга, при това участват в нея с истинските си имена.
„Сбогуване със себе си“ пътува 11 години до читателите

Срещам се с Кънчо Атанасов във Велико Търново, искам да говоря за книгата, но разговорът ни започва от участието на писателя в три задгранични мисии. Вероятно той е единственият писател, който посещава Ирак, Афганистан и Босна и Херцеговина. Там се раждат и трите му книги от поредицата „Ефектът на пеперудата“, които са приети от българския читател изключително добре. Но за Кънчо Атанасов посещенията в горещите точки на света са били изпитание. Трябвали са му доста години, за да се завърне към себе си и към своя стил. Всъщност новата му книга е базирана на много извадки от вестникарски статии. А първата датира от 2007 година. Което означава, че писателят е започнал писането й преди цели 11 години. Именно поради тази причина той признава, че е писана твърде дълго. Но това му е дало възможност да обхване дълъг период от време, за да опише героите по-добре. Всъщност част от тях умират преди книгата да види бял свят…
Близо до българите в чужбина
За спомените си от Ирак Кънчо Атанасов казва, че не са му пречили, защото при писателите и лошите, и хубавите неща могат да се окажат вдъхновение за бъдеща книга. Всъщност Атанасов също присъства като герой в новата си книга. Там той е Писателят, а неговата съпруга е Писателшата. В „Сбогуване към себе си“ Кънчо Атанасов също помества посещението си в Ирак и споделя, че един писател трябва да преживее всичко с народа си, да бъде с него дори в Ирак, Афганистан и Босна. Всъщност Атанасов е имал възможност през живота си да бъде на много места в света, където има компактна маса от българи. Бил е управител на работническо общежитие в Русия. Бил е в Коми, в Сибир и Екатеринбург, където в голяма строителна фирма са работили 1500 души. Правели и много улици в Москва със завидно качество.

