За щастието след тъгата разказва в книга журналистът Сашка Александрова

Тъгата не е само за домашна употреба. Уморително е денем да носиш маска на щастливец, а вечер да плачеш зад вратата си. Миналото е част от теб и не може, а и не бива, да бягаш от него в опит да го зачеркнеш.
Посланията са от първата книга в проза на великотърновския журналист Сашка Александрова. За нейно име Сашка избира „Раждането на щастливата жена“. Спира се на това заглавие с идеята на покаже и на другите, че всеки има право да бъде щастлив. А откровението пред себе си и приемането на случилото се е пътят, който трябва да извървиш към същото това щастие.
Книгата бе представена в РБ „П. Р. Славейков“, а няколко дни след това и в „Клуб 7“– едно от малкото места със специфичен дух и душа във Велико Търново. На представянето в Библиотеката бе и Мадлен Алгафари, която наскоро издаде книгата си „Мисля, следователно съм“. Тази книга започва с диалог между самата Мадлен и Малкия принц и завършва с поканата на авторката към четящия, когато срещне Малкия принц, да й напише писмо. Писмо до Мадлен и Малкия принц пише и Сашка Александрова, като то е поместено в края на „Раждането на щастливата жена“.

Преди 10 г. нямах представа, че ще напиша книга в проза, с есета. Предпочитам да чета романи, но напоследък явно вкусовете ми се промениха и се оказах готова да създам „Раждането на щастливата жена“. Причината за появата й е тъжна. Преживях загуби, след които просто спрях да живея. Покрай работата си като журналист попаднах на курс на Нурбеков. Там разбрах, че съм много затънала, че нямам никакви емоции. Така в живота ми започнаха да се появяват моите приятелки и спасителки. Преди 10 г. дори не можех да си представя, че мога да се усмихвам – не виждах причина. При всеки мъничък миг на щастие в мен кънтеше въпросът – на какво отгоре, защо? Изведнъж в мен се зароди идеята, че не мога нито да отричам, нито да забравя това, което ми се е случило. В началото мълчах, после започнах да говоря, защото усетих, че имам нужда да излея заблатеното в мен. Получавах два полюсни съвета – забрави, продължи живота си или аууу, как живееш с толкова много мъка, аз ако бях... Оттогава никога не казвам тези неща на никой, защото те вкарват още повече в дъното. А най-мразех да чувам – добре де, какво толкова се е случило. Минах и през позитивното мислене, не ми свърши работа. Така реших, че не искам да забравя. Моето минало ме е изградило като човек, като жена. Не мога просто да го замитам, то винаги ще върви от лявата ми страна, ще върви с мен. Не мога просто да го сбутам под килима, защото после като го вдигна то ще изскочи с крясък. Не искам да забравя, откровена бе и пред публиката в „Клуб 7“ Сашка Александрова.
Затова реших, че искам да превърна тази моя тъга в огнище, което да ми дава вдъхновение. Безрезервно вярвам, че тъгата е вдъхновяваща. Когато човек е щастлив, не иска нищо да променя. Тъгата е тази, която ме провокира да тръгна на този път, да се опозная, да се срещна отново, да се харесам на себе си, да започна да мога да се гледам в огледалото. Започнах да обличам различни дрехи – имах период, в който въртях едни и същи с убеждението, че това заслужавам, че не заслужавам нищо повече, нищо по-интересно. Така се появи сайтът „Моето Велико Търново“, започнах да се престрашавам да пиша. Вярвам в енергията и силата на думите, те се оказаха моето спасение, сподели Сашка.  

Някъде по това време среща и Мадлен Алгафари, която й казва, че чете текстовете й и че е крайно време да ги събере в книга. Самата Сашка обаче не можела да си представи как тези малки частици от пъзела могат да станат книга. До момента, в който си купила „Бог никога не спи“ на Реджина Брет – сборник с есета, с които Брет описва как е преживяла вестта, че има онкологично заболяване.
Есетата в „Раждането на щастливата жена“ са за познатите ни емоции и чувства, за тъгата и огъня от нея, за това как човек се променя, когато си даде сметка колко много има нужда да се усмихва истински. Писани са в продължение на 2 г., като в книгата не са включени мрачните текстове от този период. Защото авторката вече няма нужда от тях. Есетата не следват някаква хронология, нито тематичен ред. Сюжетът е самата Сашка Александрова.

Преди „Раждането на щастливата жена“ Сашка Александрова създава стихосбирките „Пъстро сърце”, „Врата през дъжда“, „Неволно“. През 2002 г. излиза „Дъщерите на Кай“ в съавторство с друг великотърновски журналист – Марина Петрова, а през 2011 г. и „Надежда за още“. Нейни стихотворения са излизали в различни литературни издания и сайтове, включвани са и в антологии и поетични сборници като „Кула“ – издание за литература и изкуство на Казанлък, където е родена Сашка, „Надеждите на „Надежда“, „Знаци“, „Везни“, „Света гора“, антологиите „Въглени“, „Търновград“, „Само за теб“ - национално издание само със стихове на жени поетеси и др. По нейни строфи са създадени и някои от най-големите хитове на дует „Ритон“, Ваня Костова и Вероника.  

Искам да продължавам да пиша. Искам да напиша роман. Но не си определям срокове, нито пък бързам. Когато - тогава. И такива есета още ми се пишат. Само че сега вече може би няма да са за това как да оцелея, а как да продължавам да бъда щастлива. А романът искам да е с приказен сюжет. Имам един започнат преди 100 г., но явно не бях достатъчно подготвена и по някое време ми секна вдъхновението. Искам и да създам група за жени, преживели загуба. Загубата никога не се преодолява. Ако трябва всеки път да повтарят едно исъщо - нека да го повтарят. До момента, до който не излеят цялата застояла в себе си мъка и не отворят място за светлината. Не става по друг начин. С говорене става, с много сълзи и да знаеш, че си разбран. Че има в света още поне една жена, която те разбира напълно. И никой няма да има право да дава съвети на тези жени. Само ще се слушаме. Без оценяване и без измисляне на рецепти за щастие, казва още Сашка Александрова.
Биляна МИЛЧЕВА