Проф. Радослав Радев - преподавател по призвание, възрожденец по дух

- Ти си най-усмихнатият преподавател в Университета. Ведрият храктер помага ли?
- Човек не може да избяга от себе си, това предполага някаква жизнена нагласа. Следвам една много хубава максима на Ницше, че когато имаш добро настроение, всички аргументи отпадат. Т.е. можеш много повече, отколкото само да правиш някакви логически конструкции. А и си мисля, че често нещата се случват спонтанно. И трябва да помогнеш на тази спонтанност. В човек винаги има нещо друго, освен мисъл и чувство и трябва да го събудиш в себе си. Някаква тайна, някаква добра енергия, която да изразиш не чрез строго мисловен път. Идеята на Пенчо Славейков, когато пише „Микеланджело“ е, че когато мислиш логически, винаги на преден план излиза някакво събитие. И събитието измества човекът. Затова Славейков в тази творба маха мечаот ръката на Брут. Защото, ако мечът е в ръката на Брут, винаги ще мислим за убийството, за събитието, което се случва, а преставаме да мислим за самия Брут и тайния замисъл, който има в него. И в отношенията с хората, според мен, винаги трябва да има такова ниво. Да можеш да изместиш събитието, за да стигнеш до човека. Защото ние се научихме много лесно да се отчуждаваме чрез трупане на биография от събития. А човек не винаги е там.

- Със сигурност си стигнал до студентите, защото ти си един от техните любимци. А твоето отношение към тях?
- Как да кажа. Това ми е животът. Освен семейството, което е друга категория, професионалното начало винаги изисква да си любопитен към тези, които обучаваш. Има едно много просто правило и аз го следвам. То е от Августин Блажени: „По-добре свободното любопитство, отколкото дребнавата принуда“. Така и аз съм любопитен за студентите, защото младостта в голяма степен може много повече от този, който е натрупал не само професионален опит, но и един вид автоматизъм. Знанията, те са ти оковите, трудно е да излезеш отвъд тях. Между другото, това е най-опасното състояние. Знаеш, ползваш едни тип знания и не можеш да излезеш от тях. А когато преподаваш, пред себе си имаш млади хора, които те провокират. И първото удоволствие, което изпитваш, е, че те те изненадват. Изведнъж намират друга гледна точка, друго решение. Тъй като са по-малко обременени. Аз затова не чета лекции, а говоря, за да мисля спрямо аудиторията, да усетя пулса й. Някои неща може да не ги кажа прецизно, а грапаво, но с повече енергия, понякога и с повече дълбочина. И най-важното – изненадващо.

- По мое студентско време беше от младата вълна преподаватели, а сега тази вълна превзе Университета. Представяше ли си, че животът ти ще мине във ВТУ?
- Семейството ми е тук и Университетът е напълно в съзнанието ми. Някои обичат да казват „моят университет“, аз нямам такива претенции. Просто си върша работата, а времето минава. Когато обучаваш някои хора, започваш да мислиш чрез тях. И понякога човек губи себе си. Винаги човек трябва да се връща към себе си. Студентите обичат да виждат в преподавателя личност, която има свой живот, свой ритъм, светоусещане, сетивност. Една чувствителност, която никога не трябва да бъде погубвана. Това в кръга на преподаването е изключително важно. Преподаването да не те замени, да имаш лично пространство, в което да вървиш.

- Учиш на методика на българската литература, но все по-малко студенти се насочват към учителската професия. Това не те ли отчайва?
- Отчайва не, по-скоро ме тревожи. Но пък има много млади хора, които искат да станат учители, а системата не им предполага таква възможност. И сега, скоро имаше едно обучение на Ксилифор с млади учители, коментирахме проблемът за стажант-учителите. В новия закон за предучилищно и училищно възпитание е въведено това понятие, но не и длъжностните характеристики за стажант-учителите. Поради което млади хора все още трудно влизат в образованието. А е правилно те да са в системата преди да напуснат възрастните. Възрастният учител е натрупал опит, най-малкото е бил в различни ситуации, с което може да помогне на младия си колега да се ориентира. Затова смятам, че трябва да се реши въпрсът със стажант-учителите. Не е задължително те да бъдат с някакъв норматив, а да се обучават при определен учител. Младият човек, ако чака две години да стане учител, колкото и да желае, през това време ще си намери някаква друга посока. И тогава много трудно се връща.