Съдбата на българския народ в близо 700 страници
„Много е за един човешки живот да ти отнемат земята и да ти я върнат“, казва един от героите в книгата. Всъщност тази тема е залегнала на много места в „Сбогуване със себе си“. Затова Кънчо Атанасов казва, че тя ще бъде най-добре разбрана от неговото поколение. Главният герой е Тотьо Тенекето. Автомеханик и бояджия, който запознава читателите с всички в село Маноя. Но го прави във вид на писма до жена, с която се запознават в социалните мрежи. И в тази кореспонденция Тенекето представя цялата българска съдба, събрана в близо 700 страници. В тях читателят разбира защо Тотьо първо е бил Киро Факира, после станал Тотьо Таксито, за да стигне до Тенекето. Как някъде по пътя може да се загуби трудовият му стаж и как шепа чиновници събират месеците и годините от твоя живот, сякаш самите те го притежават и имат силата да казват кое е било и кое не. Но в търсенето на своя стаж Тенекето успява да разкаже на читателите своята съдба през годините, умело да я преплита с детството си, с настоящето и бъдещето.
И всичко това с героите от село Маноя. Един от тях е Митето Макензен. Стар ерген, който живее с майка си, заради което търпи подигравки от съселяните си. Но пък самият той обича безкрайно баба Мария, която пази в себе си неопетнен спомена за своя съпруг. Именно тя дава идея на сина си да пусне обява във вестника, че си търси жена. Така един ден на вратата му почукала Бяла Бона. Тя бързо променила начина им на живот, накарала Макензен да направи баня, да смени спалнята и да изтегли спестяванията си, за да си купят кола. Новото возило обаче не стига до Маноя, а парите заминават незнайно къде с Бяла Бона и спомена за нея. Всъщност тази история е разказана на Тенекето от Митето Макензен малко след като го оперират от тромб. Същият този тромб отнема и живота му. А сестра му от Америка не идва дори за 40-те. Погребват го при баща му, а баба Марийка е притеснена, че трябва да чака още седем години, за да я погребат и нея в гроба с любимия съпруг. Не ги дочаква, днес и тя вече е покойник.
Без кметове на погребението
Именно такива са историите в новата книга на Кънчо Атанасов. Толкова близки до всеки българин, истински до болка и тъжни като съдбата на народа ни. Но в „Сбогуване със себе си“ има и много други сюжетни линии. За бизнесмена, който отваря пекарна в селото. За прерязването на лентата, при която кметът споделя на всички колко е добра инвестицията и как ще намали безработицата. И действително там заработват много хора, включително мъж от Маноя, който един ден се оказва пребит почти до смърт от незнайни похитители, защото е трябвало да пази пекарната. А собственикът, известен като Макарона, преустройва бизнеса си дори след като отново разбиват и запалват цялото му оборудване. За да сложи един ден край на живота си… Разбира се, на погребението не идват хората от Общината, за да го изпратят, все пак там няма ленти за прерязване.
Музей на бъдещето
Особено ярък е персонажът на Даскала, който като учител си позволил да направи ученическа постановка, в която се присмива на номенклатурните кадри от онова време. Изгонват го и прекарва трудовия си стаж в с. Константин. По-късно в Маноя става идеолог на така наречения Музей на бъдещето, в който местните жители се опитват да спасят всички стари традиции за идните поколения, на които ще се наложи да изграждат света от самото му начало. Силно описана е и Пена на Борю, която гледа свекърва си, въпреки че нейният съпруг отдавна е избягал със своята любовница. Въобще в книгата на Кънчо Атанасов не е пропусната нито една житейска драма от българския живот. В нея място  намира и съдбата на коня Найден, който е спасен от циганите, за да попадне по-късно отново в техните ръце…
Учете децата си на български език
Според Кънчо Атанасов литературата не е в криза. По думите му истинската драма идва от липсата на критика. В тази връзка Атанасов не е съгласен с твърденията, че преди 89-та година не е направено нищо в българската литература. И дава пример с творчеството на Валери Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Веселин Ханчев. Затова Кънчо Атанасов е оптимист, че нацията няма да изчезне. Въпреки че близо 2 милиона българи живеят в чужбина. Неговият съвет обаче е децата винаги да бъдат учени на български език, защото той ще формира в тях българско самосъзнание. Другият съвет е да учат българска литература, но не тази от учебниците. Според Атанасов днес много заслужили автори не попадат в учебния план. При това съвсем несправедливо. Сред тях са Чудомир, Павел Матев, Пеньо Пенев, Иван Динков…
Книга за депутати
Всъщност много от хората, които вече са прочели „Сбогуване със себе си“, твърдят, че книгата трябва да бъде прочетена от всички депутати. А Кънчо Атанасов иска тя да бъде първата, за която депутатите ще организират обсъждане, дори и извън Народното събрание. В тази връзка Атанасов цитира и коментар на възрастна жена по БНР. В него посъветвала депутатите да не дават 40 лв. на пенсионерите, а да ги дадат на българските деца. И според Кънчо Атанасов всички грижи трябва да са насочени основно към децата. А и в новата книга на автора е засегната темата за приемните семейства. За мъката на една приемна майка, която на два пъти преживява раздялата с деца, които е гледала като свои. За да се стигне до там, че Цеца Панделката да хване пътя и никой повече да не чуе за нея. Дори брат й, за който Цеца постоянно мисли и иска да подкрепи в съдебното дело. Същият брат, който застрелял циганин в лозето си и трябвало да отговаря пред Темида за деянието, въпреки че дори бащата на убития казал в заседателната зала, че синът му хич не е стока и си е получил заслуженото…
Сюжет за филм наднича от новата книга
Най-важно е всички да се захванем и да работим, твърди Кънчо Атанасов.

По думите му пътищата ни са обрасли и разбити, а хора вземат помощи за работа, която не са свършили. Необяснима е апатията и липсата на усилия от страна на държавата да направи и невъзможното за запазване на селата, твърди Атанасов. Според него това е огромен фонд, в който има училища, читалища, църкви, магазини и хиляди къщи, които трябва да бъдат съхранени.  
А Тотьо Тенекето е човек, който не се отказва, няма да мърмори за проблемите, няма да тъжи за миналото и да се оплаква от настоящето. Той е главният герой, който продължава напред, въпреки смъртта на любимата си жена, която носи нероденото му дете. Въпреки заминаването на своя млад помощник в Холандия и поредната порция самота. Всъщност новата книга на Кънчо Атанасов спокойно може да бъде екранизирана и ще има също толкова голям успех като неговите впечатляващи филми „Покрив“, „Живи хора“ и „Квартал „Акация“.
„Не плаче за миналото си този, който го няма“
Това е отговорът на Кънчо Атанасов към един от критиците, който го упрекнал, че твърде много се взира назад и тъжи за отминали събития. „Ти си толкова днес, колкото вчера си бил и утре ще бъдеш“, казва още Кънчо Атанасов. Но така или иначе доброто е залегнало в неговите книги, затова и в началото на последната си казва: „Не можем да направим толкова добро, колкото сме получили от живота, но е хубаво все пак да опитаме…“. А в заключение на нашия разговор Атанасов цитира още една фраза от книгата: „Две години човек се учи да говори, а после 60 години не може да се научи да мълчи“.
Михаил МИХАЛЕВ