Проф. Сава Василев: След като Общината се отдръпна, алманах „Света гора” може да спре да излиза

Сава Василев е роден през 1957 г. в гр. Каварна. През 1982 г. завършва образованието си във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, а две години по-късно започва работа като асистент в Университета. От 2000 г. е доктор на филологическите науки, от 2003 г. – доцент, а през 2011 г. става професор по история на българската литература. От 2003 г. е директор на Университетската библиотека. Главен редактор на алманаха за литература, наука и изкуства „Света гора”, а от 2013 г. е и редактор на в. „Литературен бюлетин”. Преподавател по Съвременна българска литература. Председател на Националното общество за литература и изкуства „Формула 6“. Автор на критически студии, белетрист и драматург.

- Г-н Василев, за разлика от своите колеги – преподаватели по българска литература, които в изследванията си прескачат от една епоха в друга, Вие твърдо се ориентирахте към съвременната. Какво Ви привлече в нея?
- Понякога нещата са въпрос на случайност или на обстоятелства. Като студент се занимавах с Възрожденска литература. Ако е за хвалба, ще кажа, че съм първият студент, който защити първата дипломна работа в България за Стефан Стамболов – нещо щекотливо за онова време. Тогава публикувах и студия в БАН – също първият студент, който публикува в академично издание. По-късно конюнктурата беше такава, откровено казано, и ми се стори, че периодът между двете световни войни беше по-перспективен и въобще не съжалявам. Разбира се, водил съм лекции по Литература след Втората световна война, по историческа поетика. От известно време в магистърска програма водя „Кино и литература” и още няколко такива, които се свързват със съвременната култура. През миналите години, сега – не, съм бил председател на жури в годишни литературни конкурси в Бургас, Пловдив, Габрово. Това ми даде поглед и върху текущата, актуална съвременна литература… и много приятели.

- Малко неудобен въпрос, но има ли млади, съвременни автори с талант, въображение и изящен стил, за които си струва да се пише?
-  Има тук една студентска, вече магистърска група, възпитаници на Университета, които и като компактна група, и като награди и отличия бяха забелязани. Имат си своите литературни приятели от страната, правят литературни четения. Което е в моите възможности и прерогативи, им помагам. Това са Мартин, Константин, Илия, още няколко души, които са включени в подборката в последния брой на алманаха „Света гора”. Присъстват много сериозно в литературата през последните няколко години. Но като обща картина, откровено казано, на мен по-младата вълна малко ми се губи. Това е друга литература и друго литературно поколение. Аз не всичко мога да оценя и разбера. В съвременната литература и не само при най-младите има такава стилистика и има изработена вече една интонация в поезията, когато не можеш да разбереш дали това наистина е сериозен поет, или се мимикрира поетически текст, защото отзад стои някаква литературна култура. От друга страна не искам да бъда ретро ценител и да кажа, че само в литературата на моето и предходното поколения е ключът от истински аспект. Напротив, отчитам за себе си, че има огромна пропаст между литературните поколения. Факт е, че до моето поколение и малко след това – моите студенти от 90-те години, се четеше. А сега усещам, че за съвсем младото поколение не е задължително. Те са си самодостатъчни, авторите се четат помежду си. Страшно много си влияят и страшно много си приличат. Понякога не мога да ги различа. Тяхната поезия ми звучи повествователно, тя е насочена към Аз-а, който непрекъснато разказва за себе си и за своите щения. Обратно – в прозата, доколкото я има, там пък не е чиста белетристика. Силно лиризирано, може би върви към импресия или някаква поезия в проза. Затова не искам да съднича. Моите ценностни жалони понякога отказват да работят и аз не искам да давам оценки дали е добро или не. Но младите имат различна психика. Все пак те са деца дори не на прехода, а на едно по-късно време. Не познават онзи живот, не познават или не искат да познават и онази литература. Ако някой все пак опира до нея, то е по задължение. Все пак виждам, че някои от тях откриват свои автори. Но когато аз съм прописвал свои разкази, когато съм чел неистово, наистина е имало хора, които са ми повлияли, може да съм бягал от тях, но съм се учил от моя преподавател Анчо Калоянов, светът, който открих чрез прозата на Васил Попов, разбира се – Емилиян Станев, доста по-късно – Радичков. От българската литература големият обрат за мене в мислене и писане беше Васил Попов, от когото съм научил страшно много неща.

