Веселка Венкова: Винаги съм гледала на събитията от първо лице

За 30 години в журналистиката Веселка Венкова е видяла и изстрадала всички нейни добри и тъмни страни. Твърди, че ако трябва да си повтори живота в професионално отношение, пак така ще бъде. Тя е от малкото колеги в най-новата ни история, които й остават верни до пенсионирането си, без да изневери на журналистическата етика и на почтеността. Работила във в. „Борба”, кабелното радио „Велико Търново”, „Евроком”, кореспондент за Велико Търново на радио „Експрес” и в. „Стандарт”, 5 години лице на в. „Труд” в старата столица, тя е сред най-разпознаваемите личности от местната журналистическа гилдия. Добруджанка по произход, Веселка се шегува, че е живяла само в столици – Толбухин, Велико Търново, Пловдив и София. И ако някой я брои за успял човек, то е, защото не се е побояла да бъда последна в града, а не първа на село.  Веселка Венкова напуска старопрестолния град през 2003 г., но с право счита себе си за „болярка”, а годините във Велико Търново – за най-истински и стойностни в живота си.

Журналистическата й практика не секва нито за миг. В Пловдив пише за в. „Марица” от 2004 до 2006 г., а после работи в ПМ „Прес”. В София е репортер в националните  вестници „Дума” и „Атака”, главен редактор на в. „Българска армия” и от 2014 г. до 2018 г. е пиар последователно в министерствата на отбраната и на околната среда.
Биографията на Веселка Венкова в личен план е като на повечето средностатистически българи. Родена е на 8 юни 1957 г. в гр. Генерал Тошево и там живее до 9-годишна възраст. После семейството се преселва в Толбухин, като от родния си край тя пренася ценното приятелство с кореспондента на БТА във Велико Търново Пламен Цветков, който си отиде твърде рано от този свят. Завършва „Българска филология” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” през 1980 г. и както често се случва, остава в красивия град, защото се омъжила. През 1981 г. се ражда първата й дъщеря Кристина, на следващата година на бял свят се появява и втората.
Далеч по-интересни и вълнуващи се оказват следващите десетилетия от живота й, когато, изпълнила житейския си дълг, тя се втурва да гради журналистическа кариера. Следват години на срещи с обикновени хора, но с големи проблеми, с невероятни личности от български и световен мащаб, разнищва много трагедии и събития, изпълнили криминалните хроники. Отразява първите смутни години на прехода, прави журналистически разкрития, някои от които така и не стигат до читателите. Като това за приватизацията на фабриката за олио „Прима М” в Полски Тръмбеш, в която ръководна роля имали доста търновски политици по онова време. Материалът така си и останал на бюрото на Иван Костов. А като репортер и редактор в общинския вестник на Полски Тръмбеш - първата медия, в която е назначена, за малко да я уволнят, че писала за лука, скрит в складовете на „Булгарплод”, докато в същото време вагоните с лук пристигали от Полша и го разпределяли по магазините. Как е могла да напише подобно нещо!... Имала е и други такива случаи, била е заплашвана от мутри, но не го счита за някакъв героизъм. Просто това й е работата.

