Проф. дфн Николай Даскалов: Земното време не се съобразява с нашите желания и амбиции

- Ти си дългогодишен преподавател по славянски литератури във ВТУ и един от най- проникновените изследвачи-слависти в България, но голямата ти любов е полската литература. Ти или тя те избра?
- Ще започна от там. Аз в началото на асистентската си длъжност, 70-те години, бях защитил малък докторат „Чешки и български романтизъм. Сравнителни аспекти”. През 1989 г., когато бях в Прага като преподавател, в Културния център се срещнах с професор Петър Динеков, в чийто кръжок бях по полска литература като студент. Нищо, че бях завършил „Българска филология”. Динеков беше много добър специалист по полска литература. И като ме видя, предложи да се разходим из стара Прага. И както си вървяхме двамата, нещо повя в Прага от голямата полска литература. А бях написал една студия за Жеромски, по-специално за Наполеоновите войни, сравнение между Жеромски и Толстой. Като се върнах тука, казах си, защо да не напиша нещо за голямата полска романистика. И от Жеромски минах на Сенкевич. И тогава се заплених страшно. Романът „Quo vadis” на Хенрик Сенкевич е най-оспорваният шедьовър на световната класика. Атакуват го и в Полша, и на Запад. И така, две десетилетия само с полската литература се занимавам. Имам и награда от полския президент - Кавалерския кръст на Ордена за заслуги към Полша.

- По-богата ли е полската литература от нашата?
- Ако гледаме рецептивната активност на полската литература, у нас е много силна. Още Вазов превежда Адам Мицкевич. А „Quo vadis” е най-превежданият роман в световната литература. Той е изключително популярен из широката читателска маса, сред писателите и сред критиците. Наистина, в това отношение полската литература има много силно въздействие – много харесвана, но не е оказала никакво влияние върху нашата романова литература. Тя е изключително духовна. Поляците са скиталци на духа. Та затова тази литература ме плени толкова, въпреки че като студент обичах чешката литература. Има една прекрасна книга, която е много оспорвана в Полша през последните 15 години – „Римски триптих” на Йоан Павел II. Поезия. У нас излезе в превод през 2005 г. Смятам да напиша за нея. Папата е бил нещо като каменар в младостта си. Има много хубави стихове за камъка, че той има душа. В тази поезия се показва като един действен мечтател. Не че нашият народ не е религиозен. Но човек трябва да знае. При нас няма масова образованост в областта на религията. В църквата бабичките говорят за чушки и домати. Като влезеш в полската църква, даже момиченцата с къси полички знаят къде да седнат, кога да станат, да вземат участие. Религиозното, духовното начало е много силно. И това е завладяло Сенкевич.

- Като студенти те оприличавахме на Петроний от „Quo vadis”. Говореше с такава наслада за този герой... Имаш ли това светоусещане на епикуреец и естет?
 - Най-хубавата ми част и за самия мене в изследването ми „Оспорвани шедьоври” е тая, в която противопоставих истинския естет на псевдоестета. Петроний на Нерон. Тази глава я писах толкова дълго, колкото другите две. Оцениха я абсолютно всички, включително Динеков. Трябваше да прочета много литература, за да не повторя нещо. Даже някои неща си ги помня до ден днешен наизуст – разговорите между тях, писмото на Петроний до Нерон преди смъртта му. Страхотно мислене.

