Росица Димитрова 30 г. гори в в социалната сфера

Казват за нея, че е професионалист. Не просто професионалист, а перфекционист. И работохолик. Признанието дават нейни близки, колеги,  потребители на социални услуги, приятели, дори неприятели... Понякога обаче да си професионалист не значи нищо, ако в работата си не влагаш душа и сърце.
Директорката на Дирекция „Социални дейности и здравеопазване” в Община Велико Търново Росица Димитрова не просто върши професионално своята работа, не просто влага сърце и душа в нея, а гори в истинския смисъл на думата във всичко, което прави. Дори това да й коства такива ценни неща като здравето, времето за семейството, почивката... И това повече от четвърт век. Защото над 30 години Росица Димитрова е приела не само за своя професия, но и за своя мисия и смисъл на живота си работата в социалната сфера.

Поставила съм си една диагноза, все пак имам и медицинско образование, и тя е, че ако трябва да помогна на някого, ще направя всичко възможно, дори невъзможното. Но на себе си не мога да помогна. Не се оплаквам от това, напротив, добре ми е, казва Димитрова. Очите й издайнически блестят, когато й казвам как я определят хората, но бързо се овладява и лицето й грейва с нейната запомняща се усмивка. Защото за всичките тези години е научила да се владее, да се мобилизира, да решава проблеми, да стиска зъби и да действа. А емоциите... Емоциите са за после, когато е сама, когато работата е свършена, задачите са изпълнени и някой е получил чаканата и адекватна помощ.
Направо ме хваща срам, когато дойде човек да ми благодари, а аз не мога да се сетя за какво става дума. Това е, защото в момента, в който даден казус е решен, аз изключвам и влизам в следващото предизвикателство, казва Росица Димитрова.

Връщаме се в разговора ни в далечната 1990 година, когато започнала работа в Медицинския институт във Велико Търново. Завършила същия институт две години по-рано със специалност „медицински фелдшер”. По „план график” родила сина си. Причината била, че трябвало да се освободи от задължителното разпределение в джебелската селищна система. Можеш ли да си представиш какво щях да правя в Джебел?, смее се Росица Димитрова. С колежките й били наясно, че за да избегнат „заточението” в затънтения край на Южна България, спасението било да забременеят и те направили всичко възможно това да се случи. Три от тях успели. Синът й Мартин се родил през октомври 1988 г. Бързо станало всичко, така се оженили и с мъжа й, само две седмици след запознанството им... За нищо не съжалявам, отгледахме един прекрасен син, който вече има свое семейство, казва Димитрова.

През 1990 г. д-р Илиев - ръководител на Медицинския институт, я поканил като отличник на випуска да стане преподавател по практика. Във всеки колектив има един, който е най-малък и обикновено отнася това, което другите не искат, спомня си Димитрова. Опитните й колеги държали да водят занятията само на медицинските сестри и фелдшерите. За нея – каквото било останало като хорариум. В института, освен медицински сестри и фелдшери, се обучавали и социални работници. Колегите й не изгаряли от желание да се занимават с тях и дали часовете за практиката им на Росица. Обикаляли по институциите – Инспекция по труда, Бюро по труда, Дирекция „Социално подпомагане”, Социалния патронаж, Дома за стари хора... Освен , че водела занятията, тя и учела тази специалност. В един момент осъзнах, че това е нещо много интересно, затова се зарадвах, когато през 1997 г.  ме направиха ръководител на практиката на социалните работници. Осъзнах, че наместо да ми извадят очите, ми изписаха веждите, признава Димитрова.