- Смехотворецът е основен герой в твоите научни изследвания. Как стигна до темата за смеха на българина?
- Понеже като млад преподавател основната ми ориентация беше към българската Възрожденска литература, аз съм оценил това време. Отдаде ми се възможност, при едно пътуване минах през редица градове, в които има много интересни църкви, строени през Възраждането. Трябва да ти кажа, че българинът през Възраждането е направил чудо. Ние говорим че бил роб, ама то се оказва, че неща, за които се изискват много средства, много енергия, същевременно сдружаване, българинът ги е сторил тогава. Да вдигне църква, училище, да се намерят свещеници, учители. И винаги съм се удивлявал от онази жизненост, която има. Самият аз бях възпитан към това да гледам на това време и на собствения си народ малко едностранчиво - от гледна точка на плача, на загубата. Какво сме спечелили, пък каква територия сме загубили... Наслагване на състояния, в които непрекъснато трябва да се оплакваме. Един народ никога не може да е едностранчив. Той никота не може да е на страната само на плача или само на веселието. Той има пълноценен живот. И затова ми се искаше, както в първата си книга „От калпака до цървулите“, та сега и в тази поредица, „Смехотворецът“, която издавам, да покажа, че всъщност във всяко време българинът е жизнен. Може да постига нещата като трайни родови измерения, в които да се чува смехът, разбира се и дълбочина на плач и тъга, което е безспорно. Време е да си кажем, че българите сме много жизнен народ. Прекалено много сме абсолютизирали Бай Ганьо, пък забравяме Хитър Петър. Забравили сме онези неща, които носят универсалното присъствие на хумора и смеха.

- Известни на всички, които те познават, са твоите връзки и приятелства с художниците, интересът ти към изобразителното изкуство. Роди ли се нещо от това?
- Наскоро излезе „Смехотворецът в българската литература и култура“. Много съм радостен, тъй като освен с моите приятели художници, които са тука, от факултета „Изобразителни изкуства“, се сближих и с художниците от сдружение ГОАРТ в Горна Оряховица. Това са 9 художника, много интересни, които пожелаха да направят рисунки по мотиви от книгата, преди тя да бъде издадена. Преди това обаче, след издаването на „Енциклопедия българска еротика“, те натвориха по мотиви от нея много интересни графики, живопис, скулптура. И с тези творби открихме няколко изложби. Така се запалиха, че решихме да направят рисунки и по „Смехотвореца“. И сега, в самото издание са техните рисунки, които аз пък коментирам. Получи се много интересно, защото те имат друг поглед, по друг начин са видели смешното, Крали Марко и Хитър Петър.
Аз съм се убедил, че във времето, когато е била мойта младост и зрелостта ми, което ние наричаме тоталитарно общество, самите изкуства бяха някак цехово. Значи, литературата от тук до тук, изобразителното изкуство също. Мисля, че това е една от тежките последици от тоталитарното време - цеховостта. Може би такава ми е съдбата, но първоначално, като дойдох в Университета, живеех в общежитие, където имаше повече художници, отколкото филолози и така ми тръгна. Слава богу, че е така, защото виждам различни гледни точки. В последно време връзките между представителите на отделните изкуства се събуждат и аз това го преживях заедно с моите приятели от „Изобразителни изкуства“, от ГОАРТ. Във времето те ме провокираха да поглеждам по друг начин, леко артистично. Трябва да ти кажа, че има нещо много особено. Например в хуманитаристиката, тези, които се занимават с литература и изкуство, започнаха да иследват по чисто логически път произведенията на изкуството, а пък обратно, тези, които се занимават с природоматематически науки ги гледам, че пускат едни свободни хипотези, артистични даже. Стана една интересна смяна. И може би затова пък тези изследвачи, в природоматематическите науки, тръгнаха по-напред. А ние – обратно, с едни логически, тежки понятийни термини започнахме да говорим за изкуството. Парадокс.

