Живот на ръба

Двойни салта на 3-4 метра от земята и приземяване на асфалт, висене с една ръка от високи сгради и мостове без предпазни мерки, премятания и преодоляване на всякакви препятствия. За мнозина тези екстремни занимания са проява на лудост и безразсъдство, но за Иво Николов те са начин на живот. Той не е единственият във Велико Търново, който постоянно подлага на изпитания късмета си. Модата на паркура и фрийръна, така популярни сред младежите в последните години в големите градове, има своите последователи и в старата столица. За пояснение - паркурът е най-бързият начин да се придвижиш от една точка до друга в градски условия, като включва катерене, бягане, прескачане, а при фрийръна се използват елементи от гимнастиката и акробатични номера като салта и различни премятания.

„Постоянно чувам за себе си, че съм луд. Всъщност, с друга дума не са ме наричали. Но, честно казано, не се оплаквам. Аз съм си съвсем нормален, просто обичам адреналина”. Така започва разговорът ни с младежа, който наскоро нашият екип улови в кадър как преминава по парапета на Стамболовия мост, а снимката взриви социалните мрежи. „Този мост съм го минавал така стотици пъти. Така ми е интересно, има адреналин, а за хората, които ме виждат в този момент, е атракция. Дори един път реших да експериментирам и го минах назад. По-бавно от друг път, беше много вълнуващо. Но повече няма да пробвам, защото дори и за мен е опасно. Аз съм човек, който живее на ръба. От това, което се видя, повече няма накъде. Рискувам за много неща в живота си, но смятам, че това е интересната му страна. Забелязал съм, че много хора играят на сигурно. Това не ме влече”, споделя откровено младежът.

Противно на нелеката му съдба и страховитите му занимания, Иво Николов се оказва един от най-позитивните хора, с които съм се срещала. Не се оплаква, а от всеки епизод в живота си гледа да извлече най-хубавото. Изпитанията само са калявали характера му.
Роден е в Полски Тръмбеш на 18 май 1997 г. Останал сирак от малък. Баща му Никола починал, когато Иво бил на 2 годинки, а майка му - през 2014 г. Постоянното търсене на силни усещания наследил от баща си, който по думите на Иво, бил „същият идиот”. Майка му разказвала как той постоянно се занимавал с мотори, автомобили, дрифт. Постъпва в дома за сираци „Пеньо и Мария Велкови” във Велико Търново през 2012 г., защото семейството му било доста зле с финансите. „Трябваше да дойда в големия град, за да успея да направя нещо смислено с живота си и така да помогна на най-близките си. Имам малка сестричка – Росица, която е същата откачалка като мене”, разказва Иво. Докато живял в дома, учил в СОУ „Г. С. Раковски”, където завършва и средното си образование. През 2015 г. 18-годишният тогава младеж за пръв път влиза в полезрението на медиите.
Пълнолетен, но без още да се е дипломирал, Иво Николов е изгонен от директорката на дома Ганка Григорова с мотива, че е навършил възраст и сам може да се оправя с живота. Така останал буквално на улицата. „Имахме много добра директорка – Ценка Банкова. С радост и гордост изричам името й. Беше като майка на всички. Но тя се пенсионира и на нейно място постъпи Ганка Григорова. Много лоши неща мога да кажа за нея, но не съм такъв човек. Така постъпи не само с мен, но и с други деца. В дома бях много щастлив. Много от скоковете научих там, показах и на други деца, а преподавателите постоянно ми се караха. Но като ми идва отвътре…”, връща се назад във времето Иво. Случката обаче бързо се разпространила в града и трогнала много хора.
Младежът е безкрайно благодарен за подадената ръка

