Възпитаник на ВТУ пренесе любовта към литературата и към България в седеммилионния Мадрид

Емил Димитров е възпитаник на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

С отличната си диплома по българска филология, той е един от милионите българи, които потърсиха и намериха нов живот зад граница. Емо, който е мой състудент, е учител в едно от българските неделни училища в испанската столица. Въпреки че вече 19 години живее и работи в Испания, той дори за минута не е губил връзката си с България, следи изкъсо всички процеси в страната ни, особено новостите в културния живот, и прави всичко възможно българският дух да живее в чуждата страна. Организира срещи, дискусии, конкурси и много други прояви, посветени на български творци и видни исторически личности.
Като магия определя Емо своите студентски години във великотърновската Алма матер.

Идването му в старопрестолия университет станало случайно – неговият приятел от детството, Григор Малинов, сега журналист в БНТ, дошъл да учи тук и Емил го последвал. Завършил успешно и зареден с големи надежди бил готов да се впусне в живота. Но надеждите трябвало да почакат две години, защото следвала задължителната военна служба. Именно там разбрах, че ставам за даскал, с чувство за хумор разказва Емо. Докато набивал крак в черния мотострелкови (кашишки) полк в Гоце Делчев, той се заел да готви за матура по български език своя набор Спиро Митков Спиров от село Мусомища. Спиро взел успешно изпита, а Емил се възгордял със своя възпитаник. Който обаче няколко месеца по-късно бил вкаран за шест месеца в дисципа. Причината - взел чифт парадни обувки,за да си пасе овцете....
Когато влязох в университета, наистина имах големи надежди за бъдещето, споделя Емил. Докато не видял досието си, което започвало с изречението "Произхожда от семейството на кулаци!". След това винаги имах едно наум, спомня си той. Но пък никой не можел да му отнеме чудесните приятели, с които се срещнал.  Както казва Хемингуей: "Ние не отиваме в университета, защото ще научим нещо съвършено ново, а заради хубавите хора, които ще срещнем там!", посочва Емо.