- Другият е Генчо Стоев?
- Ами аз съм издал две книги за него, като едната влиза в другата. Втората, „Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята”, е големият ми докторат. Писах си го като книга, тя е много артистично написана. Той е изключително откритие за мен още като студент. В „Циклопът” такова модерно и артистично мислене на мен и сега ми е трудно да намеря и открия. Но българската литература започва да не го иска и него – Генчо Стоев. Той е забравен в лицето не само на младите. Сега, ако се говори и се чува, то е за Емилиян Станев, Радичков е другият. По редки случаи и поводи за Валери Петров и Павел Вежинов, но забележете, че напоследък за Васил Попов и Генчо Стоев никой не говори.

- Забелязала съм, че май само търновски преподаватели говорят и пишат за тях.…
- Точно така е. Тук има култово отношение към Борис Христов – ясно е защо, другият е Васил Попов, в чиято къща в Миндя катедрата „Българска литература” веднага след смъртта му, още от първата годишнина ходи и до ден днешен, никой друг не се сеща. Правихме и сборник – първият и последен до сега за Васил Попов. Иван Станков написа книга за него. А за Генчо Стоев нещата се преплетоха. Аз мисля, че той обичаше Търново и неговото писане и дух бяха близки до нас. Той не беше докрай признат и вписан в столицата, въпреки всички свои безспорни успехи там. После политически стана неудобен за своите. Отдели се от тях. Поначало в Търново повечето от колегите – автори, литературоведи, писатели, имат добър и не така популярен селектиран избор. Защото е най-лесно да говориш за всепризнатите. Има някакво литературно безпаметство. Васил Попов също не се ползва с голямо благоволение. В сборника си от 5 студии за българската литература, излязъл през 2002 г., така си нарекох и книгата - „Преди и след потопа на мълчанието”. Вътре в самата книга един от текстовете носи това заглавие и той беше посветен на Васил Попов. Много ми е мъчно, защото до ушите на децата не стигат тези имена. Така е и с киното. Като прожектираме по магистратурата български филми, една част от тях са изумени, че сме имали толкова добро кино, говорим за времето от социализма. След 10-ти ноември за мен няма почти нищо безспорно.

- А изкушен ли сте от политиката?
- Признавам, че бях поканен преди години, макар и неофициално, от две политически сили и леко се замислих. Но бързо се отрезвих. Човек пишейки текстове литература си извоюва някакъв морал, позиция и трябва да не позволява това да бъде оцапано. Защото в политиката се намира начин да бъдеш оклепан. Което съвсем пък не означава, че можещи и талантливи хора не трябва да влизат, напротив. Ние имахме пред себе си литератори – Михаил Неделчев, Едвин Сугарев, Елка Константинова, които не видях толкова да са успели да променят нещата. Този опит не даде резултат. А и сега, който и да влезе, йерархията и вътрешната партийна дисциплина е толкова силна, че едва ли ще позволи на някого да командва парада. Може да влезе само като морален коректив, ако е читав човек.