През 2000 година се овакантило мястото за директор на Областната  дирекция „Социално подпомагане”. Проявила интерес, подала документите и я назначили. До 2003 г. била ръководител на дирекцията. Бях „ и сам воинът е воин”, сама се оправях с всичко, чак на втората година ми пратиха колежка – инспектор, спомня си Росица Димитрова. Голямата закалка в работата получила именно там. Трябвало да се оправя с десет общински дирекции по социално подпомагане, да намери начин за екипна работа с десет кмета в региона. До които нямало как да стигне, защото дирекцията нямала кола, а за всяко пътуване молили областния управител да им отпусне автомобил. Не всички дирекции в региона имали компютри, за интернет да не говорим. Дори не всички имали факсове. По онова време помощите за вода и отопление трябвало всеки ден да се отчитат в Агенцията в София. Процедурата беше следната – всеки ден звъниш в съответната община, за да кажеш, че ще пуснеш на факса какви данни ти трябват до 15 часа. От там те трябва да открият някой от дирекцията - да дойде да си вземе факса, после по обратния ред да го получа. Беше шантав период в живота ми, но той много ме изгради, убедена е Росица Димитрова. Работела от 8 сутринта до 20 часа вечерта. Няма да забрави и екшън ситуации от този период, когато с инспекторката трябвало да правят проверки на различни затънтени места в региона. Една такава визита била в Килифарево, където трябвало да установят неправомерно ползване на помощи. Нямали кола, тръгнали с автобус. Тя сутринта била давала интервю за една от местните телевизии и била натъкмена с костюм. Представяш ли си как са ме гледали в махалата в Килифарево и в какви къщи сме влизали – не знаеш кой те чака вътре и какво ти мисли. Ако не е била тази лудост, заложена в мен и вътрешното убеждение, че това е моята съдба, никога нямаше да тръгна, казва тя.

Оттогава обаче й останало убеждението, че за тази работа трябва хъс и сърце. В тази сфера не можеш да бъдеш просто служител, нает по документи!, категорична е Росица Димитрова. Не казвам, че трябва да показваш емоциите си,     но отвътре трябва да ти ври и кипи, иначе нищо няма да се случи. Щастлива съм, че екипите, с които съм работила през годините, носят точно това. Най-важното за мен е хората, с които работя, да осъзнават какво значи думата отговорност. Да проявяват мисъл и въображение във вземането на решения и да не чакат непрекъснато някой да им спуска отгоре какво да правят. Да, обсъждаме всичко заедно, но решенията са на всеки един, обяснява принципите на работата си Росица Димитрова.

