Владимир Шумелов: За да пише, писателят трябва непрекъснато да чете

Снежна привечер в квартална кръчма – чудесно време и място за литература. Разговорът с белетриста и литературен критик Владимир Шумелов започва за последната му книга „Ще чакам дъгата”, която се появи тази година. В нея е събрал излезлите през последните 4 години рецензии и отзиви за български и преводни книги - 62 на брой. Засегнал е всички жанрове. Новото е, че е вмъкнал и две интервюта. Едното е със Здравка Владова Момчева, която живее в Лондон от десетина-дванадесет години, преподавателка в най-реномираното българско училище там. И 4 етюда, които са есета върху литературни и нелитературни проблеми. За заглавие на книгата взел финалът на един от разказите си. С излезлите преди това „Накърнимото” (2004), „Цветните спомени на греха” (2009) и „Лисица в кокошарника” (2013) обхванатите творци стават около 300.
Учудвам се как успява  да проследи толкова пълно литературния процес, за да може да събере всичко това. Оказва се невъзможно дори и за него, при положение, че излизат над 1000 книги годишно само в България. „Може би една трета от тях е, да го кажа – боклук, твърде близко до графоманията. От там иде големият брой. Това, че всяка година подготвям прегледът за алманаха „Света гора” ми дава дисциплина, защото си подбирам книгите, които пускаме там. Представяме около 50-60 книги, които са обзори на литературни градове. Книги, които ми харесват. Или преводи…понеже ми допада”.
 От българските автори се стреми да не пише непременно за утвърдените 4-5 софийски имена, защото и без него достатъчно им обръщат внимание. Те са постоянно и в медийния, и в критическия фокус. По-скоро целта е да се извадят на светло имена, които иначе ни биха могли да влязат във взора на съвременния български читател. Доколкото такова понятие съществува все още. Има автори, които следи, така да се каже, серийно и във всички книги включва по една-две статии за тях. Не точно любими автори, но да речем, с доказани качества. „27 години ги познавам всичките във Велико Търново, знам и кътните им зъби и сме си омръзнали. Знам всеки какво ще напише, каква нова книга може да излезе, какви са му възможностите. В този смисъл хем ми е интересно, хем ми е малко скучно”.
Литературен критик или белетрист?
Идеята му първоначално била критическите неща да уплътняват времето между белетристиката. Но понеже тя се пише по-бавно, някак неусетно критическите книги набъбнали. И постоянно, да не стои без работа, пише. Казва, че за да пише съвременният писател, трябва непрекъснато да чете, за да може да се съизмерва, да се гради вътрешният свят по друг начин. И че добрият писател трябва да се променя непрекъснато. Интересно му е, че всичките награди, които има, са само за белетристика. За критика все още няма никакви поощрения.
Плодовитият период за Владимир Шумелов е след 1989 г.
„Е, няма как. По времето на Тодор Живков беше трудно. Имаше една група хора, да говорим за по-близко време, през 80-те, които се навъртаха около издатели, личности, около литературни групи, университетски клубове и т.н., които бяха близко до властта. Българската литература винаги е била властово зависима. Те бяха близко до властимащите и се мазнеха. То затова никога не е имало и дисиденти в България. Да речем, някои от тях издадоха и книги – насърчени от големите. През това време ние си четяхме. Като нямаш връзки, въобще не правиш опит нещо да издадеш. Така или иначе, като дойдат промените трябва да бъдеш с главата си и да има нещо в чекмеджето. Приказват, че българската литература нямала нищо скрито в чекмеджето. Не е вярно, имаше много неща – къде за писане, къде останали като памет и се появиха веднага след 10-ти ноември. Този бум в поезията през 90-те не е случаен. Прозаиците узряват по-бавно, те са бавноразвиващи се и се появиха в края на 90-те. 2000-та година тръгна с една вълна от романи, романи… Издателите ги насърчават, защото се продават не поезиите, а романите. И гледай как се пишат романи всяка година тогава.
