Разделен между Бесарабия и България, Михаил Бондар пожела вечен покой във Велико Търново

В края на миналата година някак кротко и тихо си отиде от нас поетът Михаил Бъчваров – Бондар. Потомък на българи, преселили се в Бесарабия, той беше един от многобройните талантливи творци от българската диаспора, които широката читателска аудитория не припозна като свой. А той е член на Съюза на българските писатели и на Съюза на писателите в Русия, оставил на български редица стихосбирки, носител на наши и чужди литературни награди. След 1989 г. се установява в България и живее в Силистра до смъртта си на 22 декември 2017 г. Приживе той пожелал прахът му да бъде погребан във Велико Търново, защото корените на дедите му са от Арбанаси. На 12 април от 13 часа в гробищния парк на старата столица Дружеството на търновските писатели организира неговото погребение. Това е добър повод да представим познатия непознат Михаил Бъчваров – Бондар.
Роден е на 21 ноември 1946 в с. Чийший, сега с. Городное, Болградски район, Одеска област в Украйна. Потомък е на българи, преселили се в Бесарабия през 1812-1813 г. Прадядо му Димитър Бондар е един от бесарабските български опълченци по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., пряк участник в Шипченската епопея. Михаил Бондар завършва училище в родното си село Чийший. Работил е дълги години като миньор в Донецка област, гр. Кировск. После завършва Висша профсъюзна школа в Москва през 1979 г. Живял е и работил в Кишинев (Молдова), Могильовск (Беларус), Царева ливада (България). Бил е учител, журналист и редактор в различни издания.
  Автор е на поетичните книги „На белия свят” (1986), „Камък на синора” 1996), „Арахангеловден” (1997), „Скитник сред ветровете” (2003), „В полето широко” (2005), „Роден съм да помня” (2006), „Нали расте босилек и за нас” (2013). Автор е на документалния филм „Трънливият път към науката” (1989). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдовски език. Твори на български и руски.
 Отраснал в Буджашката степ, която хиляди българи някога превърнали в плодоносна земя, в стиховете си той неизменно се връща към корените. Но не с онази сладникава носталгичност на отдавна откъснали се, а дори и невиждали прародината си творци, а със съзнанието на българин, съпреживял и историята, и делника. Детските му спомени, претворени в поезия, са не просто автобиография на душата, а летопис на цели поколения. Повлиян от Пушкин и Вазов, в поезията на Михаил Бондар има всичко: родолюбие, виталност, митология.
ТРЕВНЕНКА
Граничещи със призраци, видения,
с очите, веждите крилати
вървеше тревненско творение
със златна ябълка в ръката.

И пълнеше това божествено създание
Със младост буйна махалата.
Вървеше не жена – предание –
със златна ябълка в ръката.
………………………………

Творбите му са като изповед на човек, роден, за да помни. Прилича на жеравен вик – преди птицата, познала земята си, да се е спуснала към нея. И с оня искрящ стих, присъщ на майсторите на словото.

ЖЕРАВЕН ЗВЪН
Падат,
умират
навеки отлитат
бакърено-жълти листа.
Есен
    със песен
през ветрено сито
посява ги тихо в пръстта.

Каваци
    и кестени
кахърни, замислени
шушукат си в тихия здрач.
Лозята,
    горите,
листата – сълзите
отронват под жеравен плач.

Изгреви,
    залези
в тях са оставили
стръкчета нежни бои.
В тясна
    пътека
лека-полека
вятърът шума брои.

Тихо
    отмина
тази светла картина.
И след лекия жеравен звън
пак слана
    ни попари
окачи се
зимният сън.
 За приятеля си от Измаилските години (2002 – 2004 г.) Михаил Бъчваров си спомня и Анчо Калоянов: „Тогава той живееше там. Човек с 4 паспорта – български, украински, молдовски, беларуски. Като го знаех, че и той е чешит, казваше „Цар човек поет не става. Поетът трябва да има нещо, което не му достига”, в смисъл, че чрез поезията си доусъвършенства факта, че не е цар човек. Той живееше с мисълта, че не е направил всичко, което трябва: за децата, за родното си село, за българското. А Михаил се изживяваше като носител на българската поезия на бесарабските българи. И като си мислел, че не е направил достатъчно, се опитвал чрез поезията си да се довърши. Това е рядко срещано самопризнание. Михаил Боднар е наистина „скитник сред ветровете”, както озаглавява една от стихосбирките си, на която правих рецензия. Там има редица находки. Сред бесарабските поети той е най-отвореният към света.
 Беше идвал в Търново, и в Арбанаси да търси парцела на някогашното им жилище. Не намери такива документи, но не случайно е пожелал урната му да бъде погребана във Велико Търново, защото си е мислел, че се връща тук законно”.
Още през 2006 г. към стихосбирката си „Роден съм, да помня” Михаил Бъчваров – Боднар пише следните редове - дан към родовата памет. Те са и завещание, и признание. И предчувствие, което само творецът, с чувствителните си сетива, може да долови: „ В една мразовита заран, пред прага на зимата, отново напуснах бащината къща. Майка ми ме прекръсти и каза: „От такива, Мише, като теб и пътят не може да си почине”. Има нещо вярно в тъжните й думи. Пуста орисия…Зовеше ме прадядо ми Димитър Бондар, участник в Освободителната война, канонир от Трета батарея, Петнайсета артилерийска бригада. Воювал е край Стара Загора и на Шипка…Зове ме прабаба ми Анастасия Радионова Русева от с. Арбанаси. Нея младият опълченец взел за булка и завел в Русия, с надеждата – след Освобождението да се върнат в родната България. „Човекът предполага, Господ разполага” - гласи народната мъдрост. Няколко пъти опитвала да се завърне прабаба ми в Родината си, но уви…За последен път е  била в България през 1913 г. Но не било съдено да остане. Легнала и тя „в степта зелена на Буджака…” оставяйки след себе си седем деца: пет сина и две дъщери. И техните деца…За да има днес правнуци и праправнуци, които още помнят корен и род. Помнят и простата истина: „…расте босилек и за нас…”.
Ана Райковска