Професия кореспондент: Иван Първанов открил точно копие на Белия дом насред циганска махала в Левски

Иван Първанов е кореспондент на вестниците „Монитор” и „Телеграф” за Велико Търново и областта. Въпреки че е в професията вече 21 години, признава, че не смее да се нарича журналист. Аз съм репортер, който просто отразява събитията, кореспондент. Да се определя като журналист, това би означавало да се приравня до личности като Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Слави Ангелов, Алексения Димитрова, Анна Заркова. Те са журналисти, които правят тежките разследвания и не просто отразяват, но и анализират и коментират събитията. Репортерът е просто един преносител на информацията до читателите, зрителите и слушателите, казва Иван.

Репортерската му кариера започнала случайно. След като завършил висшето си образование, имал три свободни месеца, преди да го приберат в родната казарма. Решил да поработи нещо и започнал да продава вестници на сергия. Един ден босът му казал: „Ще правя вестник. Трябва ми човек, който да събира реклама. Искаш ли в свободното време да обикаляш по фирмите?”. Иван чистосърдечно признал, че ако има нещо, от което не разбира, това е как да измъква пари от богатите. И, разбира се, нищо не се получило. Но пък явно шефът му решил да не го губи като кадър и му предложил да пише. Така през юли 1998 г.започнала неговата журналистическа кариера.
Първият му материал бил интервю. И то не с кого да е, а с академик Иван Радев от ВТУ. Който познава този невероятен преподавател и учен, знае каква безбрежна мисъл има той. Да измислиш въпроси, с които да успееш да провокираш човек като него, изобщо не е лесна работа, признава Първанов. Уговорили си среща  и той отишъл с два химикала и една тетрадка. Акад. Радев го погледнал, усмихнал се и казал: „Остави ми въпросите, аз ще ти отговоря писмено и ще ти ги дам след 3 дена”. И днес потъвам от срам, като си представя как съм изглеждал тогава аз в очите на този титан на литературата, спомня си журналистът.
След като поработил, заминал за 9 месеца в родната казарма. Като се уволнил, се оказало, че работа за него няма.  Ходил на 3-4 интервюта за учители, но разбрал, че нещата са отчайващи. Директорите искали да наемат някакъв странен хибрид, който хем да не е пред пенсиониране, хем да има опит. В едно от училищата директорът, вече покойник, погледнал презрително дипломата му и процедил през зъби: „Български език и история. Каква е пък тая жалка специалност! На мен ми трябва специалист литератор, който да е най-малкото доктор”.
Беше ми на устата да го попитам а не му ли трябва някой, който да е познавал лично Вазов и Славейков, ама си замълчах. Но тогава се зарекох, че учител никога няма да стана, казва Иван.
Докато си търсел работа, се отворила възможност да работи във в. „Борба”, при това в най-горещия ресор - криминалния, защото титулярът Нели Сукова няколко месеца отсъствала. Това си беше направо хвърляне в горещия казан и първия ми пробен камък. Не зная дали съм се справил тогава, но тези няколко месеца ми дадоха повече знания и опит от пет години в журналистическия факултет на Софийския университет, посочва Първанов.
След като титулярката се върнала, той пак останал без работа. Един ден, докато обикалял по вестникарските сергии, видял новия вестник „Монитор”. Още същия ден звъннал на един от редакционните телефони. Попаднал на първия зам.-главен редактор Радостина Константинова, пред която се представил за журналист, който търси работа.
Ако трябва да проведа този разговор сега, сигурно няма да събера смелост. С десетина статийки зад гърба си и досега не знам откъде извадих това самочувствие, спомня си Иван. Радостина му казала: „Защо пък не, да пробваме, да видим какво ще стане” и така той попаднал в школата по журналистика на Петьо Блъсков.
Само който е работил при Блъсков знае какво предизвикателство е това – и в положителния, и в отрицателния смисъл. Това беше времето, когато аз наистина може да се каже навлязох смело в тази професия, посочва журналистът. След „Монитор” на бял свят се появил и в. „Телеграф” и тогава дошло другото предизвикателство -  да представи една новина по два различни начина, защото „Монитор” бил по-улегналият вестник, а „Телеграф” по-младежкият и по-предизвикателният. И така от 2000 г. досега Иван Първанов работи и за двата вестника, а от няколко години и за Агенция „Монитор”. Не бих ги сменил, защото като изключим двама-трима  от другите кореспонденти и още двама - трима човека от редакцията, аз съм един от доайените и тези два вестника са се превърнали в част от моя живот, категоричен е Иван Първанов.
През цялото време в професията той наблюдава как се променя тя.
За съжаление, днешната журналистика се доближи повече до едно механично пренасяне и препредаване на информация. Голяма част от материалите са по теми, свързани с държавни и общински институции, които не вълнуват никого от обикновените граждани, освен може би единици от ресорните чиновници. Много пъти съм казвал, че във вестниците половината от материалите са шлака, която се използва за пълнене на страниците, казва Първанов.  И цитира заглавия от рода „Фирмата Х произвежда на ден по 10 хил. спринцовки” или  „Община У спечели европроект за 20 млн. лв.”. Какво топли тази новина баба Пенка и дядо Иван на село, разсъждава журналистът и твърди, че новините трябва да бъдат важни за хората, да са полезни за тях. Затова признава, че е по-голям фен на жълтите новини и клюките, отколкото от заглавия от типа на споменатите по-горе.
Друга промяна, според наблюденията му, е, че кървавите истории слязоха от първите страници. Имаше период, в който вестниците приличаха на сборници с некролози: „Застреляха Мечката, гръмнаха Глигана, взривиха Тигъра”, плюс малко новини за грабежи на старци и изнасилвания. Да, признавам, и аз съм участвал в писането на такива новини и не се гордея особено с това. През последните години все повече се търсят социалните новини и това е добре. Но въпреки това, вижте кои вестници са с най-голям национален тираж и какви са челата на първа страница и ще ви стане ясно, че нашата журналистика все още си е доста дива, казва Първанов.
И той, като всеки в професията, има своите инфарктни моменти. Никога няма да забрави как правил репортаж от циганската махала в град Левски, където насред една кална поляна се издигала сграда - точно копие на Белия дом. Случката е дълга за разказване, затова само маркира, че било като снимки на екшън филм. Имало и мургави каубои на коне, и гонитба по калните улици, и два шамара за настроение. Обаче геройски си изпълнил поръчката, материалът излязъл на две страници. Редакторката го похвалила и между другото му споменала, че преди седмица колегата му от вестник Х е правил репортаж в Левски и циганите така го били, че се наложило да му правят операция в болница...
А иначе през годините му се налагало да се представя за полицай, за следовател, за да изкопчва информация за някои криминални престъпления. Кучета го гонили в гето, а що клетви отнасял...
Един от случаите, който го разтърсил много, е погребението на децата от катастрофата в река Лим. След този репортаж дори се заканил, че ще зареже тази професия.
Както винаги, тъжните и страшни моменти се редят с комичните ситуации. Преди няколко години известният търновец Митю Пищова бил приет в болница след инфаркт. Обадил му се, че при изписването  си ще дарява на болницата агнета курбан, ще води цигански оркестър с кючекчийки, миски... Иван написал новината и я  пратил във вестника. От там решили, че събитието трябва да бъде отразено и пратили колежката му от областта, в която била болницата. Жената отишла рано сутринта, чакала, чакала, но нито Митю, нито оркестър се появили в болницата. Обадил се на Пищова, за да го пита защо ги е хвърлил по върбите, а той, типично в неговия стил, отговорил: „Ааааа, имаше. Имаше и агнета, и всичко, ама тя колежката ти сигурно е закъсняла”.
Иван Първанов помни и доста от гафовете си, някои от които чисто технически в изписването, които обаче му носили големи проблеми. Така например изкарал една миска на 92, вместо на 22 години, и тя се обадила да му каже, че ще прати гаджето си борец да го потроши. Веднъж пък писал за някакъв рибар и изкарал щуката му 150, вместо 15 кг. Но това била малката  издънка в текста, големият проблем дошъл от там, че по времето, когато е ловил щуката, имало забрана за риболов. Риболовните инспектори погнали рибаря да му съставят акт....
Иван Първанов, освен като журналист, смело може да се титулува и като писател, защото зад гърба си вече има девет документални книги на провокативни и атрактивни теми.