Цялата формула е, читателят да бъде излъган
В разказите му, поне на повърхността, избива сексуалният подтекст. „Да, трябва да се почне от интимния свят на човека. Глупаво е да сядаш и да пишеш публицистика колко са бедни хората, как се вайкат, как мрънкат. Избираш по-съкровени неща от вътрешния свят. Цялата формула е, читателят да бъде излъган. Да го хванеш за носа и да го мъкнеш насам-натам. И накрая да го захвърлиш”.
Организиран литературен живот във Велико Търново почти няма
След като Клубът на културните дейци отдавна е в историята, подобна институция постоянно му липсва. „През 1996 г., когато направихме литературното сдружение „Света гора”, то тръгна с големи амбиции. Писането е малко самотно занимание, отначало всеки тръгва след тебе, мине една-две години, омръзва му, пак се затваря в черупката си. Променя се и общественият климат. Идва с нови търсения, интернетът се появи, нови поколения излязоха. Първо се пробваха по интеренета, някои от тях станаха известни писатели после. Така или иначе – много рискова зона. Има интересни хора от тях, с интересен поглед върху света. Целта е това, да направим ново литературно поколение по някакъв начин. Щом те публикуват при нас, виждам от тяхна страна някаква почит. Навремето като седнехме с Анчо Калоянов в кръчмата долу, в Клуба, младите непрекъснато се чепкахме с него на някакви теми – тях ги мъчи старото, за митологията, за връзката с традицията. Ние искахме да се пише за живия живот, това, което става в момента. Непрекъснато спорехме, но така или иначе след 30 години с тях ставаш пак приятел. Т.е. литературата е тази, която обединява хората и ако има достатъчно вдъхновяващи примери, ние трябва да ги поддържаме”.
От книги не може да се живее в България
Който е казал, че може – лъже, смята Шумелов. „Само най-освободените хора незнайно как намират за всичко пари – и за книги, и за заведения и за какво ли не. Понеже не изпитват съмнения. Те нямат скепсис за нещата, които правят. Каквото напише, за него е велико. Прас във фейсбука, лайк, лайк и след месец се хвали колко посещения и харесвания имал. А между другото те и продават, което е много интересно. Супер слабо, обаче продават. Никога не са се задълбали да прочетат книга, да направят сравнение, да анализират, въобще да проявят някакво любопитство. Любопитството му на такъв е до епидерма – това, което се вижда отгоре. Сега писатели са абсолютно всички. Ето и Криско, и той издаде книга. Но това е извън литературата, т.е. това не влияе на нещата, които литературната история ще оценява след време.  
Изгубихме възпитанието на читателите, на публиката в театрите и кината и въобще на всякакви публики. Това се вършеше в течение на 30 години, явно, никой не му обръщаше внимание и сега изведнъж искаме да обърнем палачинката, обаче тя не – загаря”.
Бъдещата книга
Подготвил е един справочник за близо 300 имена от Велико Търново и региона за състоянието на литературата: „Търновски писатели и книжовници от Свети Теодосий Търновски до наши дни”. Какво се е случвало, какви конференции, институти, какви проблеми е имало. За всеки период има отделен раздел – Търновска книжовна школа, Възраждане, до 1944 г. и до 2017 г. Всички автори са представени с пространни био-библиографии, снимки и портрети. Обемът е над 500 страници. Книгата в момента се чете коректорски и редакторски и се надява скоро да й намери издател.
Носталгия по старото време или човек на настоящето?
„Разкрачен съм между старото и новото понеже онова имаше повече романтика, а сега е по-неромантично. Глупаво е да сравняваме времената и поколенията. По-скоро трябва да се научим да се разбираме. Защото писането е краста, която хване ли те – няма пускане. Всеки писател си има собствен път и собствена съдба”.
Владимир Шумелов не е нито оптимист, нито песимист, а по-скоро – скептик. Както казва „здрав скептик по коминтерновски и по Бекет”. И че човек трябва да се съмнява непрекъснато и в себе си, и в другите. Не че помага, но поне не вреди.
Ана РАЙКОВСКА