- Разкажете за явлението „Света гора”.
- Алманахът започна през 1997/1998 г., тогава беше първият брой. Но ние сме пред ситуацията „Света гора” да спре да излиза заради няколко хиляди лева. След като Община Велико Търново се отдръпна от съфинансирането на последния брой, единствено ВТУ стоим като крепост, много здраво и подпомага изданието, въпреки че и той си има много сериозни финансови проблеми. А това е алманах, който го няма не само в България. Излиза веднъж годишно, той е колекционерски тип издание. Ние си позволяваме научни текстове, имаме мултимедия, пускаме цели романи. На мултимедията излизат музикални дискове, там излизат по 4-5 галерии на художници. Вътре има 15 рубрики. Част от тях са: диагнози – патологията на писатели, почнахме с Вазов; поети с китари, балканска литератури и култури, майстори на превода, диаспора на българската литература в чужбина. Няма изкуство, което да го няма. Огромен труд, който се прави без щат и без заплата. Да ми покажат къде в Европа има такова издание. Но, никой не е пророк в отечеството си. От една страна тук на местна почва не се дооценява, а в професионалната гилдия много добре го знаят и има суперлативи, но не се говори така активно, както за столичните издания. Щом не си в столицата битката е още по-трудна. Засега се съпротивляваме. Стигнали сме до буква „Н”, до обем от 750 страници, но сме смъкнали тиража, защото едвам сме събрали пари за последната книжка. А печатаме колеги от университетите от цялата страна и тези публикации се зачитат от комисиите ако някой иска да стане доцент, професор, доктор на науките. На път съм да се отказвам, сега става особено трудно. Правенето на един такъв брой е свързано с четенето на хиляди страници, за да бъде отсято най-доброто, после редактирането. А и ако трябва да търсиш и парите и да правиш и мултимедия, това е още по-трудно. Аз се поуморих, а не виждам и млади хора, които да имат мераци да го правят. Скоро „Света гора” може да остане в историята, макар че искам да цитирам Младен Влашки, колега от Пловдивския университет, който създаде тяхното издание „Страници”: „За „Света гора” отдавна беше време да се пишат докторски дисертации, защото то наистина е институция, част от историята на българската литература и култура”. Не ни иска съвременната държава или политика. Няма нужда от литература, не ни желае. В последните години говоря, че става дума за феномена медиен писател. Има няколко медийни писатели и пълно затъмнение наоколо. А покрай „Света гора” и моите обиколки като член на жури в различни конкурси мога до ви изброя 20-тина чудесни автори, които никога няма да чуем по медии. Или ще се появяват от време на време в някое литературно списание, защото са страхотни автори. Смисълът на „Света гора” е, че прави литературната карта на България такава, каквато е.

- „Литературен бюлетин” от кога излиза?
- От 2013 г. Има само три броя, двата по повод 50-годишнината на Университета. В първия брой акцентът е в поколението на Борис Христов, Марин Георгиев, Таньо Клисуров, Калина Ковачева. Вторият – за нашето поколение от края на 70-те и началото на 80-те години с Николай Милчев, Юрий Лучев – една друга страхотна група, а третият – за още по-младото поколение от втората половина на 80-те години и началото на 90-те години. Вестникът заприличва все повече не на тематичен, а на свободен вестник.

- Какви са неговите амбиции?
- Ако има достатъчно средства, колкото и трудно е да се осигури екип, може да бъде и ежемесечник. Но, достатъчно би било да излизат и 4-5 броя в годината. Опитът ми сочи, че старата сгъстена периодичност вече не върши работа. Когато съдържанието е важно и плътно, той става също част от нашия колекционерски фонд.

- Вие сте директор на Университетската библиотека. Обогатява ли се фондът й и има ли сега четящи в библиотеката студенти?
- Що се отнася до обогатяването, доколкото ни е възможно – правим го. След Софийския университет ние имаме един от големите фондове. На всичко отгоре сме някакви шампиони по вкарване на тази информация в електронен каталог. Но при нас проблемите са стари – старата база, липсата на хранилища. Има нужда или направо от нова библиотека, или от реконструкция на старата. Но трябват няколко милиона лева. Електронизацията е другият проблем. Младите хора предпочитат информация през интернет и в библиотеката влизат относително по-малко студенти, най-вече по време на сесии. Иначе като методика на работа и професионализъм няма база за сравнение. Имаме много добри специалисти и държим фонда на висота.  
Ана Райковска