Проф. Пламен Павлов: Историята не е стерилна наука, която да затваряме в кабинетите

Историкът и преподавател във ВТУ е страстен защитник на биоразнообразието в природата, меломан и почитател на прогресив рока

Проф. Пламен Павлов е роден на 12 юли 1958 г. в село Пейчиново, област Русе, в семейство на учители. През 1982 г. завършва история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1984 г. е преподавател по история на Византия и балканските държави през периода IV - XV век в същия университет. От 1995 г. заема академичната длъжност „доцент“, а през 2012 г. придобива научната степен „професор“.
Автор или съавтор  е на повече от 400 статии, студии, книги, учебници, енциклопедии, публицистика, поезия. Развива активна общественополезна дейност, като участва в различни форуми и изяви на български общности в чужбина.
Проф. Павлов е инициатор и участник в създаването на много научни, културни и обществени проекти - серията от международни научни конференции и издания „Българите в Северното Причерноморие“, издигането на паметници на кан Кубрат при с. Мала Перешчепина до Полтава, Украйна, на св. св. Кирил и Методий в Микулчице в Чехия и други.
Той е инициатор за наградата „Света Злата Мъгленска“ за българка на годината от общностите в чужбина и на други начинания, насочени към утвърждаването на единството на българската нация.
В периода 1998 - 2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина, а през 2018 г. е обявен за Почетен гражданин на град Велико Търново. В същата година е избран за председател на Фондация „Васил Левски“.
Член е на редколегиите и редактор на редица научни издания. Сценарист и консултант на документални филми, посветени на българското минало и съдбата на българите в чужбина. През 2018 и 2019 г. се включва в инициирания от проф. Николай Овчаров проект „Мисия България“, заедно с когото изнасят лекции за българското културно-историческо наследство пред учени, студенти, дипломати и представители на българските общности в над десет държави от Европа и Азия.
По предложение на Министерския съвет, с указ на президента Румен Радев, миналия месец проф. Павлов беше удостен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ - първа степен, за неговите заслуги в областта на образованието и популяризирането на българската история.


-Проф. Павлов, как ще коментирате пандемията от коронавирус от историческа гледна точка?
-Историческата памет за подобни събития и катаклизми е силно избледняла. 75 години в България са минали от края на Втората световна война, а последната подобна епидемия в световен мащаб – тази от испански грип, е преди около 100 години.  В същото време човечеството има сериозен травматичен опит от подобни нещастия. Епидемия, довела до много висока смъртност, има още в края на каменно-медната епоха и това беше установено през последните години при разкопки в Швеция. Да не говорим за античния свят, древна Гърция, Средновековието... Може би най-известна е чумната пандемия от 1347-49 година, която има поне десет вълни през следващото столетие. В Търново имаме археологически находки със затрупаните скелети на Трапезица. Там имахме известен спор с Йордан Алексиев, който твърдеше, че това е в резултат на земетресение, но самият факт, че сградата е изоставена и затрупана, показва, че става дума за епидемична болест.
Шишмановата баня, която беше реставрирана през последните години, показва желаниетоза повишаване на обществената хигиена. Подобни бани има в Солун, в Западна Европа.
За съжаление, ние нямаме много извори за това какво се е случило по нашите земи, за разлика например от „Декамерон” на Бокачо и др. Но несъмнено пандемията тук е върлувала със страшна сила и това е една от причините за османската експанзия. Тази чудовищна смъртност, която покосява една трета от населението, е правила хората отчаяни и уязвими. Самите османски турци вероятно също са понасяли загуби, но те са били още във фазата на едно полуномадско съществуване и са живели повече на открито, докато пандемията е покосявала хората, струпани на едно място, каквито са били манастирите и големите градове. И тогава се е пазела дистанция и това е описано от византийските историци. Така че, човек като социално създание не за пръв път изпада в подобни тежки ситуации.  Има и друга страна при коментиране на въпроса с коронавируса. Аз винаги съм бил човек с радикални екологични възгледи, въпреки че никога не съм членувал в никакви партии и еко организации. Биоразнообразието и спасяването на дивата природа за мен е задача номер едно. Не знам кога точно ще се установи причината за COVID-19, но пандемията от края на каменно-медната епоха може да е свързана с измирането на едрите животни и прескачането на подобни вируси, които търсят гостоприемник. Така че коронавирусът сега не е нещо неочаквано, защото през последните около 50 години са унищожени десетки животински видове, например носорозите са почти на изчезване.
За мен възстановяването на биоразнообразието е задача номер едно, а не виждам това да се прави и  в България. У нас се сече зверски, не се залесява, биологичните видове са сведени до минимум. Една организация напоследък апелира за спасяване на мечките, които са на критичния минимум. Вълците също изчезват, рисовете вече ги няма.
Според мен е спешно и наложително да има държавна политика за възстановяване на горите и реките, които също са зле. Виждаме го и по реките Янтра, Осъм и Вит. Наскоро се появиха снимки на пресъхналата Камчия. Природата е сложен организъм и всяко посегателство върху нея е чудовищно престъпление. Не могат да се секат горите и да се избиват животните и да очакваме нещо добро. Според мен категорично трябва да се ограничат лова и риболова. Съвременният човек не е онзи от първобитната епоха, който се храни, ходейки на лов. Сега се ходи на лов за избиване на комплекси и задоволяване на някакви страсти.  Вярно е, че голяма част от българските ловци се грижат за природата и опазване на дивеча, но наред с тях е армията и на бракониерите.
Биоразнообразието е една от гаранциите за нашето оцеляване.