Интересът на Веселка Венкова към журналистиката е още от първи курс в Университета, в кръжока към КЕВ-а, а ръководител бил великият Веселин Долчинков. „Весо Долчинков беше легенда. И в Пловдив, и в София всички знаеха за него. От факултета по журналистика е изпращал хора в „Борба” на стаж. И на всеки е правил отлично впечатление, защото разбираше от всичко. Весо можеше да странира, беше бохем, пияница, но като седнеше да пише, го правеше добре”, спомня си за него Веселка.
За учители в професията, която се оказва нейно призвание, счита и Мария Качакова, и Мишо Манолов. Правили едно студентско предаване в радиовъзела, веднъж месечно, при двете Марии – Мария Минчева и Мария Филипова. Не е забравила първите си материали и колеги. „Първият фоторепортер, с който съм работила, беше Найденчо (Найден Найденов). С него са ми най-хубавите снимки. Всички паметни моменти все той ги е правил. За в. „Борба” първият ми материал беше за момчешкия хор на ОУ „Бачо Киро”, докато още бях по майчинство. Занесох го и Мария ми се обади да ми каже, че само ще размести два абзаца. Някога имаше журналистическа етика, която не беше понятие, а действен фактор, обуславящ взаимоотношенията. Независимо, че ти си, дето се казва, хванат от улицата дописник, редакторът се чувстваше отговорен към хората, с които работи. Бях много поласкана, че материалът минава само с тази размяна”, спомня си началото Веселка Венкова.
Така наречената революция през 1989 г. я заварва в кабелното радио, в което е назначена след конкурс. „Редувахме се да дежурим, бяхме си и тонрежисьори, и музикални редактори, и всичко, което се сетиш, но нямахме шеф, защото и четиримата – Тодор Иванов, Мария Филипова, Мария Минчева и аз, бяхме безпартийни. Бяха весели години. Пристига Петър Берон във Велико Търново на митинг. Влизам аз в театъра, да правя интервю. Той говори разпалено, аз задавам умни въпроси… Отивам си вкъщи, половината от интервюто го няма, записът не станал. Но наличното пак ми свърши работа. Тогава си спомням, на въпросния митинг (Дончо Брадата озвучаваше митингите на СДС с някакви собствени тонколони) тикам се аз в барчето на театъра да правя интервю, а той: „Къде си тръгнала с туй червено палто?!”. А пък аз му го връщам: „Ами ти с тоя червен нос…”. Всичките ми приятелства и неприятелства са били все заради езика ми”, разказва през смях Веселка.
От водещ станала вестникар
Между „Труд и „Стандарт” работила в „Евроком” година и половина, където не само гласът й от радиото, но и нейната физиономия стана известна на търновци. Във в. „Труд” започва по препоръка на предишния кореспондент, а не посочена от Окръжния комитет на Партията. Такава била традицията, но само за този вестник. Когато Георги Вишовградски направил с Марин Крусев издателство „Слово” и се отказал от кореспондентството, посочил Веселка Венкова. Тогава работела в кабелното радио. След предаването се срещнала с Георги Амуджиев, отговарящ за кореспондентите във в. „Труд”. За деня събитието било открито от археолозите съкровище в Килифарево. Накарал я да напише за него и това било първата й дописка за големия ежедневник, която излязла през юли 1991 г. - на първа страница, в горната половина, в средата (тогава „Труд” излизаше в голям формат). На 2 февруари 1992 г. станала щатен сътрудник на в. Труд”. „Мислех си, че мога по-добре да говоря, то се оказа, че съм един вестникар”, споделя репортерката.
Атмосферата в търновската
журналистическата гилдия
беше най-добра

Това твърди Веселка Венкова и не от куртоазия. „В годините във Велико Търново, когато бях кореспондент на в. „Труд” (с най-големия тираж тогава), той беше един от малкото окръжни градове, които имаха кореспонденти на всички вестници. Бяхме 15 – 16 човека само кореспонденти. Отделно колегите от „Борба” и после „Янтра Днес”. Хубав екип бяхме, нямаше сръдни. Сутрин си пиехме кафето в кръчмата на Акрам, близо до кабелното радио, на входа на парк Марно поле. Очевидно сме били добър колектив щом сме се събирали по два пъти на ден на нещо като оперативки. Но, забележи, не сме били кооператив, каквото чудо заварих после в Пловдив. В Търново си имаше една много здравословна конкурентна среда. С Владислава Андреева от „24 часа” си бяхме приятелки, уж вестниците враждуваха. Та й казвах да не пише всичко, което знае, защото след половин час ще й се обадят да искат още нещо. И аз все си оставях по някой детайл. Едно лято трябваше да замествам и работех едновременно за 4 медии: Веси Ангелова беше на в. „Континент”, Стефан Ташев беше кореспондент на в. „Демокрация”, Владислава на „24 часа”, аз – на „Труд”. Тогава още не ползвахме компютри. Първо си издиктувам за моя вестник, после за другите, докато се усетя на третия ден, че последната дописка става най-хубава. И обърнах да пиша първо за другите медии. Не сме си правили калташки номера. Всеки си знаеше митрополията, това го знам от Катя Чорова - интересува те само това, което е във Великотърновска област. Може да е на границата с Русе или Габрово, но не пишеш ако не ти наредят от редакцията. Кореспондентите на „Труд” много добре сме работили по направлението Русе – Свиленград като гониха онези, дето нападаха украинските туристи. Когато отидох през 2003 г. в Пловдив и видях каква е медийната среда и гилдията и им казвах колко са добри те във Велико Търново, не ми вярваха. Просто не можеше да се прави сравнение. Нашата гилдия във Велико Търново беше много, много по-добра в професионално отношение. Силно се работеше в града тогава”.
Сега няма преки наблюдения, но се опитва да следи и благодарение на социалните мрежи знае всичко, което качват местните вестници „Борба”, „Янтра Днес” и „Кореспондент”. От другите медии споделя, че чете сайтовете на „Дума“ и „Марица”, в които е работила. От време на време си купува съботния брой на в. „Сега” и петъчния брой на „Дума”. Но редовно слуша „Хоризонт”, защото според нея това е единствената медия, която покрива критериите й за журналистика на този етап. Макар че има критики и към много неща и там. Това е медията, която съобщава това, което трябва да знае българинът. Неслучайно един премиер само за тях не дава интервю.
И така си постоянно в информационния поток. Затова вечер Веселка не гледа новини, защото негативната, както и фалшивата новини, унищожават хората. „А беше време, когато ни задължаваха, дори в пресцентъра. Министърът ти участва някъде и ти трябва да следиш всички телевизии вечерта. Докато бях вестникар пък, трябваше да гледам сутрешните блокове, които се бяха превърнали в политическа говорилня.  Казвала съм на висок глас на политиците, че те развратиха медиите. Отново идва предизборна кампания, пак ще се дават страшно много пари – държавни, партийни и всякакви…. Не казвам, че сме живели в цветя, рози и истина, но в този отрязък, в който аз съм работила във Велико Търново, смея да твърдя, че ако имаш дупе, можеш да имаш и език, без да имаш гръб”.
Правило ми е било да си търся информация от източниците
Смята се за късметлийка, че работейки за „Труд” във Велико Търново в първите години след 1989 г., само МВР имало пиар. „Много се забавлявахме с първите им пиари, защото всички бяха сътрудници на ДС, а един ми обясняваше как да чета „Капиталът” на Маркс. Правило ми е било, а и по-късно, да си търся информация от източниците. Звъняла съм на най-големия шеф. При едно разследване – направо на следователя. Хората просто ме познаваха по гласа. Имаше взаимно доверие. Никога не съм пристъпвала дадени обещания, например да спестя информация, защото работят по нея и не трябва да се изнася”. Твърди, че много добре е работела с цялата културна общественост на Велико Търново, не е имала проблеми и с кметовете. Подхождала с уважение, и със самочувствие от нейна страна, защото не е отишла за удоволствие, а да върши работа. Освен с големи творци има един куп интервюта с политици и синдикалисти. „Най-лесно се правеше интервю с Кръстьо Петков. Той не говореше разхвърляно. Сваляш записа и няма нужда да правиш редакция. А при интервюта с някои политици говорят един час и не можеш да извадиш половин страница. В Пловдив съм правила много ценни интервюта с Филип Димитров и Желю Желев. Желев беше единственият човек, който ми каза, годината трябва да е била 2004–та или 2005-та, че България губи най-много капитал от хората, които емигрират на Запад и работят за чужди държави и социални системи”, припомня си журналистката.
Първите 4-5 години след 1989 г. хората според Веселка Венкова много се бояли от медиите: „Срамно беше ти да си герой във вестника. И като звъннеш да поставиш някакъв въпрос за работник или нещо се е случило, почват веднага: „Ама моля ви се, ще оправим въпроса”. И на другия ден човекът ти се обажда да ти благодари, защото въпросът вече е решен. И ти на практика няма какво да пишеш. В известен смисъл медиите наистина бяха четвърта власт”.
Отделна глава в нейната практика е спортната журналистика