На помощ на Иво се притичва собственикът на „Абагар” Мариян Кенаров, който му подсигурява квартира, храна и работа на 4 часа в издателството. „Той и неговият син ми дадоха път в живота. Няма никога да ги забравя, разбира се. Те са хората, които бяха в точния момент, на точното място. Радвам се, че попаднах на тях. И сега ходя от време на време да ги виждам. Не смятам, че всичко в живота е нагласено предварително. Понякога се случват и много хубави неща. А се срещат и много добри хора, убедил съм се в това”.
С голяма любов Иво говори и за близките си, които са го гледали и обгрижвали – пастрокът му, чичото и лелята на майка му, баба Веска. Не е огорчен от живота си, даже напротив, счита, че е прекалено хубав. А именно тази му съдба му дава правилната мотивация. Благодарен е и на Йордан и Галина Ангелови от Велико Търново, които запознават младежа с един бизнес, на който също смята да се посвети – мрежов маркетинг. За тях казва, че са му били като майка и баща, изключителни, много позитивни, които променят мирогледа му за живота. И го зареждат с амбиция.
От малък се насочил към спорта
Към екстремните спортове интересът му е от най-ранна възраст. По-специално - паркур и фрийрън - неща, непознати на повечето хора. С двата спорта е израснал и усърдно се е занимавал, но покрай тях и с още много спортове – къде по-професионално, с други – не чак толкова. Зависи колко му е интересно. Използва уменията си да се развива като млад човек и постоянно разнообразява заниманията си. Определя себе си като широко скроен човек.
Сега звучи странно, но като малък имал огромен страх от височини
Страхувал да се качи дори на метър и половина – два от земята. Бил на 11 години, ученик в СОУ „Бачо Киро” - Павликени, когато решил с още две момчета – Пламен и Пламен, да се занимава „с нещо по-интересно”. Другите играели футбол и народна топка, но две по-големи момчета правили различни номера на лоста. От там тръгнало всичко. Иво също започнал с опити да прави премятания. Падал, ставал, прибирал се целия насинен, надран и в рани. Но му било забавно. С времето се усъвършенствал, но страхът от височините не си отивал. Когато дошъл да учи във Велико Търново, попаднал съвсем случайно на други две момчета – Генади и Кристиян, които също се занимавали с екстремни спортове. Намерил ги в СУ „Емилиян Станев”, на пясъчника. Макар и до ден-днешен да е забранено, видял ги как правят двойни салта и се зарибил. Започнал и той да скача, но все още на ниско и на равно.  

Излекувал страха си от височините, като се провесил
от последния етаж на съборения вече Хирургичен блок
Лека-полека с няколко момчета изкачвали строежа, а Иво се влачел последен. „Всички поглеждат от ръба на строежа, а аз стоя по средата на площадката и не смея да погледна. От страх. И така няколко месеца, докато един ден реших, че трябва да го преодолея. С приятеля ми Симеон, за подкрепа и да ме пази, за което му благодаря, отново се качихме на последния етаж. Тогава реших да направя най-голямата глупост в живота си. Увиснах с главата надолу. Странното е, че наистина помогна, беше някакво вътрешно усещане. Направих го 6-7 пъти и за някакви си 15 минути страхът ми изчезна. Изправих се, поглеждах няколко пъти от ръба – все едно съм си на равна земя. От там нататък реших, че мога да правя още луди изпълнения”, спомня си преломния момент Иво.
Любителят на екстремни спортове е самоук, особено за по-сложните неща. До майсторството си стигнал с много практика, желание е упоритост, защото, както признава, не всеки се решава да падне по глава, да му излязат цицини и пак да продължи. За някои от номерата и техниките как да ги прави му помогнали други момчета-съмишленици. Салтата обаче се научил да прави сам-самичък и смята, че така е по-правилно. Какво още не е пробвал? Има голямо желание да пробва скок с парашут. „И без парашут, но не съм чак такъв екстремист”, смее се Иво.  
Скуката му е абсолютно чужда
Занимава се с много неща. Купува и препродава парфюми, за да си изкара някой лев, но успоредно с това изучава съставките им и скоро смята сам да се пробва да създаде парфюм с натурални аромати. В момента вкъщи сам си сглобява аудио система, занимава се с компютри и смартфони. Обича и да човърка по автомобилите, без да е фен на шофирането. Интересува се и разучава валутните пазари и определено свободното му време е запълнено и в него място за скука няма.
Любовта си към спорта Иво Николов смята да превърне в професия
В момента той е четвъртокурсник, специалност „Педагогика на физическото възпитание”, във Великотърновския университет. Получава стипендия, старае се да има добри оценки и живее в студентските общежития. Към учителската професия се насочил, защото страшно много обича децата. И смята, че има подход към тях. Но и той, като много български младежи, след завършването си е решил първо да отиде в Англия да поработи две-три години, за да си спечели пари за собствено жилище. Едва тогава ще се посвети на учителстването. Иска да живее във Велико Търново, защото това е неговият град – изпълнен с енергия и в който се чувства спокоен.
На евентуалните си последователи в екстремните изпълнения той препоръчва по-скоро да не стават такива. Да се пазят и внимават в постъпките си, да преценяват възможностите си. И винаги в тях да има известна доза страх, защото той пази човека.
Към живота напред Иво Николов гледа с оптимизъм. Дано е жив и здрав, за да изпълни мечтите си!
Ана Райковска