През 2003 г. Националната служба „Социално подпомагане” станала агенция, областните дирекции били трансформирани в регионални. Сменила се политическата обстановка и всички били освободени. Същата година Димитрова започнала в Общината - от най-ниското стъпало, като специалист. Тогава станала промяната в закона и всички социални услуги минали на подчинение на кметовете. В отдела, в който била тя, били събрани спорт, младежки дейности, здравеопазване и социални дейности.  Тогава последните в общината се брояли на пръсти – Домовете за хора с умствена изостаналост в Присово, Пчелище и Церова кория, Дома за стари хора във В. Търново и патронажа.
Сега в момента имаме 132 обекта с държавно  и общинско финансиране, плюс 11 програми и проекти, допълнително са тези на фаза стартиране. Над 1207 са назначените на работа в сферата на социалните услуги, а 3300  са лицата, които  потребяват тези услуги, прави равносметка за постигнатото Димитрова.
През 2006 г. тя поема поста директор на социалната дирекция в Общината.  Промените и реформите в тази област се сипели една след друга. Една от гордостите й е Наредбата за социалните услуги, която била гласувана в Общинския съвет и която действала до скоро. Именно през 2006 г. в сградата на бившия пионерски дом с Теодора Калейнска от Общинския информационен център и Международната социална служба започнали пилотния за страната проектът CLIP „Проект за социална интеграция и професионална реализация на младежите, напускащи домовете за деца, лишени от родителски грижи. Стартирали първите дейности за деца и семействата, направили Център за социална рехабилитация и интеграция, първия Център за обществена подкрепа, започнали дейности по превенция на изоставянето на деца, подкрепа на семейства, мобилна работа и  т.н.
След повече от 25 години в системата, Росица Димитрова почти наизуст може да цитира закони, наредби, членове и алинеи от социалното законодателство. Зад всичките тези сухи данни обаче се крие общуване с най-уязвимите хора в обществото – децата, бездомните, бедните, страдащите, болните, хората с увреждания. Как успява да се съхрани човек сред всичко това, питам Росица Димитрова. Казва, че не се е замисляла по този въпрос, но със сигурност е разбрала едно, че си е намерила мястото.  И че е разбрала, че без екип нещата няма как да се получат и всички тези уязвими групи да получат помощ.
Винаги съм се старала да показвам на хората от екипите си, че стоя зад гърба им, защото е важно. Също и да си имаме доверие. Социалната работа има и много хубави, но и много негативни емоции - агресия, тъга, гняв, разочарования... За да се справяме, трябва да сме заедно, да се подкрепяме и да си вярваме, категорична е Росица Димитрова и допълва, че това важи за всички, независимо на каква длъжност са и какъв пост заемат. Директорството го разбирам единствено и само като отговорност, нищо друго, категорична е тя.
Според Росица Димитрова освен значителния брой на социалните услуги, се е променило и нещо друго, много важно. А това е отношението на самото общество към уязвимите. Хората с увреждания преди години бяха „невидими”. Никой не беше чувал за тях, никой не ги виждаше. Трудно, бавно, но сигурно това се променя. Институциите се отвориха за тях, изградиха се рампи, децата с увреждания вече са в масовите училища, все повече работодатели наемат такива хора, казва Димитрова. Пречупването на общественото съзнание е болезнен и труден процес, посочва тя и дава за пример писмо, което получили по имейл, когато домовете за деца във Велико Търново били закрити и се изграждала първата къща за младежи с увреждания. Това писмо, написано от живущи в съседния блок, беше потресаващо, толкова жестоки неща имаше в него, спомня си Димитрова. Тя не обвинява хората, по-скоро това било урок за нея и колегите й, че трябва да намерят начин и да стигнат до всеки един гражданин и да обяснят какво точно и защо се прави.
Според социалната директорка има и друг важен проблем, а той е с интегрираното взаимодействие между трите системи – образование, здравеопазване и социални дейности. Образованието припознава много от социалните елементи. Но припозна ли то децата с увраждания и как, пита Димитрова?  И дава следния пример. Да си представим, че имаме Гошко – дете с увраждане, което е потребител на Дневния център за деца с увреждания. Гошко е записан и в търновско масово училище. Неговите учебни занимания обаче се провеждат в адаптирана среда в помощното училище. Ако Гошко има здравословен проблем, той може да ползва медицинска рехабилитация в Центъра за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания в Дебелец. В цялата ситуация е включен и Отделът за закрила на детото. Ето пет места, на които Гошко фигурира. Всички те  трябва да работят в мрежа, защото детето е в центъра, а ние се въртим около него, пояснява Димитрова. И подчертава, че най-важната част от веригата всъщност са родителите, които трябва да повярват, че всички тези институции работят в тяхна полза и да се създаде доверие у тях. Как да привлечем родителите за наши партньори е най-важното, върху което трябва да се фокусираме. Без тях не можем нищо да постигнем, категорична е Росица Димитрова.
Другата тема, която не спира да я вълнува и която е изключително наболяла в обществото, е тази за възрастните хора. Традиционно от години наред около 120-130 човека чакат да бъдат настанени в Дома за стари хора във Велико Търново.

Чакащите в цялата страна са много, домовете са малко. Малцина могат да си позволят частните домове. Допреди години беше срамно да кажеш, че ще настаниш близките си в институция, но за все повече хора това е последната и единствена възможност за тях да бъдат полагани 24-часови грижи. Предложението на Росица Димитрова, което тя се надява да бъде чуто и възприето от управляващите е, държавата да поеме дофинансирането на таксите в частните домове, за да могат всички нуждаещи се да са равнопоставени в ползването на социалните услуги. Ако пенсията на един възрастен човек е около 300-400 лева, защо държавата да не поеме останалите 600 лв. и той да има място в специализирано заведение, разсъждава Димитрова.
Нейна голяма мечта е и изграждането на хосписи и не крие задоволството си, че темата вече е повдигната от директора на областната болница д-р Стефан Филев. Нуждата от хосписи е остра на национално ниво и нямам обяснение, защо идеята за финансиране на такъв тип лечебни заведения не се припознае от държавата, казва Росица Димитрова.
Разговорът ни със социалната директорка продълава повече от час, а тя не е споделила дори и малка част от всички идеи и предложения, които се въртят в главата й. Вярва, че те ще се осъществят и че ще помогнат на някой да живее по-добре, по-достойно и по-смислено.  Затова и пламъкът в очите й не гасне за секунда - нещо, за което повечето от нас могат само да мечтаят...

Мила МИЛЧЕВА