- А чувстваш ли се епикуреец? Радваш ли се на живота? Поне такава слава ти се носи…
- Ами, как да ти кажа. Земното време е неумолим закон. То не се съобразява с нашите стремежи, с нашите желания, амбиции. Но аз винаги се завръщам към веселите мигове. И внучките ми ме радват. У дома е женско царство. Синът ми има две дъщери близначки – Александра и Теодора, те са на 12 години и вече са известни пианистки. Сега ги каниха на един световен фестивал в Гърция. Спечелиха и няколко награди в България. Има и още една дъщеря – Кристиана. От дъщеря ми Ярмила е внучката ми Лусия. Аз съм и такъв човек, не бързам много, по-бавен съм даже и в хода. Една година, имам Филологически съвет и закъснявам. И обозепочившият голям поет Радко ме среща и пита: „Закъде бързаш? Не съм те виждал да бързаш”. Обяснявам му, а той: „Недей да бързаш, защото има опасност да навлезеш в пътя на философското танго на Ленин „крачка напред – две назад” и ще се озовеш в обратна посока”. Едни такива истории. Купих си една къщичка във Велчево. В началото на лятото отивам там, ставам в 6 часа, вземам косата и кося. До 9 часа. Изпотя се хубаво, вземам си един душ. Сложил съм си едно градинско легло на тънка сянка. Лягам, вземам една книга и след 10 минути съм заспал. Защо го казвам. Имах един познат – Майкъл Грънчаров, от Английската катедра. Та като му разправям какво правя на Велчево, той ми отвърна следното: „Българинът е измислил много хубави поговорки. Но по-глупава от тази, че книгата отваряла очите на човека, не знам”. До ден днешен си каня гости. Истинските ми приятели. И те ме канят. Аристотел има една мисъл  „Паметта е писачът на душата”. Колко точно! И аз смятам да си пиша, живот и здраве, спомените. Имам вече няколко неща, за приятелите.

- С кои от тях чувстваш най-силна духовна връзка?
- Най-големият ми и добър приятел е Боян Биолчев. Той е малко по-млад от мене, много качествен човек. Другият е Панайот Карагьозов, също добър специалист по славянски литератури. И Калина Бахнева. Това са от Софийския университет. У нас много са ми приятелите, но в последните години най-много контактувам с Георги Гърдев от Руската катедра. Ще ти кажа пак една шега. Пенсионирах се преди 15 години, а Георги Гърдев - 10 години след мене. В една махала на Велчево сме, все заедно. Виждам го един ден и го питам какво прави. А той: „Ти си толкова години професор, може ли да ми задаваш такъв глупав въпрос?” Засмях се и той ми вика: „Ами питай ме как съм” -  „Добре, как си?” – „Ами какво ме интересува”. Не обръщам внимание на всички неща, които преди са ми създавали проблеми.
Ходим си всеки петък при скулптура, Понката. Последният не бях, защото си млях гроздето за вино. Там ми е много хубаво, защото сме различни хора. И си спорим по всякакви въпроси. Едни паяжини в ателието на Понката, сигурно не е чистено от 40 години вече. Аз от 20 години ходя на тези петъци. Та и Понката ми е приятел. Там са и весели нещата, имаме спорове, но винаги заедно. Няма партии, това не ни занимава изобщо. Друг приятел, който е езиковед, е Върбан Вътов. Когато стана декан, с него бяхме на „здравей” и „здрасти”. При втория му мандат ми предложи да стана заместник-декан. Не бях работил нищо административно. Мислех една седмица и му казах, че съм съгласен, ама искам по научната работа. Много добре работехме с него. След като се върнах от Братислава – 1995/1996 г., катедра „Славистика” издига моята кандидатура за декан на Филологическия факултет, а езиковедската – неговата. Явяваме се на общо събрание, четем си програмите. И знаеш ли какво направи? Той каза: „Колеги, ако харесвате моята програма, гласувайте за моя опонент”. Това нещо не е ставало в нито един университет в България. Аз се изумих, в залата - три минути мълчание. Избраха ме. И този човек, и той има къща във Велчево. На една улица сме. Такива прерасни отношения! Сядаме си заедно, пием си по чашка винце. Вземаме си от Асеновград специално грозде, от мой приятел, който има стар мавруд на сто години. Докарваме си го тука и си правим вино.

 - А Радко Радков?
 - Няма да ми стигне времето да говоря. Аз го познавам от студентските години, той беше „Класическа филология”. Имаше шизофренична памет в най-хубавия смисъл на думата. Всичко помни. Което е написал – поезия, драми – всичко. Явява се на държавен изпит Радко, трима професори три часа го изпитват. Каквото го питат – знае. На Радко му писнало, и като си измислил един византийски поет, измислил му и име и цитирал някакво стихотворение на старогръцки, което, разбира се, съчинил той. Професорът сваля очилата, бърше ги, пак ги слага и му казал: „Радко, такъв поет няма, аз не съм го чувал”.  „Има, ама той е в десеттомната история на византийската литература на руски език, на 132 страница е, последният том. Но това стихотворение го няма, само пише за поета в общия очерк”. Професорът отива в библиотеката. Намира 132 страница – няма такъв. Връща се и: „Радко, няма такъв поет. Можеш ли да повториш стихотворението?” – „Не мога”. Изпитващият му взема студентската книжка, пише му шест, а той имаше само шестици, отваря вратата, изхвърля му книжката и го изгонва с думите „Марш навън, божествен имбецил!” А Радко се смее.

