77-годишният фотограф Здравко Николов не познава скуката, пише книги и има планове поне за столетие напред

Скука ли? Никога не съм знаел какво е скуката.
Така ме посреща в дома си Здравко Николов. Извинява ми се, че краката малко го предават. От толкова спортуване за здраве, ми се взе здравето, смее се 77-годишният мъж, когото познава цяло Велико Търново и региона.
Посреща ме в 200-годишната си къща на края на село Самоводене.

Показва ми стаичките, които пазят колорита на автентичната сграда, която приютявала преди столетие 12-членно семейство. Артистичният дух витае навсякъде в къщата. Картини, снимки, графики и колажи по стените, всевъзможни сувенири от цял свят, купища с книги има и на двата етажа, които са свързани с тясно дървено стълбище. В китното дворче отпред ромоли чешма с надпис, сътворен от известния скулптор Панайот Димитров – Понката.

До нея пък Здравко Николов е подредил различни вкаменелости – охлюви, раковини, корали, които събирал в региона и които напомнят времето, когато тук е било дъно на океан или море.
В уютната дневна гори печка с дърва, а по пода, масите и столовете са разпиляни изписани листи, папки с документи, цели свитъци с родословни дървета... В единия ъгъл на стаята е компютърът, чрез който Здравко Николов общува с хора от целия свят.

Това не е чудно, защото той открай време е космополитна личност. Чудя се как да го представя – фотограф, медицински фелдшер, турист, филателист, баскетболист, състезател по спортна стрелба, есперантист, писател...  Казва, че за нито едно от тези занимания не се е напъвал да ги прави, просто те се случвали в живота му. И с присъщото си чувство за хумор цитира куплет от стихотворение, което му посветил покойният поет Христо Медникаров: „В главата му са сто идеи!/ От работата си разбира,/ но от началства се нервира./ Нали от род е арбанашки,/ бая е генът му юнашки!“.
Навремето не си пишех домашните, пък сега, погледни. Навсякъде книги и листи, смее се Здравко Николов, докато се настанявам на масичката, за да си говорим. Сега основното му занимание е писането, защото вече е почти събрал информацията за книгата си за военната фотография, която пише от 12 години. До дни ще е готова първата глава, която е посветена на историята на фотографията в световен мащаб, втората ще е за въздушната фотография. Популярно е схващането, че един военен самолет с фотоапарат нанася по-големи поражения от самолет с картечница. Целта ми е да разкажа в тази книга как фотографията се прилага във всички области на военното дело – въздуха, артилерията, пехотата и др., обяснява Здравко Николов.
12 години той се рови във Военния архив, който съдържа над 70 млн. архивни единици, като някои се водят един документ с по над 1000 страници. Издирил около 4000 документа по темата, която го вълнува, дори самият той не очаквал, че ще излязат толкова много и интересни факти и данни. Книгата предизвиква интерес още преди да съм я написал и се надявам да успея да я завърша и тя да бъде издадена, споделя Здравко.  
Но понеже е от типа хора „шило в торба не стои”, това далеч не е единственото му занимание. Едновременно с това е захванал да пише историята на живота си, който е изпълнен с изключително любопитни събития и превратности, прави родословни дървета на предците си по майчина и бащина линия, не спира да упражнява любимия си международен език есперанто и още куп дейности, които дори хора на доста по-млада възраст едва ли могат да правят едновременно.
Може би наистина арбанашкият ген си казва думата, казва фотографът, който сладкодумно реди спомени за безгрижното си детство в селцето до Търново. Бяхме волни и свободни, тичахме по поляните, пиехме вода от стъпките на животните, посрещахме пламнали изгреви и кървави залези, поетично описва първите си години белокосият и белобрад мъж, който и до сега пази своето благоговение пред раждането и заспиването на деня.

Част от детските си години той прекарва в Сопот, където родителите му започнали работа във военния завод, там започнал и началното си образование. После, през 50-те години на миналия век, се установили във Велико Търново, където учел в училище „Христо Ботев”. Скоро ми изпрати покана за приятелство един мой съученик, който едвам познах. Той е професионален музикант в Норвегия и заедно навремето бяхме свирили във фанфарния оркестър на училището, разказва Здравко Николов. И със смях се сеща как музикалният инструмент имал само две ноти и два бутона, но и с тях не му било лесно да се справи.

