Професор д-р Ценка Иванова: В хуманитаристиката няма мерки и теглилки, има гледни точки

- Помня те още като млад асистент, а вече си декан на най-големия факултет. Откога си на тази длъжност?
 - Станаха две години, от юни 2015 г.
- А колко години навъртя в Университета? Кога дойде?
- Не е за вярване, но съм тук от есента на 1987 г., октомври месец. А в Търново дойдох съвсем случайно. Вашият випуск ми беше първият. Освен на „Българска филология”, преподавах и на „Руска”. И от тогава са ми най-милите спомени с невероятни випуски студенти, с които успяхме да постигнем някаква магия помежду си. Много хубави спомени имам от студентите от първите години. Имам и тъжни – загинаха при катастрофа няколко момчета. Периодически се срещаме на най-невероятни места с тогавашни студенти. Досега випуски, които се събират, ми се обаждат. А с випуск  „Българска филология’95” почти всяка година се срещаме.
Постъпих във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” като преподавател по „Сравнително славянско езикознание” и първата дисциплина, с която започнах, беше дисциплина страшилище за студентите - „Сравнителна граматика на славянските езици”. Там приложих и моята упоритост да ги науча на минимума познания по езиците. Правихме и допълнителни консултации. Докато не научеха поне за „три”, дори тези, които даваха най-голям отпор, не мирясваха. Бях асистент тогава на доцент Людвиг Селимски – човек с енциклопедични знания, но и с доста строг маниер на изпитване. А аз много преживявах, защото в крайна сметка имах дял в подготовката или неподготовката на студентите. Но после се синхронизирахме. С него успяхме славянските езици, които се изучаваха като свободни атоми, да ги въведем в регулацията на избираеми дисциплини и след това направихме специалност, която навремето си беше вървежна. Основахме „Славянска филология” през 1993/94 г. Тогава професор Стоян Буров беше декан и той провокира създаването, а аз бях автор на първия учебен план. Катедрата, в която се отделихме – „Славистика”, си беше, а и сега е, доста нестандартна, доста щури бяхме на младини. Ходехме със студентите по дискотеки, но това никога не е пречело на дистанцията в учебния процес. Това е модел на общуване със студентите, който показва, че студентът е личност, уважаваш го, можеш да се забавляваш и да съпреживяваш с него, но когато трябва да се работи, всеки трябва да си знае мястото.

„Славянска филология” или сегашната „Славистика” беше двойна специалност, каквато и аз съм завършила в Софийския университет. Студентите получаваха доста голям диапазон от професионални възможности. Много малко от тях работят като филолози, някои от тях са много добри бизнесмени и казват, че именно филологията, която ги е прекарала през дебрите на аналитичността, на запаметяването, на комбинаториката, ако щеш и на някоя хитринка, за да вземеш труден изпит, много им е помогнала в бизнеса. Много интересни студенти имахме. Много интересни съдби. Някои от тях станаха наши колеги, повечето поеха по други пътища. Но, нещата се променят, сега славянските езици се изучават в комбинация с международен език в „Приложна лингвистика”.
– Сега и преподаваш, и си декан. Не стават ли много дини под една мишница?
– Слава богу, когато си окачиш името на табелка, получаваш бонус – малко по-малко учебна натовареност. И почва да ти липсва точно аудиторията, то си е деформация. Ние като застанем пред двама души и като започнем да говорим – не спираме. Административната ми натовареност обаче е много голяма. Такива времена, такъв ни е късметът на сегашните ръководни екипи! Все по-малко започнах да приличам на хуманитарист-филолог, повече сметки и цифри в главата ми, числа всякакви, бройки студенти, параметри, ама, справяме се.
– Имаш много научни публикации. Кое те привлича повече – научната работа или преподаването?
– Аз имам една такава интердисциплинарна насоченост. Дисертацията ми беше за българо-сръбските отношения и книжовните връзки през XVII - XIX век. Доста време я писах и много време прекарах в библиотеки и архиви на Балканите, главно в Белград и в Софийската народна библиотека. Обичам да пиша, обичам да се занимавам и със закачливи теми като кулинарната терминология и названията на ястия, напитки и подобни в съседни, близкородствени езици. И друга закачлива тема – с нецензурната лексика, която си е голямо предизвикателство. Обичам да изследвам, да се ровя в старинни документи. Баща ми е историк. От малка съм свикнала да работя с документи и да ги чета. И сега събирам и колекционирам стари книги.
– Това ли ти е хобито?
– Да. Попаднах на семейна реликва – една опърпана книга, обаче на Вазов – „Легенди при Царевец”, с личен автограф от него. Посветена е на един много известен сръбски дипломат, който е бил преди Балканските войни в София. Съвсем случайно я намерих в семейната библиотека. Тя е невероятна, защото е като някакво знамение - намирам я преди няколко години, след като вече бях напреднала в професионалната си кариера; свързана е с Търново и със сръбски поет. Отлежала е почти 50 години в домашната библиотека, още не мога да издиря как е попаднала. Имам и други. До мен е енциклопедичен речник „Ларус” на френски, от 1894 г. Не се разделям с него от студентско време. Да ме подсеща, че трябва винаги да се сравняваме с другите. Да знаем къде сме били ние и къде сме сега. И там, примерно, за България има на две места по два реда: „Стара турска провинция. Столица – София” и толкоз. Светът трудно и бавно е започнал да научава за нас. Ние малко се интересуваме какъв е редът, какви навици и маниери за запознаване с другия съществуват отдавна и дали се вписваме, представяйки себе си. Не успяваме, защото не знаем много неща, а пък имаме високо самочувствие. Имаме самодостатъчност, която ни пречи.