- А кога станахте приятели?
- Те бяха от Априлското поколение поети и много често правеха рецитали в най-голямата аудитория в СУ. Тогава Радко беше започнал да пише част от „Византийски запеви”. Написал едно стихотворение - „Константинопол”. Показал го на Павел Матев. Той му казал: „Гениално, Радко, ама днес такива неща не вървят. Напиши друго и ще ти го публикувам”. Тогава даваха и големи хонорари. И Радко веднага вечерта написал една поема за Кремиковци. Моля ти се, пише я за един час. Занася му я, оня я прочита и му дава 80 лв., можеш ли да си представиш. Това са три стипендии. Помня как завършваше стихотворението: „Как горд съм с теб, Кремиковци,/ как горд съм с теб,/ как те обичам, как силен съм, богат/ наш обичан, наш епичен металургичен комбинат!” И за тия глупости – 80 лева. А не му публикуват „Константинопол”. По това време станахме големи приятели. Неразделни. С него сме преживели какви ли не неща. Представил съм го поне в 20 града.

- Ти си един от любимите и харизматични преподаватели. Как се печели любовта на студентите?
- Чрез думата. Може да се повлияе, но трябва да се намери път и начин да се скъси дистанцията. Остроумни бяха децата. Имаха чувство за хумор и много добре реагираха. Голяма част от тези студенти са вече професори. Когато мен ме няма, единствен начин да ме има, е думата, която е казана или писана за мен. Аз интервюта не съм давал, но те написаха една книга за мен през 2009 г. Без аз да знам. По случай 70-годишнината ми – „В паметта на сърцето”. Всеки е написал нещо. Това е най-големият ми подарък в живота. Чудесна е и все едни хубави заглавия сложили. Умилява ме и ме забавлява, защото е много талантливо написана. Нали съм по-бавен, повечето ми студии са в „Литературна мисъл” и не съумях да ги събера и да издам една книга. Затова заглавието на Радо (Радослав Радев, бел. авт.), който знае, че си правя вино, е „Благополучно бавната ферментация на професор Даскалов”. Чувствал съм винаги доброто отношение към мен. На много от студентите съм им забравил имената, но те ми издирили телефона, честитят ми именния ден. Често ми се обаждат студенти. И аз много обичах студентите си. Защо го казвам това. Не само защото ми е приятно. Имам една такава своя философия, че миналото – и добро и зло – е империя на една абсолютна сигурност. Там нищо не може да стане вече. Но докато сме живи ние, това минало все пак пощадява нещо в нашата памет, за да можем да се връщаме там. И много често се случва да се хващам, че забравям примерно какво се е случило днес или вчера. Забравям дневното, но почвам да се сещам за детството ми. Някакъв чип, запечатан, който от десетилетия се е изгубил, не знам вдетинявам ли се, но всичко излиза. Възкръсва.
Сега има талантливи деца, не са глупави, но не четат. Това, да го накараш да прочете роман, да разговаряш за него… И те, понеже не познават литературата, а има прекрасни комедии, са загубили чувството за контакт, чувството за хумор. Разказвах им за „Автобиография” на Бранислав Нушич – един път не можаха да се засмеят.

- Изчезва ли изящното слово в съвременната българска литература?
- Аз много не я познавам, дори и тези романисти, които са популярни. Но това е общ процес. Чета съвременни словашки, сръбски автори. Но не може да възкръсне в мен това духовно начало, липсва ми. В този смисъл, има от Радко един прекрасен монолог на Левски от драмата му „Всенародно бдение за Апостола”. Понеже имам памет за стихове, помня го целия (рецитира). Няма кой сега да напише такива прекрасни стихове.

- Кои за теб са аристократите на духа?
- Тончо Жечев, който е написал „Българският Великден”, беше такъв.

- В какво, според теб, е магията на словото?
-  Не да омагьосаш толкова човеците, но да подействаш на онези, които ценят словото. А после нека и да те превъзхождат.
Ана РАЙКОВСКА