И тази част от живота му има своята неповторима романтика. С още куп дечурлига катерили пътеката от Френкхисар до Балдуиновата кула, откъдето пускали хартиени „цепелини” и се състезавали кой ще е най-бърз и ще стигне най-далеч. Ето така се прави, обяснява ми поостарялото момче, докато сръчно сгъва от хартия летателното тяло. Едни от хубавите му спомени са свързани с пикниците, които правели всяка неделя със семейството си на хълма. Сядали винаги до останките на старата турска джамия и се наслаждавали на прекрасния изглед към града.
Здравко Николов е човек, който свидно пази родовата памет. Затова той събрал в книга историята за живота на своя дядо по бащина линия Никола Киров – един истински български воин, носител на четири кръста за храброст, три ордена за военни заслуги и ще много отличия.

Една част от биографията на дядо му обаче завинаги белязала живота на Здравко и цялото му семейство. Това било времето, когато фелдфебелът и други офицери през лятото на 1923 година, със заповед на командира на 18-та пехотна пехотна дружина, били командировани „в пунктовете за усмиряване на смутителите и затвърдяване на новата власт, както и по селата за  преследване на метежниците комунисти”.
От там нататък това тегнеше и върху мен, и върху брат ми. Бях втора резерва в Софийския университет, но така и не получих известие дали съм приет, брат ми пък получи двойка на изпита си по история в нашия университет. Заинати се и дори през онези години успя да предизвика анкета за нова проверка на работата му. От комисията му казали с подигравателен тон: Момче, да, подменихме писмената ти работа,  но на кого ще се оплачеш, като излезеш от тук...
Здравко никога няма да забрави и други моменти от отношението на новата власт към семейството му. Баща ми никога по времето на социализма не е гласувал. На всички избори се повтаряше едно и също. В изборния ден се прибирахме вкъщи, спирахме тока, водата, заключвахме се, затапвахме звънеца, за да не личи, че има признаци на живот. Идваха да търсят баща ми, думкаха по вратата, хвърляха камъчета по прозорците. Той лежеше свит на една страна към стената, и скърцаше със зъби. Никога няма да забравя този звук, казва Здравко Николов. По това време майка му плачела без глас, а той и брат му не смеели да шукнат, свити на пода, за да не се чуе, че има някой в къщата.
Заради това, че дядо му преследвал комунистите, под въпрос било и ежегодното завършване на училище на Здравко и брат му. На една от снимките, които ми показва, той изглежда като истински киноартист.

Фотографията е от деня, в който получил свидетелството си за завършен девети клас. Майка му го чакала със свито сърце, за да чуе дали са го оставили да повтаря. Като й казах, че минавам, тя светна от радост. Заведе ме в другата стая и ми даде този костюм от копринен шантунг на баща ми, който беше преправила за мен, заедно с копринена риза и копринена вратовръзка, също от баща ми. Това е плат, който направо гали тялото! Даде ми два лева да се почерпя. Така натъкмен излязох в града, а погледите на всички се лепяха по мен, с усмивка си спомня белокосият мъж.
Във Втора гимназия, където вече бил баскетболист, той се сдобил и с прякора си Годзилата, а той се появил покрай едноименния филм и умението му да имитира рева на огромното животно. Именно баскетболът бил причина да го повикат да завърши медицинското училище във Велико Търново и да се сдобие с диплом за медицински фелдшер. Трябвало да се спасява първенството и го записали в училището два месеца след началото на учебната година. Като квалифициран фелдшер младежът трябвало да отиде да работи по разпределение в Родопите, което той отказал. Къде ми е бил акълът не знам, ядосва се Здравко Николов, който и досега съжалява, че не е поел към магичната планина. Затова пък се сдобил с още една тапия – за мебелист в ТПК „Масив”, където бил майстор баща му.
Между всичките други занимания, Здравко станал и състезател по спортна стрелба. Явно това не е случайно, защото дядо му Никола можел да държи в ръцете си тежка картечница и с нея да изпише името си на стената отсреща, което е почти невъзможно да бъде направено. Не е случайно също, че от рода им е Весела Лечева, чийто баща и чичовци също са майстори по стрелба.
И фотографията, както всички други занимания, се появила случайно в живота му.

