Съдия Теодорина Димитрова: Присъдата не е възмездие, а справедливост според закона

-В навечерието сме на първата ви годишнина като административен ръководител на Великотърновския окръжен съд. Промени ли се нещо в Съда за това време?
-Станах ръководител на един добре работещ Съд. Предходният ръководен екип беше създал много добра организация на работа и моята цел не е да променям, а да надграждам. Добрите практики се прилагат, а каквото може - се доусъвършенства. Като цяло целта е да запазим и развием тази стройна организация, която вече е изградена.

-А промени ли се нещо във вашите представи за ролята на административния ръководител?
-Решението ми да се кандидатирам за поста не беше спонтанно. Макар да нямах много време да го обмислям, бях наясно с какво се нагърбвам. Имах известен опит с административната работа като заместник-председател на Съда в Горна Оряховица. Така че бях наясно с огромната отговорност, която поемам. Нямаше изненади, но нещата са доста различни от преди. Административната работа е доста повече.

-Има ли човек, от когото сте се учила и който ви е пример?
-Може би съдия Мая Маркова е такъв човек – като характер, поведение и умение да овладява обстановката, като отношение към хората. За мен е най-важно е да няма напрежение и всички да работят в един екип. Виждам работата на Съда като един добре смазан механизъм, в който всеки има съответното място и своята отговорност. Не искам да кажа, че сме идеални. Имаме грешки, но те не са се отразили драстично на работата.

-Всъщност какво ви мотивира да се кандидатирате за поста? Каква е ролята на административния ръководител на един съд?
-Това е човекът, който ръководи администрацията и организира работата на съдиите и съдебните заседатели. Представлява Съда пред обществото и останалите институции. Иначе на първо място е съдия, който гледа дела. Общо взето председателят на Съда е пръв между равни. Той няма работодателска власт над останалите съдии, организира и контролира работата им чисто административно, без да въздейства върху правораздавателната им дейност. Висшият съдебен съвет назначава, повишава, уволнява или наказва съдиите. Административният ръководител може да налага само най-лекото наказание – „забележка“ или дисциплиниращата мярка „обръщане на внимание“. И то що се отнася до срочността на разглеждане на делата.

-Налагало ли се е да налагате наказание за тази година?
-Не, не имало такава ситуация, в която да се налага.

-Амбициозна ли сте, има ли още стъпала в йерархията, които искате да извървите?
-В думата амбициозност често се влага негативен смисъл. Но ако въпросът означава дали мога да поемам отговорност – да. Иначе амбицията ми никога не е била да ставам председател на който и да било съд, а да бъда добър съдия. И виждам развитието си в тази посока. В момента съм поела една нова отговорност, какво ще се случи, след като изтече мандатът – не знам.

-Спечелихте поста с концепция, която предвиждаше по-голямо отваряне на Съда към обществото с електронни услуги и приемни дни за граждани. Успяхте ли да реализирате някое от намеренията си?
-За съжаление електронните услуги до голяма степен са свързани с идеята за електронно правосъдие на национално ниво. Работи се по създаване на единна деловодна система за всички съдилища, което значително ще улесни и нашата работа, и достъпа на гражданите. В момента съдилищата в нашия съдебен район ползват 4 различни програми, които са несъвместими една с друга. Надявам се създаването на тази единна система да се случи скоро. Бих искала нашият Съд да е сред първите, които ще заработят с нея и да бъде включен още в тестовия период.
Иначе на този етап се опитваме да усъвършенстваме нещата, които имаме. Правим малки стъпки, като поставяне на посттерминал на регистратурата, което се оказа много добре прието от потребителите на нашите услуги.
От началото на ноември ще има и приемни дни за граждани. Подготвили сме обявление и ще го качим на сайта до дни. Идеята е два пъти в месеца хората да могат да се срещат с председателя на Съда. Въпросите и проблемите, които искат да поставят, трябва да са предварително уточнени по имейл или на регистратурата. Все пак искам да напомня, че съдиите нямат право да дават правни консултации. В тези приемни не можем да обсъждаме хода на дела по същество, а административни и организационни проблеми. Срещите ще са в присъствието на служител на Съда. Всъщност и сега всеки може да се обърне към председателя на Съда със сигнал, жалба или въпрос. Всяко писмо се разглежда и се отговаря на всеки, дори и проблемът да не е в нашите компетенции.