- Написа книгата „Размисли за иконата и стенописа в българската литература“. Откъде този интерес към православното изкуство?
- Как да ти кажа. Той човек не само вярва в бога, той се учи на бог. И моето поколение, което беше възпитавано в атеизъм, не трябваше само да влезе в църквата и да изрази вярата си. То трябваше да се научи на това какъв е пътят към бога. Да се учиш на бог означава от една страна страхът от бога, да бъдеш праведен и да имаш чиста съвест, защото съвестта е тази, която прави чист пътят към бога. Ог друга страна, трябва да имаш и духовност. Тя трудно се постига, ако нямаш очи за това, което са направили нашите прадеди. За тези интимни начала, които има в българските църкви, специално иконата и стенописът. Начинът, по който е организирана светлината в църквата, за да влезеш в тоя покой, да усетиш действително вдаването в тишината, която е шанс да видиш бог и себе си.
Иконите носят тази идея за тишината, за милостта. Скоро имах възможност да ги изследвам тези неща, колко сила има в българската православна живопис и иконопис. Например, иконата, която е свързана с Богородица и младенеца. Обикновено би следвало да казваме, че Богородица, която е земна жена, няма право да докосва сина си, който е богочовек, защото сетивното на ръката ще го върне към земното. А пък, не знам дали си си давала сметка, че когато гледаш Света Богородица, никога няма да се замислиш, че тя не пипа сина си. Обаче тя наистина не го пипа. Виж каква магия са направили! Като милост към нея. Изобразена е така, че пипа плата, но не пипа сина си. Синът й е в обятията й, но тя не го докосва. Голяма магия на изобразителното изкуство е това. А никой, който влезе в храма, няма и да си помисли това. Нашите са запазили канона, обаче са си дали сметка, че към Богородица трябва да има милост, защото тя е майката. Българската стенопис пази и едно чисто аристократично начало. Виж само сандалите на Архангел Михаил. Ами аз не съм виждал даже и сега някоя фабрика, която да произвежда такива сандали. Това е въображение, това е красота, това е енергия. Така че, начинът, по който са облечени, плата, цвета, това всичко говори за едно поразително богато въображение и чиста вяра. Това е внушение за красота, която трябва да ти организира очите. В света, в който живееш, този израз би издразнил, но църквата точно това е направила. Тя ги води очите в определено пространство, в определен образ, за да може да постигнеш и някакво умиление, и някаква радост от това, което виждаш. Днес не виждам някой да ни води очите, да ти кажа. Слепотата на виждащите очи. Някой трябва да те води. И художниците, които са направили тази иконопис, те водят, по една много особена такава интимност. Често българите, като гледаме нашата архитектура, си казваме, ме нямаме такива величествени мащаби като Колизеума и Партенона. А всъщност, нещата са много прости. Ние живеем в една невероятна хармония – природата като разнообразие ни е невероятна. Всичко това е мащаб. Сега струва ли си, природата да ти е направила мащабът, а ти да правиш друг. Българинът какво е измислил. Той е измислил гледната точка – чардакът. Седи на чардака, пред него е Рила, пред него е Пирин, Стара планина, пред него е мащабът. Затова трябва да видим уникалността на българската култура, че тя предлага гледната точка. Неслучайно в „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин е точно така. Да седнеш на чардака, да пийнеш питиенцето, пред тебе се е ширнало едно пространство разнообразно в динамиката и формите си – извисяващи, заоблящи, приютяващи. Всичко това го имаш в погледа си. Защо ти трябва друг мащаб. И в тоя смисъл българинът е осъзнал, че по-значимо е интимното. Много от църквите ни са такива. Премерено човешко пространство, в което влизаш. И там ти е слънцето, както в Даскаловата къща в Трявна, там ти са цветята. Скоро бяхме в Рилския манастир, храмовете имат много интересна светлинна органицазия и аз, както си се бях вдал в литургията, гледам от прозорчето един слънчев лъч, който освети отсреща вратата, където е мечът на един от архангелите. И както освети меча, освети и една резбована маргаритка долу. Ето как се конструираш в един храм, как конструираш себе си, своята нагласа, не оставаш само при онова войнственото начало. Защото винаги, някъде отдолу, изниква една маргаритка.
Ана РАЙКОВСКА