Започнал да снима с бащиния си фотоапарат „Байрета”, когато с група приятели решили да организират поход "По стъпките на Първа българска армия". Така Здравко Николов стигнал пеша до Унгария. При една от спирките в Букурещ снимал легендарния френски държавник генерал Де Гол. Е, генералът излязъл като карфичка на снимката, защото колкото и да бил висок, търновецът снимал с малкото фотоапаратче, докато около него имало гора от огромни обективи на професионалните фотографи. Сега съжалява, че негативите от тези снимки са безвъзвратно загубени.
Есперантото е другата голяма страст на 77-годишния мъж. Когато бил ученик в гимназията, брадовчедка му от Русе го помолила да я придружи на Международен есперантистки конгрес във Велико Търново. Там той се сприятелил с момче от Швеция и започнали да си кореспондират. Първо му превеждали писмата, после си казал, че няма как това да продължи и се заел да учи най-разпространения изкуствен международен език. С приятеля си от Швеция той и досега поддържа връзка и приятелството им продължава повече от 60 години.
Есперантото го среща и с красивата Илдико от Будапеща. Толкова е съкровен споменът му за тази любов, че не иска да пускаме снимката й. На есперанто за пръв и единствен път казах  "Обичам те", спомня си Здравко Николов. Явно ще да е била голяма тази любов, защото заради унгарското момиче Здравко извървява пеша пътя до нея, за да присъства на абитуриентския й бал.
Турист и пътешественик, Здравко Николов е качвал всички планини в България и Европа,

а покрай семинарите и конгресите по есперанто е посетил и много страни по света. С фотоапарата си е обикалил Бискайския залив, Алпите, Карпатите, Олимп, Полтава и Кременчук, през Северно и Балтийско море до Средиземноморието и Бяло море.
Пътуванията му са съпроводени с куп любопитни преживявания. Някои от които не толкова приятни. Като това, когато му откраднали цялата фотографска техника на път за международен конкурс в Швейцария. Във влака, някъде между Венеция и Милано, го приспали с газ и като се събудил, цялото оборудване било изчезнало. Колегите му го спасили и успял да си свърши работата, но като се върнал, трябвало да плати всичките апарати, светкавици, стативи и др.
Здравко Николов има над 30 авторски и съвместни изложби в България и чужбина, една от снимките му е в колекцията на Австрийската банка, правил е изложби в ООН, в Белгия, Франция, Австралия, Бразилия… Негови творби се намират в частни колекции в много страни по света.  Учител е на едни от най-талантливите български фотографи в света.
Най-хубавите си кадри правил със старата изпитана соц. техника. Снимал е и с модерните цифрови апарати, но не ги долюбва, защото по думите му „не може фотоапарът да е по-умен от фотографа”. Това щракане с телефоните сега не е фотография. Това е правене на снимки. Фотографията е магия, изкуство, философия. Ара Гюлер, един от най-ивестните турски фотографи, казва, че за да снимаш, трябва да си чувствена натура, да разбираш това, което снимаш, за да му вярваш, казва майсторът на обектива. И съветва хората да се научат да виждат красивите неща в живота. А те понякога могат да бъдат толкова малки и толкова обикновени – едно цвете, което се оглежда в дъждовната вода, една птица, която лети над теб, един слънчев лъч, проникнал през прозореца.
Докато ме изпраща, Здравко Николов ми показва смокинята, която е засадил в единия ъгъл на двора си и която тази година дала много плод. И се надява скоро времето да се затопли, за да може пак с приятелите си да прекарват часове наред в сладки лакърдии на каменната маса под чардака.

Мила МИЛЧЕВА