– Как и кога усети, че твоята нагласа е езиковедска, а не литературоведска?
– Ами, пак е нестандартна работата. Аз се дипломирах в Софийския университет, специалност „Славянска филология”, с литературоведска дипломна работа. Научен ръководител ми беше Боян Ничев, рецензент - проф. Боян Биолчев. Самата ми дипломна работа беше пак на границата, никога не са ме привличали чистите неща – за приноса на творци за формирането на книжовните езици при южните славяни. Докато работех по тази дипломна работа, изведнъж взе да ми харесва езиковедската страна, защото там нещата са по-близки като математически модели. Като ученичка мразех математиката, но се оказа, че намирам чисти форми и закономерности в езикознанието. Все съм била някъде по средата. Професор Николай Даскалов, доайенът на катедра „Славистика”, който винаги е бил с по-особено отношение към езиковедите, за мене казваше, че не съм си забила носа в чекмеджето с фишовете, отличавала съм се от другите. В хуманитаристиката няма мерки и теглилки, има гледни точки, има и динамика. Когато работех върху изследванията си за книжовните езици и как са се формирали открих, че имало идея за общославянски език. Раковски участва в такава дискусия между сърби, хървати, черногорци през 50-те години на XIX век, в Нови Сад. Той се включва, защото един от главните участници е неговият издател на „Дунавски лебед” – Данило Медакович. Мнението на Раковски е, че това няма как да се случи, защото „кроят” на българския език е друг (нямаме падежи). Но се прави един проект, който остава неосъществен, за обща терминология в новоформирашите се научни дялове. Ей такива интересни неща има в миналото.
– Колко езика знаеш?
– Това е относително. 5-6, може би. Най-добре говоря и езикът, на който сънувам, е сръбският. Покрай него и всички останали - хърватският, босненски, черногорски. Трудно говоря словенски, но чета и разбирам. Говоримо още – руски, защото ми е втора специалност, словашки – много обичам словашки. Научих го тук, като дойдох в Търново, от тогавашните словашки лектори. Много са странни нещата за хора, които говорят близкородствени езици. Сама се наблюдавам – има фази, в които езикът се лее, в други ситуации - насила ти излиза. Полски език също. От международните езици бях доста добра с френския. С речник се справям с немския, английският – на някакво ниво, там френският много ми пречи да си отворя устата, но го разбирам. Аз не говоря за западни езици, а за международни езици. В последно време основно се занимавам с лингвокултурология, с езикови и междукултурни контакти, такива дисциплини преподавам. Спрях да говоря за западни езици от времето, когато бях в Анкарския университет. При тамошната „Българистика” преди десетина години българският език беше в катедрата по „Западни филологии”, напълно нормално. Поне някъде, за някого, сме Запад.

