Търновски градинари научили Европа да яде домати и патладжан

Като причина за възникването и дългото развитие на гурбетчийското градинарство в Търновския край д-р Васил Мутафов посочва аграрната пренаселеност тук
Снимка: РИМ - Велико Търново

През 30-те години на ХХ в. емиграцията на български градинари по света представлява 80-90% от общото число работещи в чужбина българи. Гурбетчийското градинарство е най-масовото, като наши градинари работят в Румъния, териториите на бивша Югославия (главно Сърбия), Русия, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия, Полша, Германия, Франция, САЩ, Канада, дори Бразилия и Австралия. Изследванията показват, че най-продължително и най-мащабно е гурбетуването на градинари от Търновския край.


Тезата развива в книгата си „Колелото на съдбата. Българското гурбетчийско градинарство (етнографски аспекти)“ дългогодишният уредник в Регионалния исторически музей (РИМ) във Велико Търново д-р Васил Мутафов.

Книгата излезе съвсем скоро, като за съжаление авторът й почина малко преди отпечатването й. Нейни редактори са д-р Илия Вълев от РИМ и Галя Чохаджиева от Исторически музей – Горна Оряховица. Според тях книгата е полезна както за музейни специалисти, университетски преподаватели, научни работници, студенти, ученици, така и за всеки, който се интересува чисто по човешки от проблема за следата на българите градинари гурбетчии по света и у нас.
Монографията разглежда българското гурбетчийско градинарство като явление с особено влияние не само в нашата страна, но и в доста европейски държави.  Публикуването й е част от инициативите на международния проект „По пътя на българските градинари”, по който водещ от българска страна е РИМ. Монографията се издава от Изследователския институт на българите в Унгария, който на 18 октомври бе домакин на нейната премиера. Премиерата бе част от празничната Програма по повод Деня на Българо-унгарското приятелство – 19 октомври, в Будапеща.
В монографията д-р Мутафов свързва началото на гурбетчийското градинарство още с първите десетилетия на османското владичество. Уточнява, че сигурни сведения има едва от първите десетилетия на XVIII в., но те посочват явлението във вече развитата му степен. Според Мутафов могат да се определят 3 етапа на развитие – периодът на Възраждането, когато гурбетчийското градинарство е основен поминък на населението от Лясковец; периодът от Освобождението до Първата световна война, когато гурбетчии вече излизат от всички селища в Търновския край, а Лясковец губи мястото си като център и вече като такъв се оформят Драганово и Поликраище; периодът между Първата и Втората световна войни, когато отново най-масово излизат гурбетчии от Търновския край. През третия период по-малко гурбетчии заминават за чужбина, но за сметка на това стигат дори до Южна Америка и Австралия. Сред тях има и жени.
Като причина за възникването и дългото развитие на гурбетчийското градинарство в Търновския край д-р Васил Мутафов посочва аграрната пренаселеност тук. Казано по друг начин – гъсто населени селища в региона, а малка възможност за разширяване на обработваемите земи. Според автора други причини са изключителната екстензивност на селското стопанство, спорадични злоупотреби при събирането на данъци, при неурожаи, предизвикани от стихийни природни бедствия и суша, при войни.
Румъния е първата страна, към която масово се насочват градинарите гурбетчии. Най-мащабна е емиграцията след освобождението на Влашко (от средата на XIX в.). След 1903 г. заради налагане на някои ограничения от страна на румънското правителство българските градинари започват да избягват Румъния, а след Втората световна война процесът окончателно секва. Около 1000-1500 български градинари пък работят в бивша Югославия през 50-те години на XIX в., през 1900 г. те вече са едва 72 души. Според някои източници в Русия към 1920 г. има около 50-60 000 българи, повечето от които градинари.


В работата си градинарите гурбетчии разработват оригинална техника в зеленчукопроизводството, имат принос за превръщането на градинарството от поминък в специален отрасъл в селското стопанство. Разработването на оригинална агротехника е тясно свързано и с разпространението в Европа на нови зеленчукови култури от Изтока и Америка след XV-XVI в. и реализирането на широк обмен на сортове. До появата на българските градинари в Унгария например само аристокрацията е опитвала червени домати. И още – много зеленчуци (лютите чушки, маковският лук, белите унгарски чушки и др.), които днес се приемат за типично унгарски, имат български произход. Българите пренасят и патладжана в Унгария.
Българските градинари пренасят още и т. нар. долап. Според д-р Мутафов той е 4 типа – водно колело, обикновен долап, долап с верижна трансмисия и барабанен долап, който се появява през първите десетилетия на ХХ в. и е бил произвеждан в Пловдив, Стара Загора и тогавашното с. Дебелец.
У нас градинарите гурбетчии пренасят първите веялки, които намират масово приложение в селищата от Търновския край. В Лясковец и Дебелец това става през 1870 г. След Освобождението Дебелец става най-големият производител на веялки.
Към средата на XIX в. в Търновско започват да се създават градинарски дружества. Първият опит, направен през 1850 г. в махала „Свети Атанас“ в Лясковец, се оказва неуспешен. 8 г. по-късно такова дружество е основано в Златарица, като съществува до Освобождението. След него започнали да се създават и други – в Лясковец, Елена, Церова кория, Беляковец и т. н. Към 1936 г. техният брой е 167, в които членуват над 11 600 градинари. В тях обаче членували и представители на местната интелигенция – учители, свещеници и др., като дружествата се грижели за развитието на членовете си, подпомагали благоустройството на селищата, учебното дело, църквата, дори уреждали спорове.
Д-р Васил Мутафов изследва и влиянието на гурбетчийското градинарство. Според него то е и на битово, и на душевно ниво.
През 60-те и 70-те години на XIX в. се променя например облеклото на гурбетчиите градинари. В него от българската носия те запазват единствено вълнения черен или червен пояс, пристяган с кожен колан. Макар и по-бавно, започнало да се променя и женското облекло. По-устойчиво се оказва всекидневното – сукманът изчезва и се заменя с вълнена или памучна фуста, престилките се запазват, но са едноцветни и в тон с фустата и т. н. На душевно ниво пък промяната личала най-вече в самочувствието, което придобивали гурбетчиите, както и техните семейства.


В основата на монографията изцяло стои докторската дисертация на автора, защитена успешно през далечната 1981 г. в Етнографския институт с музей към БАН (днес Институт по етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН). Тази дистанция във времето обаче ни най-малко не обезценява качествата на труда и неговата актуалност към днешна дата е безспорна, коментират редакторите д-р Илия Вълев и Галя Чохаджиева. Разбира се, методиката на изследването неизбежно носи белезите на своето време. За тези близо 40 г. са се променили някои акценти, предимно натоварени идеологически, но това не променя същностно огромния принос на текста, уточняват още те.
Биляна МИЛЧЕВА
Снимките са предоставени от РИМ – Велико Търново