-Обикновено се казва, че можем да преминем през изпитанията обединени. Такъв ли е народът ни сега?
-Не е съвсем точно да се казва, че народът ни е бил сплотен по време на войни например. Още повече, че военният ни опит в най-новата ни история е много тежък. Може би най-сплотена е била нацията ни през Първата световна война.
Сегашната епидемия засегна целия свят. Навсякъде има разделение по отношение на съществуването на самия вирус, по отношение на ваксините и т. н. Подобни на българските антиваксърски настроения, конспиративни теории и отричане на вируса има навсякъде. Допусна се обаче и у нас, и навън едно безотговорно говорене на лекари и така се наруши доверието между лекарското съсловие и пациентите. Фантасмагории и зомбиращи твърдения нямат място в една такава сериозна ситуация.

-Проф. Павлов, често споменаваме израза „да се учим от уроците на историята”. Кой урок не научихме от историята ние като българи?


-Това е сложен въпрос, който не търпи еднозначен отговор. Вероятно не разбираме уроците на историята като процес, а не като конкретни събития. Пример за това е нуждата от национално обединение. Това пролича и в отношенията ни с Македония. От една страна ние сме прави, не бива да отстъпваме от историческата истина, от паметта и преживяното.
Има големи градове в страната, в които бежанците от Македония и техните потомства са повече от местното население на сегашната република Северна Македония. Да се променя идентичността със задна дата е абсурдно и престъпно.
Има колеги, вероятно търсещи известност и кариера, които твърдят, че това са остарели теории и не са приложими в съвременната социална история. Това за съжаление се вижда като тенденция в някои университети  и дори медии, които защитават изцяло скопската теза, а игнорират българската. Внушава ни се, че едва ли не спираме Северна Македония по пътя й към Европейския съюз, което не е вярно.
Ако имаме някаква вина, тя е, защото имаме пасивна политика по  отношение  на Северна Македония, вървим след събитията и сега сме изненадани, че тамошният елит, който е възпитаван от поколения в антибългаризъм, развива тотално неприемливи тези.
Моята препоръка е да се активизира диалогът на всякакви равнища, защото условия за това несъмнено има. Очаквам, че ветото ще бъде преодоляно, въпреки че това дори не е вето. Ние никого не спираме, най-голямата помощ в проевропейския път на Македония е именно от България, от самото й признаване за държава. Но в крайна сметка се вихри и сме свидетели на една антибългарска кампания, която не отговаря на европейските ценности.
Мисля, че македонският премиер Заев и президентът Пендаровски са хора с по-умерени виждания и реалистично мислене и да се надяваме, че ще се намери компромис, но не за сметка на истината.

-Кои са вашите учители в историческата наука?
- Това е задължаващ въпрос. Първо съм се учил от моите преподаватели във ВТУ - покойния професор Йордан Андреев, проф. Василка Тъпкова – Заимова, доц . Стоян Богданов. Много са и едва ли мога да ги изброя.
Аз съм привърженик на едно по-освободено писане и по „писателски” тип поднасяне на историята. Винаги са ми харесвали американската школа историци, които са пример в това отношение.  Пример са и писателите, които без да бъдат историци, пишат за историята. Харесвам маниера на Стефан Цвайг. Същият пример е Иван Вазов, който, без да е историк, моделира цялото ни мислене за историята. Ако той не беше написал „Опълченците на Шипка”, щяхме ли да знаем за тези боеве? Вероятно да, но без да влагаме тази емоция, която ни хваща за гърлото. Или „Новото гробище на Сливница”. А какво да кажем за Йордан Йовков с „Белият ескадрон” и разтърсващите му образи?
Учил съм се също от проф. Николай Генчев, който пишеше доста освободено и четивно, от Димитър Страшимиров – историка на Априлското въстание и много други.

