Веселин Бъчваров-Пукето за лютите футболни битки в региона

Веселин Бъчваров е бивш футболист на „Етър”, играл за отбора от 1939 до разформироването му през 1946 г. С футбола започва в махалата като дете и то не с истинска, а с парцалена топка – по цял ден, от сутрин до вечер, от ранна пролет до късна есен. С истинската футболна топка „се запознава” като ученик в Мъжката гимназия „Св. Кирил” (сега Хуманитарната гимназия „Св. св. Кирил и Методий”), в чийто отбор е поканен да играе.

Пукето винаги е бил сладкодумен разказвач не само за футболните си изяви, но и за всичко свързано с детските и юношеските си години. Независимо че беше в напреднала възраст имаше много добра памет. Почина през 2011 г., малко преди да навърши 90 години.

„С приятели от махалата и съученици започнахме да играем футбол на „Черничака” – игрище между двата железопътни тунела във Велико Търново под „Боруна” (мястото, където сега е художествената галерия). Там играехме в продължение на 3 – 4 години. Един ден след поредната игра, към края на 1939 г. при мен дойдоха двама господа и ме поканиха на следващия ден да отида на „Колодрума” (бившето игрище в бившето военно училище). Казаха ми, че са ме наблюдавали и друг път и поискаха да се включа в тренировките на мъжкия отбор на „Етър”. Аз много се развълнувах от поканата, отидох и участвах за първи път в тренировката на отбора. Харесаха ме и така в края на 1939 г. изиграх първата си официална среща в мъжкия отбор на „Етър”. Тогава страната беше разделена на окръзи. Първо се играеха срещи между отборите от окръга, а след това победителите от всеки окръг играеха срещи помежду си за Държавно първенство. Нямаше централен жребий – първо играехме с първенците от близките окръзи. За окръжното първенство най-често се срещахме с представителите на три града – Горна Оряховица, Павликени и Елена, а във следващата фаза с представителите на Габровски, Плевенски и Ловешки окръзи, но понякога и с представителите на Русенски и Търговищки окръг. И така на принципа на отпадането двата най-добре представили се отбори стигаха до финала на състезанието, наричано тогава турнир за Царската купа. Който я спечелеше беше обявяван и за шампион на страната. Мачовете се деляха на два вида – федеративни, за които споменах и приятелски. Първите се провеждаха по много строги правила – с рефер, представител на Федерацията и спортна карта, издадена и заверена след закупуване на съответната марка за всяка състезателна година от Българската национална спортна федерация. Тогава въпрос за пари изобщо не е ставало – за нас беше щастие и голяма чест да играем за отбора на родния си град. Но когато отивахме да играем в Габрово например, имахме един голям ентусиаст, който правеше една голяма баница и във влака закусвахме с нея. Когато пристигнехме там, в града имаше един ресторант, където хапвахме по една чорбичка и по едно кисело мляко, защото казваха, че давало сила. Това беше единственото, което получавахме за играта. Нямахме претенции за нищо друго. Ние се чувствахме щастливи, че играехме за „Етър”. Това си спомняше за шестте години в отбора между 1939 и 1946 г. Веселин Бъчваров – Пукето.

Той не беше забравил и някои по-забавни случки от времето, когато е играл футбол. „Забавни случки имаше нерядко, особено при оспорваните мачове. Най-оспорваните бяха тези с Горна Оряховица – бяха като между врагове. Да загубим от тях беше истинска трагедия. Предполагам, че и за тях е било така. Спомням си един мач с тях, който играхме на игрището в Калтинец. Съдията свири дузпа за нас. Никой от нашите не смее да я бие, за да не вкара гол и после публиката нас да бие. Съдията чака, а ние се ослушваме. Аз се ядосах, засилих се и ритнах топката със все сили, но забих крак в сгурията и едвам я ритнах. Вратарят на Горна трябваше да направи само една крачка за да я хване, но не мръдна и тя влезе във вратата за 1:0 за нас. След това не знам защо публиката ни погна с камъни и колове. На едно от момчетата му спукаха главата, та го водихме в лечебницата. Много смешна случка ми се случи и на един мач в Габрово. Игрището им беше на високото, до една горичка. Събличаме се и закачаме дрехите по клоните на дърветата. Отдолу редим обувките, моите бяха чисто нови. След мача всичко си беше там без моите обувки, та се прибрах до Търново с футболните”. Това разказа в последните години от живота си Веселин Бъчваров-Пукето, играл за „Етър” от 1939 до 1946г. и приключил с футбола едва 25 – 26 годишен след една контузия на мач в град Елена.

Ангел ГАНЦАРОВ