Тъй като в „Труд” трябвало да пише за всичко, много часове е мръзнала на „Ивайло”. Но и забавните моменти никак не са малко: „Спомням си, „Етър” играеше с „Берое”. Старозагорчани бяха със зелени екипи, ама напират…ще ни бият за едното чудо. А нашите трибуни крещят: „Боклуци, зИлени!”. Друг случай. Седнали сме заедно на стадиона колегите – Анатоли, Митко, Ганцара. И коментират: „Колко души публика да пишем сега?” – „Ами две хиляди”. Аз си записвам. После уточняват коя минута станал гола или за някое друго положение. Пиша си всичко, което си говорят. Имам обаче „Нощен Труд”. Като свърши мача, отивам и диктувам. А пък техните материали излизат чак на другия ден. Или пък за анкетата за най-добър футболист. Нали не съм спец, моята дадох да я попълни Венков и я пуснах. Отварят резултатите и се оказва, че само аз и Пламен Цветков сме познали едно към едно. Голям смях…Иначе, много добри спортни журналисти има във Велико Търново”.

От 19 декември 2018 г. Веселка Венкова е горд пенсионер
Вече не вижда нищо добро и на нищо не разчита. „С всеки изминал ден се оказва, че нито световната конспирация е измислица, нито българското задкулисие. Впрочем, едно страхотно интервю за задкулисието имам с Бойко Великов, когато вече не беше депутат. Каза ценни неща, за които сигурно после си е имал неприятности. Но фактите са си факти. За мен още в самото начало, ходейки по митингите пред „Майка България”, а хората от Лудогорието търчаха към София да си връщат имената, аз съм гледала всичко от първо лице. Моите впечатления не са казал, рекъл или някой му казал. Крайности в политическите ми симпатии няма, по-скоро съм възпитавана в дух на реализъм и винаги в моето семейство се е уважавало мнението на другия. Така че плурализмът ме завари подготвена и затова много трудно преживявам годините, а те се увеличават, в които на човека просто не позволяват да има друго мнение. Първо ме наричаха „мръсна седесарка”, после „мръсна комунистка”, но във всички политически сили имам приятели”.
Ана Райковска