Казва, че интересът му е провокиран от любовта му към историята, която се опитва да представи по един по-нетрадиционен и увлекателен начин, извън чистата наука. Идеите за книгите му хрумвали различно. Например за „Мавзолеи и гробници” случайно попаднал в интернет на филмче за това как е балсамирано тялото на Ленин и как е построен мавзолеят му. Оттам му дошла идеята да събере в книга всички балсамирани вождове с историите на техния живот, смърт и обожествяването им. От тази книга тръгнала една поредица за диктаторите, отнасяща се до техните съпруги, любовници и деца. Друга от книгите - „Свещеният джихад”, се появила след събитията около Арабската пролет, когато решил да влезе малко по-навътре в материята около предисторията и факторите за това явление. Някои от темите, като тази за най-известните гробища в света, пък му дала шефката на издателството, с което работи вече пет години.
Признава, че най-много се радва на книгата си „Българските паметници”. Идеята за написването му дошла при едно посещение в Карлово, където видял паметника на Васил Левски. Не му харесал, защото установил, че това не е неговият Левски. Решил да прочете  повече за паметниците на Апостола и се оказало, че има такива не само в България, но дори и в САЩ, Канада, Куба. Тогава му хрумнало да направи книга за българските владетели и герои, към които присъединил и паметници на значими събития, на интересни личности и чешити. Резултатът бил един луксозен том с прекрасни снимки, който Иван препоръчва на всеки.
На въпроса как релаксира, Иван с усмивка споделя, че е от онази странна и щура порода хора, които най-добре почиват, работейки. Не мога да си представя за легна и да гледам телевизия, или просто нищо да не правя. Когато не пиша статии или не работя по някой от писателските си проекти, обикновено чета книги. Сега съм на тема ислям, ислямски течения и проблеми, тъй като имам идея за нещо, което може би било интересно, но ще го кажа, когато стане факт, признава Първанов.
Обича също много да пътува. А от миналата година е започнал да  преоткрива Велико Търново. Аз съм в този град от 1992 г., но се оказа, че в старата част има толкова много неща и места, които не познавам. Например всеки знае паметника на мястото, където са обесени Бачо Киро и останалите. Но колко великотърновци знаят паметника и мястото, където са били погребани на върха на града? Ето, аз например попаднах на него съвсем случайно. Има толкова много неща от този град, за които още не знам, казва Иван Първанов.
Мила МИЛЧЕВА