Милка Маркова пише за хората, които помнят селата живи

Селото – по онзи начин, по който е останало в съзнанието на хората на 40+ години, оживява в разказите на Милка Маркова. Въпреки огромната й любов към Велико Търново, малките населени места го изместват върху белия лист. Обяснението е простичко – Велико Търново респектира авторката до степен музата й да секва, а селото отприщва същата тази муза с топлината на спомените и заради желанието те да бъдат съхранени.
Милка Маркова е родена през 1950 г. в Славяново, област Търговище. Когато е на 14 г., идва да учи в тогавашния Икономически техникум във Велико Търново. После среща любовта, омъжва се и Старата столица става нейна съдба през следващите 56 г.
Милка Маркова започва да пише едва преди дванайсетина години. Дава си сметка, че вдъхновението дошло малко късно, въпреки че още в VI клас учителката й намекнала, че има какво да каже на света. Макар че професионалният й живот е свързан с точните науки, в училище залитала по хуманитарните. Обичала да си измисля истории, да създава свои светове. Неин съученик, който по-късно станал преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, я насърчавал да твори. Защо не почнеш да пишеш, казал й години по-късно в прав текст Васил Василев.
При Милка обаче тъгата се оказала най-силният стимулатор. Преживявала изключително труден период – преди 18 г. загубила мъжа си, после й се струпали и други беди. Тогава Милка почувствала, че има нужда от отдушник. И го намерила в писането.   
Когато пиша, химикалът сякаш сам бяга по листа, разказва Милка Маркова. Не търси темите, те сами я намират. Не намира покой, докато не завърши творбата, която е подхванала.
Най-често перото я връща към детските спомени от родното село. Навремето то било с към 2 600 жители, днес са поне три пъти по-малко. Въпреки това в очите на Милка Маркова то не губи нито частица от обаянието си.
Спомням си времето от 1955-1956 г. до към 1962 г. Тогава с родителите ми живеехме в дома на баба и дядо. Наблизо беше турската махала. Изключителни хора бяха тези 6-7 семейства – добри, работливи... Детството ми мина по дерета и чешмички, по поляните. За нас нямаше неизвестно място, живеехме спокойно, не ни спираха да се разхождаме в гората, спомня си Милка Маркова.
Баба й била народна лечителка и в дома им често идвали хора, които се нуждаят от помощ. Баба можеше да намества навехнато, извадено. На една жена намести ченето. Паднала и пострадала, баба й помогна. Още се изумявам колко е разбирала от тези неща, смее се Милка Маркова.
Сравнително късно тя разбрала, че баба й бабува. По онова време вече било забранено това да се прави по домовете. Затова жените идвали толкова тайно при бабата, че дори Милка не разбирала какво се случва. Научава го години по-късно от разкази на баща си.
Ей такива неща помня, за такива неща пиша, споделя Милка Маркова.
Сама за себе си не разбрала кога селото я омагьосало. Като изтекло безгрижието на детството, започнала да мрази селския живот, селския труд, замечтала да живее в града. Мечтата й се сбъднала, но след няколко десетилетия селото я приласкало отново.
Докато бил жив, мъжът й се опитвал да я приучи да обича селото. Не му се получило. Но преди няколко години Милка се почувствала готова да се раздели с жилището на „Пишмана“ и да се премести.
Наложи се да продадем бащината къща. Дъщеря ми Милена реши, че трябва да си вземем друга и пак в Славяново. Първоначално планувахме да е само лятна къща, но после ни стана постоянен дом, разказва Милка.
Сега е щастлива с живота, който води. Заобичала дори да копае. Опитва се да си направи градинка като на баба си. Няма да се откажа, през смях споделя Милка Маркова.
Натъжава я обаче осъзнаването, че музата сякаш вече по-рядко я навестява. При все това приятели постоянно я карат да издаде творбите си.
Не обичам такива неща, нямам самочувствието на автор. Канили са ме да представя мои разкази, но засега отказвам. Има много по-талантливи от мен, те заслужават да бъдат представени, откровена е Милка.
Пиша за хората, които помнят селото живо. Не мисля, че някой би прочел нещата ми, смята още Милка, и не вярва някога да узрее за идеята да издаде сборник. На този етап все отклонява и поканите на поетесата Ружа Велчева например, която я кани на дамски литературни сбирки във Велико Търново. Нямам самочувствието, не съм ходила, отново признава Милка Маркова.
Това е и причината нейни творби да се срещат рядко. Публикувала е в онлайн вестника на българите в Чикаго, през ноември м. г. бе представена виртуално на страницата на несебърското читалище „Месемврия 2015“, познават я читателите на блога „Драскател“. И май това са местата, в които се лее специфичният изказ на Милка Маркова.  
Рядко посяга към Велико Търново, нещо я спира. Притеснява се да не би да изопачи исторически факти и да стане за смях. Иначе описва града така: „Затичало се Търново по баирите, къщите поспрели една над друга, усмихнали се. Лозниците побързали да се увият около тях, сянка да им сторят, болярките пък боядисали стените им цветно, да е още по-красиво за всички.... Еххх, стръмно си е Търново, на баир е, така е. Чарът му е в това, стръмното. Смелостта му да се катери по баирите старопланински, да гиздавее по тях, да очарова, да се извисява, да устоява, това привлича не само българите, но и чужденците през вековете на неговото съществуване. Нашето стръмно Търново“.
Разказваме тази история за една градска дама, намерила пристан на село, заради възможността да се докоснем до създадения от нея свят на самодивски сборища, любови, запазване на рода, семейството, разбирателството. Заради смисъла и ценността на простичките неща.
И с надеждата Милка Маркова да придобие куража да публикува разказите си. Права е била учителката й – има какво да каже. А и защото самата Милка споделя, че с цяло сърце иска да се научи от младите хора да бъде смела, да експериментира, да успява, да е приятел с целия свят.
Биляна МИЛЧЕВА