Репортер на „Кореспондент” живя две денонощия с клошарите в студа

Имам приятел, който от години живее на улицата и заради него започнах да се интересувам от живота на клошарите. Първо бях удивен колко читави хора – образовани, умни, талантливи, биват смачкани от живота и захвърлени на бунището. Крачка по крачка се свличат, докато стигнат до кофите за боклук. Опитвал съм се да им помагам с каквото мога – храна, кафе, някоя дреха. И бях изненадан от реакцията на много приятели. Остави ги, това е техен избор, сами са си виновни. Това ми казваха обикновено. Преди няколко дни видях във Фейсбук какъв гняв предизвиква у хората снимка на бездомни кучета, прибрани в приют, но оставени под снега. Никой не се гневи, че десетки, стотици хора живеят без дом в същия този сняг.
Решението да опитам този живот дойде спонтанно, като че ли в знак на протест към това безразличие. Исках някак хората да забележат тези, които са сякаш невидими. Приятелят ми от улицата първо се смееше невярващо. Как ще те приемат за клошар, като си 100 кила. Няма такива на улицата, каза ми той. Все пак се съгласи да ме въведе в групата.
ПОДГОТОВКАТА
Решението да живея два дни с клошарите взех лесно, но когато видях, че мога да го осъществя, ми стана малко странно, че и страшно. Но вече бях решил, започнах да се готвя. Не се подстригвах, нито се бръснах няколко дни. Облякох си най-стария анцунг и протрито яке. За всеки случай обаче си взех един стар телефон и 20 лева. Мушнах ги в чорапа и в 9 часа сутринта се явих на явката в парк „Габровски”.
ДЕН ПЪРВИ
В „Габровски” клошарите прекарват повечето си време, когато е топло. Сега е само разпределителен пункт. Бездомниците си изграждат микрообщества – в група се събират хора, които живея заедно, „работят” в един район и си помагат. Моята група е от моя приятел Ачо, бай Колю и циганчето Асен. Те живеят в едно мазе на кооперация и са комбина. Първата сутрин ме причисляват към бай Колю и ни дават района около „Ниш” и „Краков”. Задачата ни е да преровим контейнерите за смет. На мен бай Колю ми възлага събирането на картони и хартия. Показва ми как да сгъвам картоните. И поемаме двама с една количка, направена от щайга. От кофа на кофа минава времето. В една уличка зад „Скорпиона” ни виква жена. Кара ни да извадим един стар хладилник от мазето и ни дава 5 лева и една кесия курабийки. Щастливи сме, не сме очаквали толкова лесна печалба. До обяд стигаме до Мола. Там е границата на нашия район. В чужди територии не влизаме. Връщаме се в парка за обяд. Изкараните през деня пари не се харчат до вечерта. На обяд ядем курабийките. Моите нови авери са си купили спирт от аптеката, разреждат го с вода и пият. На мен ми дават стотинки за кафе.
Разказваме си истории, времето още е хубаво. По едно време идва един пич и ни предлага работа – 20 лева да изхвърлим някакви строителни отпадъци в Беляковец. Работа за един час, вика момчето. Тръгваме с него. Е, не беше за един час, два-три се блъскахме – бая буци, камънаци и всякакви боклуци бяха. Но взехме пари и едно шише ракия.
ВЕЧЕР ПЪРВА
Приключихме около 17 часа, вече се смрачаваше. Моите хора взеха да се готвят за вечеря. Пиене имахме, купиха кренвирши, пастет, хляб, очертаваше се богата вечеря. Заведоха ме в мазето си – дупка, колкото да се завърти един по-як като мене. Три дюшека на цимента, едно рафтче. Масата - вестници, постлани на цимента. В първия момент се стряскам, но стискам зъби. Хапваме, пийваме и бай Колю почва да пее. Пее хубаво. После разказва разни истории. Вече знам, че е бил преподавател във Военния университет. Проиграл всичко на Еврофутбол. Децата му не искат да го погледнат. Иначе много умен и интересен човек.
Моят приятел Ачо и той е свестен човек, но не търпи ограничения. Дори в приюта на пастора не иска да стои, защото там било строго. Ходи само, когато стане непоносим студ. Приютът на пастора е в Горна Оряховица към Евангелската църква. Край Търново само там и в Леденик при Христо Атанасов има подслон за бездомници.
Моите хора, а и другите като тях, не искат много. Само малко топлина през зимата. Те са горди хора – не крадат, не просят, изкарват някак колкото да имат за ядене и за пиене.
Първата вечер почти не спах, въпреки че не беше чак толкова студено – 3-4 градуса над нулата. Беше ми превъзбудено от преживяното. Все пак съм се унесъл и трябваше да ме будят за работа.
ДЕН ВТОРИ
Дадоха ми стотинки за кафе и после тръгваме по кошовете. Пак съм с бай Колю, но този ден той почти не може да върви. Боли го кракът и по едно време спира да почине. Карам го да ми покаже какво му е и като си вдига крачола, ми призлява – огромна рана, че и май инфектирана. Решавам, че правилно съм взел телефона и звъня на една приятелка – личен лекар от Лясковец. Времето вече започва да се разваля, но Росито идва. Взема ни с колата, кара ни в кабинета, където почиства и превързва крака на дядото. Дава му и мазила да го маже. Връщаме се, а времето все по-лошо. Почва да вали. Това става в четвъртък, малко преди да започне големият сняг. Решаваме да се прибираме. Първо минаваме да продадем каквото сме намерили. Аз от моите картони вземам 1,20 лв.
ВЕЧЕР ВТОРА
Прибираме се и след малко ни идва гостенин. Пешо го напъдили от дупката, където се бил подслонил и търси някъде да се свие. Приютяват го, макар че става съвсем тясно. Пешо е от тия, дето им прехвърлят фирми и дългове. Преди време станал жертва на измама. Живеел с майка си, но им взели и апартамента, и парите. Майка му умряла и той останал сам на улицата.
Петима сме, но не можем да се стоплим. Става все по-студено. Към 12 часа ракията и спиртът свършиха, но сън не идва. Мръзнем. Реших, че правилно съм взел 20-те лева. Изтичах до един денонощен и взех още едно шише ракия. Пихме до 5 часа сутринта, докато свърши ракията.
На сутринта двама от аверите тръгнаха към приюта на пастора. Бай Колю пък искаше да стигне някъде из Видинско, където имал приятел, че да изкара там зимата.
Аз се прибрах, изкъпах се, избръснах се, погледнах се в огледалото и пак ме хвана яд. Каквито и да са, ама са хора. Нищо лошо не правят и нищо повече от малко топлина през зимата не искат. Държавата обаче напълно е абдикирала от отговорностите си към такива хора. Дори в социалната трапезария не могат да си вземат една чорба, защото и там искат адрес и документи, а те нямат. За кучетата намираме повече състрадание и харчим повече пари, отколкото за хората.
Ивайло ДИМИТРОВ