-Огромен интерес предизвика книгата Ви „Първите дами в Средновековна България”. Защо в последните десетилетия България все не случва на първи дами?
-Използвам понятието „първа дама” в по-метафоричен смисъл и затова съм казал в предговора, че всяка жена, българка, е първа дама в своето семейство.

И нашата жизнена връзка от миналото към бъдещето са именно жените. И това не е, защото искам да се харесам на така наречения слаб пол, който май е по-силен... При високата смъртност през войните, особено през Средновековието, вдовиците са тези, които възпитават бъдещите поколения. Те са имали тежката орис да крепят семейството, традицията и историческата памет.
Не бих казал, че не случваме на жени политици, въпреки отделни пробиви, по-скоро май въобще не случваме на политици. Но сме виждали и добри примери на жени във властта, които са активни и дейни. Аз обаче съм противник на тенденцията от Брюксел за тотална равнопоставеност и спускането на квоти на принципа мъже-жени. Това е дълбоко погрешно. Съгласен съм например  цялото правителство да бъде от жени, стига да имат качества. А това се налага вече като норма, отгоре на всичко се стига и до небивалиците за трети-четвърти и не знам още какъв пол...

-Върху какво работите сега?
-Аз имам лошия навик да работя едновременно върху много неща, в резултат на което вечно закъснявам със сроковете. Подготвяме една книга с издателство „Сиела” за българските владетели, която ще бъде по-нестандартна, не е академично издание, по-шеговито представяне на историята, без обаче да е хумористична. Илюстрациите са на Стен Дамянов – талантлив илюстратор, аниматор и комикс артист, който представя образите на владетелите по по-нестандартен начин.
Винаги съм държал на популяризирането на историята, не съм се блазнел  от високи академични позиции, макар че мога да правя наука и съм го доказал.
Не съм приверженик на стерилната наука, която се е затворила в кабинетите. Дори и това да ми докарва критики, съм  убеден, че историята, която е социална наука в много висока степен на думата, не бива да се херметизира и да се затваря.


Не че няма място и за подобни изследвания. Историческата наука е многообразна и към нея трябва да се отнасяме с уважение. Не бива в нея да пристъпват неподготвени хора.
А относно работата ми в момента, голямата ми неизпълнена задача, за която искам чрез вашия вестник да се извиня на  великотърновското издателство „Абагар”, е том 4 на „Българска национална история”, който се бави вече няколко години. Без да звучи като оправдание, но забавянето е както по моя вина, така и по  ред други причини.

- Как приемате признанието с удостояването Ви с такова високо отличие, каквото е орден „Св. св. Кирил и Методий”- първа степен? Когато излезе новината, стотици хора изразиха своята подкрепа към Вас и Ви поздравиха.
-Честно казано, умишлено не съм чел коментарите, но благодаря на всички за това, което са написали. Това е благодарност и признание за моя труд и този на колегите ми. Доколкото разбрах, инициативата не е от Велико Търново, но благодаря на хората, които са направили предложението.
Не мога да лицемернича и да кажа, че не се радвам. Чувствам се оценен, виждам, че това, което върша, има смисъл -  да се изследва историята, да се популяризира. Това е признание и за преподавателския ми труд, защото аз винаги много съм държал на студентите и мисля, че уважението ни е взаимно.

-Приятелите и близките Ви знаят, че сте запален меломан. Какво слушате напоследък?
-Почитател съм на прогресив рок, слушам всичко от „Пинк Флойд” нататък и нагоре. Аз съм русенец и съм отраснал с класическа музика, която също много обичам. По принцип обичам модерните стилове, но многоеня и фолклора в неговите стойностни явления.
Трябва да пазим фолклора, историята и природата си, за да ни има!
Мила МИЛЧЕВА

Пенка Виткова-Георгиева21.12.2020 г., 11:56 ч.

Както винаги - безапелационен!