Индустриалецът монах -­ живот, достоен за роман

Васил Николов Карагьозов е един малко известен великотърновец, популярен повече в Габрово, с принос в индустриалното развитие на България. За него разказва в книгата си „Споменъ за Търново” Катя Митова – Ганева.

Васил Карагьозов е роден в Търново в заможно търговско семейство, родствено с бележития Стефан Карагьозов ­ основател на първата фабрика за коприна. Едва 15-годишен, получил основното си образование във Велико Търново, през 1871 г. заминава за Европата. Целта е да продължи обучението си, изучавайки немски и френски, търговия и най-вече математическите науки. Първоначално се установява в Щутгарт (Германия), после в Цюрих (Швейцария) и накрая във Виена (Австрия). Десетгодишното обучение в Европа е изключително важно и благодатно за неговото развитие. Точно от тези години датира познанството му с принц Фердинанд Кобургготски ­ бъдещ княз и цар на България, връзката им през годините се задълбочава, развива и продължава до самата смърт на Карагьозов. При откриването на Четвъртото велико народно събрание във Велико Търново пристига княз Фердинанд с младата си съпруга княгиня Мария Луиза, женен само от месец за нея, и отсяда точно в “Карагьозовите колиби” сред търновските лозя. Климатът и обстановката повлияват изключително добре на пословичната с крехкото си здраве княгиня и така младото княжеско семейство остава на почивка в околностите за повече от месец.
На 25 г. Васил Карагьозов се завръща в България през 1871 г. с натрупани математически и търговски знания, усвоил немски, френски и руски езици, свободно ползващ турски и гръцки. Съдбата свързва завинаги живота му с Габрово ­ градът, в който индустрията прохожда с бързи темпове. Младият европейски възпитаник е назначен за първостепенен учител по дескриптивна геометрия в прочутата Априловска гимназия. Появата на “европеец” скоро след Освобождението в града е явление за пестеливите габровци. Наричат го “чудният даскал”. По спомените на неговия внук Божидар Карагьозов ­ “... той винаги беше облечен с подходящо за сезона облекло и обувки по последна европейска мода ­ от високите над коленете меки ботуши, когато води кучето си на разходка, до широката къдрава и дълга брада, от бастунчето и ръкавиците, до твърдото бомбе, от карирания спортен костюм и гети, до жакета и редингота в празник за църква. Същият този “франт” се “катае” по замръзналата Янра под Баев мост с железни кънки”.
Скоро той става пример за подражание. Безспорните делови качества и ум на младия учител са забелязани от предприемчивия габровски гайтанджия Иван Колчев Калпазанов. Вярната му интуиция го води в квартирата на “чудния даскал” и европейски възпитаник Васил Карагьозов. Съдбовният и за двамата ден е 21 септември 1881 г. След десетгодишно учителстване, на Карагьозов е предложено ново поприще. Заслугата за това е на 46-годишния зрял занаятчия, който с иновациите си завладява младия учител и много скоро идеите им се покриват. Получава се чудесна амалгама от енергията, настойчивостта и постоянството на Калпазанов с интелигентността, владеенето на езици и ориентацията в условията на Запада на Карагьозов. Срещата им има съдбовно значение както за самите тях, така и за габровската индустрия. Младият ентусиаст се заема с трудна задача ­ търсенето и оборудването с високотехнологични за времето машини за текстилната индустрия. Разглеждайки десетки проспекти и реклами, решава да изпрати следната телеграма ­ “До най-известната и реномирана фабрика за текстилни машини ­ Германия”. Акуратната немска поща доставя телеграмата до небезизвестната фабрика на Рихард Хартман в Кемнитц, Германия, и връзката е установена. Хрониката показва следното: септември 1881 г. ­ срещата на Калпазанов с Карагьозов и анонимната телеграма; ноември ­ връзка с фабрика “Хартман”; декември ­ подписване на “съгласително” (договор) между Калпазанов и неговия приятел търговеца Петко Цокев за участието му с 1/3 капитал. В края на декември Калпазанов заминава за Германия, придружен от Карагьозов като водач, преводач и съветник, където се доуточнява всичко. През януари 1882 г. се закупуват машините за 11 000 гроша, през февруари е уредено разрешително и терен за сградите. Пролетта на 1882 г. се строи, а лятото по Дунава в Свищов пристигат поръчаните машини и с волски коли се превозват в Габрово, където започва монтажът под ръководството на немски специалист. На 14/26 ноември 1882 г., само за една година от съдбовната телеграма, монтажът на машините се осъществява и по най-тържествен начин се открива първата габровска фабрика.
Професионалната връзка между мъжете скоро прераства в добро приятелство и се задълбочава в роднинство. През 1887 г. Васил Карагьозов се оженва за най-голямата дъщеря на Калпазанов - Дешка.