– Като каза, че едва ли не сънуваш на сръбски, да те попитам наистина ли се разбираме двата народа? Много пъти си ходила там, имаш наблюдения.  
- Ганчо Савов, известен преводач и наш дългогодишен преподавател казваше, че отношенията ни са като две паралелни реки, които никога не се пресичат. И сега е важно кой къде се е спрял и в коя река е плувал по-дълго. Между обикновените хора чисто човешките контакти са чисто човешки, т.е. различни. Имало е случаи, когато ми е било неприятно и съм била дълбоко засягана, но на фона на всичко останало те са много мигновен процент. Аз не мога да бъда мярка единица, защото в мое лице обикновено събеседниците ми са виждали човек, който доста добре познава историята им, културата, говори езика им почти без да го разграничат, че е чужд и по тази причина са ме посрещали с враждебност, а са ме изпращали с уважение. Просто защото виждат, че срещу тях стои събеседник, който не е лесна хапка. Всеки си знае своето парче история от двустранните ни отношения. Трябва да имаме мъдростта, че това, което се е случило, се е случило и просто не може да бъде поправено. Но настоящето и бъдещето са в нашите ръце.
– С какво са по-различни днешните студенти от по-предишните поколения?
– Всеки си е със своето време. Обаче, младите хора са такива, каквито са ги възпитали родителите им. Ако нещо днес е различно в младите хора, то е, че те по-дълго се лутат, докато намерят себе си. А някои дори не успяват в нужното време, докато стигнат зрелостта. Защо? Защото мъдростта на предходните поколения, че затвореното между книгите може да те поучи и да те научи, се е изгубила някакси. Докато в предходните поколения имаше уважение към създаденото преди тях, в сегашните го няма. А това, че имат знания и умения, които ние, предходните, нямаме, е също факт. Сегашното младо поколение е функция на това, че техните родители също се загубиха. Страхотен срив. Да нямаш перспективата и сигурността… Дето се говори, че най-качествените млади хора са напуснали България, това са грозни коментари. Например моят син, който има много добро образование, квалификация, професия, с оферти да работи в чужбина, той просто избра да получава високи доходи и да живее в България. Така че не всички имат едни и същи хоризонти или ценностна система. Най-големият грях на този т.н. преход е, че лесно се рушеше без визия какво ще остане на негово място. Не възпитаваха в младото поколение, че рушейки, трябва да надграждаш. Останахме под звездите, на стихиите. Затова хората започнаха индивидуално да се спасяват. Контактувам с много чужденци и основната критика към нас е, че българинът не е екипен играч. Диагнозата е, че той няма съпричастието, няма усещането за екип.
– Какво се промени във Факултета?
– Ох, много се промениха нещата, защото и светът се промени. И в нашия факултет, щем-не щем, се оказва, че от палитрата специалности, които предлагаме, най-добри перспективи за добро заплащане и реализация имат студентите в т.н. „Приложни лингвистики”. Филологическият факултет все повече заприличва на факултет по модерни езици, така се и нарича в останалата част от света. Поддържаме нови специалности, адаптирахме класическата специалност „Приложна лингвистика”. Старата комбинация беше с преводачески профил, сега имаме две нови комбинации с умения в областта на информационните технологии като първо се научат добре два чужди езика. Класически специалности, които някога бяха добре приети – „Славистика”, „Българска филология”, „Балканистика” – те са с по-ограничен прием. Поддържаме 19 чужди плюс българския – 20 езика, това действително е сериозно предизвикателство.

– Промените приемат ли се от колегите ти?
- За някои преподаватели те са болезнени, не защото е несигурна работата им, а защото нямат нагласата самите те да се променят. Това се оказа за тях много сериозен стрес. Но има много интересни млади преподаватели в някои катедри, докторанти, много ми харесват. Уважавам чувството за хумор и лекотата на характера. Малко да си по-закачлив и да намигваш на живота. Благодарна съм на професор Йордана Маркович от университета в Ниш, когато работех там. Един от основните уроци, които научих, беше: „Първо ще хвалиш. И в най-заспалия студент ще намериш зрънце хубаво нещо, за да го мотивираш. За критиката ще ти остане време да му се накараш”. Това помага. Не винаги успявам и характерът ми е остър, но се оказва, че за някои неща трябва да бъдем доста неотстъпчиви. Защото, ако си поел ангажимент да ръководиш един от най-големите факултети, значи имаш визия. А тука е една Вавилония – и в езиково, и в чисто човешко отношение. Много съм благодарна на деканския екип, както и на преподавателите, които сами идват и питат какво има да се върши, искат да помагат. Никога не съм приемала, че трябва като капкомер да си дозираш усилията и дейността извън преките ти ангажименти. Пак опира до екипното мислене.
Има много неща, които можем да направим. В дълг сме към преподавателите, с които се разделихме, които са на пенсионна възраст. Нямаме ги още тези традиции. Има такива, които си тръгнаха обидени. В стреса, в който работим, някакси забравяме, че има начало, има и край и няма място за сръдни. Ще дам примерът с професор Анчо Калоянов, който просто живее с Университета, няма значение дали вече преподава или не. Той винаги си намира повод, причина, винаги има кой да го потърси и той с удоволствие откликва да посъветва, да направи среща. На мен ми е изключително приятно като го срещам в коридорите. Ще трябва да измислим нещо, с което да покажем уважението си към нашите колеги, към нашите предходници. Радвам се, че на ректорския етаж хората са диалогични. Най-големият негатив от предходни години е летаргията.
Сложни са нещата. Винаги ме е учудвало някои междуличностни отношения, които стигат до там, хората да не говорят помежду си. В кръга на шегата съм казвала доста отдавна, че „харесвам те” – „не те харесвам” са креватни категории. А в академичните отношения трябва да има една неутрална етика, трябва да можеш да говориш с всички.
Ана РАЙКОВСКА