Възрожденският елит се събира в Търново за първия български Парламент след Освобождението

Най-общата характеристика на 230-те народни представители в Учредителното събрание е, че те са мъже, които имат своя биография като революционери, учители, просветители и издатели. Или като предприемачи, казано по модерному, търговци с тежка и финансова дейност. Тук са и българските религиозни водачи, които водят национално-освободителното движение. Има представители на всички български малцинства – гърци, турци и евреи, които са около 7 % от народните представители. Един от големите изследвачи на Търновската конституция и всичко свързано с Учредителното събрание - проф. Милко Палангурски, ги определя като пъстър български елит, който ние сме успели да създадем, излъчим и изпратим в Учредителното събрание. И този елит е трябвало да изработи Основния закон на България. Предмет на научните търсения на проф. Палангурски са и личностите в този пръв истински български парламент. Мнозина от учредителите остават в историята ни с изключителни дела и постижения. А животът на някои от тях е достоен за сценарий на филм. Тук представяме по няколко любопитни щрихи от биографиите на някои от Учредителите, както ги е издирил историкът.
Никола Михайловски
Той е от групата на учителите в Учредителното събрание, формирали българската езикова среда.

Братът на Иларион Макариополски е автор на практика на реформата на новобългарския език. По неговата граматика се формира сегашния ни език, с доминацията на търновската езикова школа. Никола Михайловски е първият българин, защитил докторат по литература в Московския университет. Но не е само той. Част от учителите в еленската даскалоливница са също в Учредителното събрание, като Никифор Попконстантинов.
Хаджи Иванчо Пенчович
Ако въобще можем да говорим за българска аристокрация в онези години, то за неин представител можем да определим именно хаджи Иванчо Пенчович. Той единствен може да напише три пъти пред името си хаджи – хаджи Иванчо Хадживеличкович Хаджипенчович.

Хаджийството в онова време означало достъп до висока цивилизация, пътуване много по света, видял си центъра на цивилизацията и си овладял най-важните неща на религията. Такова е общото становище на българското общество в началото на XIX век, по-скоро на това, което наричаме елит. Малко хора знаят, но няма друго свидетелство за по-висока дарена сума от тази, която хаджи Иванчо Пенчович дава на Левски – 20 лири. Хаджи Иванчо Пенчович е назначен за депутат от Русенски окръг.
Родът Икономови
Безспорно най-мислещият от Учредителите и подпредседател на Учредителното събрание е Тодор Икономов.

Той е не само най-философски настроен, но и най-цивилизационно близък до европейските разбирания за либерализъм, макар всички да му казват, че е консерватор. Т.е. българските консерватори са либерали, а либералите – популисти по съвременните разбирания. Чичото на Икономов и негови братовчеди са също в Парламента. Чичото е свещеник - протоиконом Никола Икономов от Разград. Икономови са представители на свещенически род, който се е издигнал в региона си – Котел и Жеравна. Всички от рода са родени в тези две селища, което показва някаква интелектуална традиция и за нашите условия е изключително аристократична. Тодор Икономов е от онези, за които може да се каже, че е автор на писания и издания с наистина научна характеристика. Написани са в Цариград преди Освобождението. Той несъмнено е и най-радикалният лидер, заедно с дядо Славейков, на църковното движение, като при тях се стига дори до идеята българският екзарх да бъде избиран с мандат. Те определят 5-годишен мандат на българския църковен лидер. Това си е чисто протестанство, реформизъм от западноевропейски тип, което показва, че в тази възрожденски сгъстен процес всякакъв вид идеи много бързо се компресират и избухват, развиват се, спират и изчезват. Млада нация, която търси пътя. Тодор Икономов освен това е от групата на Драган Цанков, приели унията. Друг носител на тази фамилия - Димитър Икономов,

човек от щаба на Христо Ботев, който измисля идеята да се атакува кораба „Радецки”, е свещеник в униатската църква 1860 – 1862 г. в Цариград. Заедно с баща си, който е от Троян,  и е бивш православен свещеник, отиват в унията, връщат се, т.е. тези хора нямат никакви скрупули в името на националната идея. За тях религията е само средство. Затова не един и двама от рода минават през цялата тази ситуация.
Константин Врачански

Константин Врачански е от младите сили на българската православна църква, почти православен талибан, който обаче започва обучението си на о. Малта в семинарията на йезуитите, където го праща Цанков. Неговия брат - Стоил Попов, или Стоил ефенди, както е известен, е човекът, който е най-близко до Раковски през 1862 г. и е най-близкият приятел на Левски. Той е и преводач от турски на български на официоза на Дунавския вилает - в. „Дунав”, който излиза в Русе близо 20 години. Един от най-омразните за българската емиграция личности, защото, след като става главен редактор на вестника, се отдръпва от революционното дело. Стоил Попов е човекът, заради когото Левски пише на Обретенов да не го пипат и да не посягат на него, защото ще им отреже главите.
Над 80 човека в Учредителното събрание се оказват с абсолютна сигурност свързани с революционното движение в България. Участвали са, и то пряко, хора, които отговарят на закона, приет след Освобождението, да бъдат определени като поборници.
Никола Балкански
Една изключителна фигура, на която много малко хора помнят името. Той спасява за българската история архива на Раковски. Произлизащ от котленските родове, далечен роднина на Раковски, той е безпределно свързан с него като цяло.

Никола Балкански издържа Раковски дълго време. При всяка криза, щом някъде се появят повече бежанци от Османската империя или има провален някой проект като Първата и Втората български легии, или четите на Раковски, всички знаят, че трябва да се появят в Букурещ, до едно съседно село Синищи, в една огромна мушия, където Никола Балкански ги прибира един по един. Той управлява едно голямо имение, което е собственост на семейство Богориди. В ръцете на Никола Балкански умира Раковски. Той никога не е оставял революционерите без пари. Но в края на живота си се чуди как да си изкара хляба и се молят за пенсията му.
Част от тогавашния елит преживява голяма трагедия, особено тези, които са предприемачи в Османската империя, най-вече в Румъния. Те правят на практика държава, която им отнема богатството. Защото те са натрупали богатство в Османската империя като посредници между османската финансова система и гражданите. В един момент на тях им се отнема възможността да търгуват на този пазар, да откупуват данъци. Прави им чест, че те знаят какво следва, но продължават. Да се самоубиеш икономически в една нова държава никак не е лесно. Голяма част от богатите до Освобождението фамилии, фалират след него. И по-голяма част от тях не успяват да се включат в новото време. Но въпреки това, когато са имали, дават парите си изключително за обществена полза.
Ана Райковска