За съжаление ранната смърт на 54-годишния Калпазанов, ­ “изгорял в огъня на съзиданието”,  оставя своя тежък отпечатък върху съдбата на целия род. Васил Карагьозов поема не само тежкото бреме на осиротялото семейство, но скъсва завинаги с учителстването и се отдава изцяло на стопанска дейност. Само за три години стъпва здраво и авторитетно и доказва качествата си на индустриалец. Категоричен е фактът за участието на Първата българска княжеска фабрика “Калпазанов ­ Карагьозов” в Първото българско промишлено-земеделческо изложение в Пловдив през 1892 г. На страниците на издавания по този повод вестник в Пловдив “Нашето първо изложение” е отбелязано: “Ако има в изложението ни представена индустрия, която най-много бие на очи със своя успех и със своето съвършенство, тя е без друго тъкаческата за вълнени платове. Благодарение на случая с изложението ний можем с утешение да отбележим неоспоримия факт, че тая наша тъкаческа индустрия в един къс период от 10 или 12 години е направила сравнително най-блестящ успех и е достигнала, може да се каже, почти онова съвършенство, което можем да търсим с напредналите държави на Европа”. Павилионът на представената фабрика е най-красивият и най-посещаваният. Поръчан е от Васил Карагьозов, изработен във Виена и монтиран в Пловдив. В него са изложени качествени платове, сукна, завеси, покривки и вълнени прежди, съперничещи на европейските. Павилионът е посетен от княз Фердинанд I и свитата му. С кратко слово е посрещнат от самия Карагьозов, а доброто им познанство от студентските години ги събира отново в новите им роли и задължения. Българският княз не пропуска да изкаже възхищението от павилиона и изложените производи. В знак на уважение Фердинанд подарява за оборудването на фабриката модерно перило и сушило за вълна, а почетният диплом и златен медал от изложението са висшата оценка за Карагьозов и екипа му.
Бележитият ни съгражданин е и изявен обществен деец. Член е на Пловдивската търговска камара, училищен настоятел в Габрово и народен представител в IV Велико народно събрание. Като кореняк търновец е близък със Стефан Стамболов и негов политически съмишленик по ориентацията на страната към Западна Европа.
Пораства авторитетът на Карагьозов, пораства и семейството му. През 1890 г. в центъра на Габрово е построена забележителна в архитектурно отношение сграда, носеща белезите на своя стопанин ­ изискан вкус, култура, тънко чувство за мярка. В този дом са гостували цар Фердинанд I и цар Борис III, министри, митрополити, знатни чужденци. На този паметник на архитектурата посяга т. нар. народна власт. “Толкова спомени са останали завинаги в съзнанието ми от годините, прекарани в този красив, уютен, български и бащин дом, ненужно и неоправдано разпилян и похабен завинаги. Къщата беше взета, без да е засегната от национализацията или Закона за едрата градска собственост през лятото на 1948 г.”, с болка пише Божидар Карагьозов. Непроменено досега остана само името й ­ Карагьозовата къща.
Годините променят прочутия индустриалец, променят и привичките му. “Често облечен във фрак и цилиндър, бели ръкавици и с лачени обувки, в ръка с инкрустирано със сребро право бастунче отиваше на посещение като депутат в двореца. През годините до абдикацията на Фердинанд I той имаше свободен достъп до двореца служебно или частно и получаваше от него ценни сувенири”, продължава в спомените си неговият син.
Като всеки човешки живот, и неговият е съпроводен със завист и злоба, с трудни моменти. Последователно загубва съпругата си, майка си и най-голямата дъщеря.
Едно съдбовно пътуване до Италия променя изцяло живота му. Разхождайки се по езерото Комо, лодката се преобръща и само случайната намеса на един светогорски монах го спасява от явна смърт. В това събитие и останалите удари на съдбата той вижда Божието провидение и на момента дава обет пред себе си и Бога да се оттегли от светския живот и да се посвети в служба на всевишния. Така и става.

Постъпва монах в Зографския манастир през 1931 г., където умира през 1938 г. Оставя след себе си една процъфтяваща фирма, в която вгражда голяма част от себе си, една къща, достойна за стопанина и наследниците му, един авторитет на преуспял индустриалец, едно име ­ легенда.