-Една съдийка беше казала, че внимава дори до кого сяда в автобуса. Вие слагате ли бариери, внимавате ли с кого общувате?
-Аз не съм човек, който допуска много хора до себе си, така че не ми се налага да спускам някакви специални бариери. Естествено че се налага да се спазва някаква хигиена на общуване. Няма да седна на кафе с човек, когото съдя. Случвало се е на улицата да ме спират хора, които са били подсъдими. Други пък искат съвети. Не си позволявам такива контакти, но не изпадам в крайности и когато ползвам градски транпорт, не се притеснявам.

-Защитайвайки концепцията си пред ВСС, заявихте, че ще работите за повишаване на доверието към Съда. Недоверието е повсеместно, но каква е ролята на съдията и Съда за връщането на вярата?
-Всеки казва „Не вярвам на правосъдието”, но всички влизат в Съда, когато трябва да се решават проблеми. Значи доверието не е чак толкова ниско.
Според мен всеки носи отговорност за собственото си поведение. Виждам ролята на съдията именно по този начин – да накара хората да му вярват. Аз винаги съм се водила от закона и целта ми е била да убедя двете страни по едно дело, че моето решение е правилното. Всяко дело е една житейска драма, проблем, който две страни не са успели да разрешат и са се обърнали към трето, безпристрастно лице. Съдията е този, който трябва да ги накара да му вярват, макар че няма как двете страни да са еднакво доволни от отсъждането. Спомням си при една делба направих всичко възможно да накарам двете страни да се разберат. Най-накрая по-възрастният от спорещите каза „Давайте да теглим жребий, че да се сърдя на късмета си”. Това е целта – хората да са убедени, че си взел единственото възможно решение.

-Но много често хората остават с убеждението, че няма справедливост...
-Вижте, понякога опираме до ниската правна култура на обществото ни. Съдията работи в рамка, наложена от закона. На обществото може да му се вижда, че една присъда е несправедлива, но това е отредено от закона, това е законовата справедливост. Трябва да се промени закона, за да отговори на обществените очаквания. Но пък това е опасно. Законодателните промени не бива да се влияят прекалено много от обществените настроения, защото се стига до крайности. Понякога под напора на общественото мнение се правят промени, които не действат. Получава се лутане между прекалена декриминализация или криминализация. В момента например за непредпазливо причиняване на травма при катастрофа се налагат много по-тежки наказания от умишлените тежки измами.
И пак стигаме до доверието. Съдът изпълнява закона такъв, какъвто е направен. Но непознавайки закона, човек често е недоволен. Вярно е обаче, че понякога и ние не умеем добре да обясним решенията си. Затова се опитвам да внуша на младите колеги, че не бива да се увличат в академичния език, излагайки мотивите си за дадено решение.

-Много хора казват, че не законът, а парите решават делата. Проблем ли е корупцията за съдебната система?
- Подобно изявление, че всичко се решава с пари, означава, че ти самият си готов да си платиш, за да ти се реши въпросът. Това също е корупция. Защо тези, на които са искани пари, не подадат жалба, а си плащат. Нямам еднозначен отговор за корупцията в съдилищата. Вярвам, че като цяло съдебната система не е корумпирана. Убедена съм, че по-голямата част от колегите работят честно.

-Централните медии доста често ни занимават с прехвърчанията на искри между съдии, прокурори, изпълнителна власт. Как работят тези институции във Велико Търново?
-Ние тук работим много добре. Имаме разбирателство и си сътрудничим в рамките на закона. Говоря не само за Велико Търново, а за целия съдебен окръг. Можем да се похвалим с добро взаимодействие.

-Съгласна ли сте, че професията ви прекалено се феминизира? И във вашия Съд мъжете са малцинство, а ръководният екип е изцяло дамски. Това проблем ли е?
-Че жените са мнозинство е очевидно. Но защо да е проблем? Това не е работа която да е женска или мъжка. Не знам защо се получава така, защо мъжете не искат да работят в Съда. Но не мисля, че това се отразява по някакъв начин на качеството на правораздаване. В края на краищата не полът, а законът отсъжда в едно дело.

-Въпросът ми беше не са ли по-емоционални жените и не е ли по-трудно за една майка да разглежда дела за насилие, особено над деца?
-Ние сме човешки същества и не можем да избягаме от емоциите си. Но ние имаме рамката на закона. При съдиите е като при лекарите. Не можеш да подхождаш прекалено емоционално към пациентите си, защото няма да можеш да им помагаш. Това е разковничето – да умееш да гледаш отстрани, като трето лице. Имаш ли емоционална връзка с някоя от страните по делото, трябва веднага да си направиш отвод. Всички знаем, че чуждите проблеми се решават по-лесно.

-Случвало ли ви се е моралът и законът да се разминават и това, което отсъжда законът да противоречи на съвестта ви?
-Аз съм длъжна да прилагам закона и да вземам решение според доказателствата и фактите. Моралните си съображения съдията може донякъде да прояви при индивидуализацията на наказанието. Но не съм съгласна, че има конфликт между морал и закон. Двете понятия са свързани. Има една правна максима, че законът е мяра на възможното поведение. Той дава някакво средно положение и определя правилата.

-Лично за вас кои са най-тежките дела? Бяхте докладчик по делото Фердинандов, натоварва ли такава драма?
-Бях докладчик по делото Фердинандов във въззивната инстанция, когато бях командирована в Апелативния съд. Тежко дело е наистина, с много фактология и много доказателства. Но не това са най-трудните дела. Понякога едно мъничко дело ти струва много повече усилия. Хората неслучайно казват „От дебела жена и дебело дело не се плаши, все има къде да се хванеш”. Най-трудно е когато доказателствата са, казано на народен език, на кантар. Но все пак аз съм съдия от 20 години, имам достатъчно богата практика, за да не се плаша от нищо. Дори напротив, искам нещо, което не съм правила досега. Иска ми се да гледам несъстоятелност например. Хората ми се чудят, като го кажа, но за мен си е предизвикателство. Иначе изпадаш в рутина, ако ден след ден правиш едно и също.

-Привърженик ли сте на тежките наказания или сте от по-милостивите съдии?
-Привърженик съм на наказанията, определени от закона. За мен присъдата не е възмездие, а следствие от определени факти и доказателства, от анализ на много елементи. След като направя този анализ, казвам какво наказание се налага. Донакъде има наистина колеги с по-наказателен уклон, а други с по-оправдателен. Не мога да се самоопределя от кой тип съм. Има случаи, когато самият закон не ти позволява да лавираш много и не можеш да отсъдиш нещо различно, независимо от уклона си.

-Имала ли сте други професионални мечти освен правото?
-Да съм съдия не ми е било детската мечта, честно казано. Реших, че искам да правя точно това едва в 4-ти курс в Университета, когато започнахме да изучаваме гражданско-процесуално право. Насочих се към правото някак по инстинкт. Знаех, че с математика няма да се занимавам, оставаха ми хуманитарните специалности.

-Ежедневието ви изглежда стресиращо. Как разпускате?
-С всякакви други занимания, несвързани с работата – музика, танци, театър, художествена литература, пътешествия.

-Остава ли ви време за пътуване? Имате ли мечтана дестинация?
-Бих искала да отида в Южна Америка. Иначе съм пътувала доста. Дълги години съм участвала в танцов състав. Представителен детско-юношески ансамбъл „Северняче” в гр. Попово беше на много високо ниво и сме имали много участия в чужбина.

-Вие още намирате време за народни танци, това ли е голямата ви страст?
-Танцувам от 7-годишна и съм се занимавала почти професионално докато започнах работа в Съда. В Горна Оряховица понякога танцувам с местния клуб за хора „Балканика”. Все по-рядко, за съжаление, не ми остава много време.

-Народната музика ли определя музикалния ви вкус?
-Народната музика само я танцувам, рядко я слушам. Обичам рок, всъщност обичам всякаква хубава музика. В различните моменти имам нужда от различни неща. Само поп фолкът не ми е музика за слушане, без да се впускам да го заклеймявам.

-Какво четете в момента? Харесвате ли криминалета и съдебни драми?
-В момента чета „Човек на име Уве”. Най-често имам една основна книга и попрочитам по нещо от още няколко. Не съм голям фен на криминалетата. Но не бих казала, че си падам по точно определен жанр. Обикновено си харесвам един писател и се стремя да изчета колкото се може повече от него.

-Съпругът ви също е с натоварваща професия. Как балансирате в семейството?
-Съпругът ми е лекар в Спешна помощ. Също стресова работа, но той като че ли има повече свободно време. Помага ми много и общо взето сме добър екип. Пък и децата вече пораснаха и не е толкова тежко.

-Имате ли си нереализирана мечта?
-Да направя околосветско пътешествие. Но да сме живи и здрави и да имаме време да реализираме мечтите си.

-Ако започвате отначало, бихте ли променила някой от направените избори?
-По-скоро не. Ако трябва да правя избор със сегашните си знания и разбирания, може би ще взема друго решение. Но човек трябва да извърви пътя си и да натрупа знанията си, дори и с цената на някои грешки.

-Съжалявате ли за нещо?
-Не. Ако нещо не се е случило, значи не съм го пожелала достатъчно.

Интервю на Елена ВЕЛКОВА