И досега поддържам контакт с колежката ми Павлина Върбанова, която списва сайта "Как се пише?", с часове си говоря с Марк Майер, който живее в Ейлат... Бъбрим си с Маги от Варна както преди години, с Диана Вацова, която е приятел в добро и зло... Освен Павлина, в Мадрид ми гостува Борислав Русанов, който остави даскалуването и прави регресии, явно е намерил там призванието си. Чувам се с много от колегите от Търново. Радвам се на успехите на Марин Никодимов - директор на училище в Перник, на Динко Григоров, който прави дърворезби и иконостаси, на Анатоли Петров, написал книги за Висоцки, споделя филологът.
Той говори с нескрито уважение и за преподавателите си от ВТУ, които определя като наистина големи имена в науката.  Нищо,че литературата ме теглеше повече, голямо предизвикателство беше да ти преподават авторите на „Академична граматика на българския език”. Радвам се, че съм бил ученик на професорите Иван Радев, Анчо Калоянов, Страхил Попов, Иван Харалампиев..., казва Емил.
Той никога няма да забрави разговорите си с преподавателя си Николай Звезданов. Двамата разнищвали творчеството на Гогол, Достоевски, Радичков и други творци, докато се редяли за две бурканчета кисело мляко в четири часа сутринта в турската махала под университета. Бяха 90-те години. Имахме малки деца. А коритото, в което къпехме сина ми, беше под леглото на колегата Иван Царев, връща се назад във времето Емил.
Един от незабравимите му спомени е как през 1990 година със свои съмишленици „отвлекли" Йордан Радичков от предизборните му срещи и прекарали невероятен следобед в Стария град.
Радвам се на добрите си отношения с проф. Радослав Радев и съм горд, че избрах да бъда дипломант на Виолета Русева, рисков ход в размирни времена. С една дума - Търново е безкраен празник!, категоричен е Емо.
През 90-те години бяхме амбицирани да променим България. Не се случи, както го мислехме. Ние ли не бяхме достатъчно упорити, поизлъгаха ли ни... Не знам. Провалихме се. Не го мислехме така, казва търновският възпитаник, който след завършването си се  захванал с даскалуване. На 28 години станал директор на голямо, но западнало училище, към което имал сантименталност. Работех с популярни политически личности като тъмночервената Йордана Каленичкова - кмет на Бобов дол, и тъмносиния доктор Панчо Панайотов - кмет на Дупница. Мисля, че изградих хубав колектив и в СОУ  "Христо Ботев", Бобов дол и във Вечерна гимназия "Димчо Дебелянов", която допреди няколко години съществуваше като самостоятелно училище, спомня си Емил Димитров. И се ядосва, че вечерната гимназия е била закрита, докато в Мадрид и досега вечерните училища добре работят...
В Испания Емо попаднал абсолютно авантюристично. Поканил го за две седмици един приятел и през 2002 година с един сак багаж и мижави пари, в един мрачен априлски ден филологът пристигнал в Мадрид. Три години нелегално работел във фабрика за обработка на книги. Обиколял индустриалните зони и чукал от врата на врата, за да пита за работа. Сменял жилища. Изненадвал го фактът, че можеш да пребиваваш нелегално в страната, но полицията да не те спира. Имаш право на безплатна медицинска помощ. Но не ти плащат осигуровки, работиш за около четири евро на час... Тоест "изграждаш" някого. И неговата държава вижда, че не е много добре, но си мълчи, защото има полза от теб. Шокът да попаднеш от държава от седем милиона в град от седем милиона си е голям, казва Емил. И с ирония отбелязва факта, че царят дошъл в България от Мадрид през 2002 година, когато той поел точно в обратната посока.
Изборът да отидеш в чужбина е тежък. Оставяш родители, роднини, любимите книги, обичаните планини, приятели и малко преди четиридесет години почваш под нулата, признава възпитаникът на ВТУ.
Постепенно той заживял с ритъма на седеммилионния град. От петнадесет години работи за най-голямата търговска верига в Испания, която държи около 35 % от пазара за хранителни стоки. По думите му заема средна позиция в голямата фирма с около сто хиляди работници.
Емил обаче никога не се е отдалечавал от истинското си призвание – да преподава и прави това от години в едно от неделните училища. В Мадрид има повече от десет български неделни  училища, които работят по ПМС и по учебни програми, одобрени от Министерството на образованието.  Положителното е, че българинът е запазил ученолюбието и уважението към родния език. Не е лесно и на родителите, и на децата, когато в почивния ден трябва да полагат усилия, за да учат български, споделя Емил. Признава обаче, че недостатъците на образователната система си ги пренасяме от България и в неделните училища. Така, както си пренасяме страната с българската телевизия и със здравеца по терасите, казва Емо и цитира своята приятелка Петя Божилова със заглавието на последната й стихосбирка "Родина джобен формат".
Емил споделя, че в Мадрид животът го срещнал с изключителни хора като известния български журналист Йосиф Давидов, издал наскоро книгата "Репортер от миналото време". Сред тези хора е и поетесата Живка Балтаджиева, чиято много стойностна като литература, поетическа двуезична книга "Бягство в реалността" имал възможността да представи в Посолството на Република България. Заедно с нея и с преводачката на две книги на Йордан Радичков Виктория Лефтерова в салона на посолството направили вечер, посветена на Яворов.
Тези хора присъстват в живота на Мадрид и Испания. В България не се забелязват, а никак не е маловажно да бъдат представени Ботев, Радичков и други представителни имена от българската литература на испански, казва Емил.
Питам го какво е за него значението на думата „родолюбие”. Най-добрите хора, които съм срещал в този живот, са дядо ми Димитър и баба ми Йордана,които ме отгледаха през първите ми седем години в село Мламолово. Братът на дядо изчезнал безследно в Първата световна война. Първите ми спомени са, че пет-десет години по-късно все го чакаха да си дойде. На тях им бяха взели всичко, което имаше значение - имот, животни..., но никога не казаха нито дума срещу родината. Никога не съм чул нищо по-гордо от тяхното: "Ние си имаме всичко". Така отговаря той на въпроса ми и споделя, че  като директор на училище си бил поставил на бюрото мисълта на Ханс Кристиан Андерсен, че никой не може да заличи раните от детството. В малката ми стихосбирка "Операционна маса"съм написал:"Землемери мерят душата ми...". Родолюбието има широки измерения и не винаги показността е добър пример, категоричен е Емил Димитров.
Според него българските неделни училища зад граница са мотив за обединение на българите.

Никой не кара българските цигани и българските турци да си водят децата насила в българското училище, но те го правят. Това за мен също е форма на родолюбие, казва Емил и подчертава активната дейност, която извъшват асоциациите, които ръководят неделните училища на българите в Мадрид – „Балкан" на Петя Цанева, "Слово" на Ралица Цветанова, "Азбукарчета" на Латинка Хинкова. Освен училищата, те организират фолклорни фестивали и още куп инициативи и представят България сред чуждестранните общности в Мадрид. В своята работа като преподавател по български език и литература, Емил Димитров се опитва да научи своите ученици, че всеки един от българските автори си е на мястото и че трябва да четат всеки един от тях, в зависимост от естетическите възгледи, които е изповядвал.
А колкото до съвременните творци и мнението му... Разнасям книги между Мадрид и София. Чета съвременните автори и не съм нито очарован, нито разочарован. Последните тридесет години са и безвремие в литературата.Така мисля, споделя Емо. Сроред него е трудно и присъствието на български автори зад граница.
При едно съвсем случайно попадане на представянето на последния роман на Здравка Евтимова в литературен клуб "Перото", докато ми даваше автограф, ѝ споделих, че много силно се надявам да прочета роман на български автор от класата на романите на Лидия Димковска ("Резервен живот" и "Но-Уи") и Гоце Смилевски ("Завръщането на думите") от Македония. Зад граница без държавата няма как стане популяризацията на българската литература. Испаноезичният свят и пазар са огромни. И егоцентрични. За двадесетина години в Мадрид лично съм бил свидетел само на едно представяне на Георги Господинов в Матадеро (бивша кланица,превърната в културен център). Без подкрепа е изключително трудно, категоричен е Емил Димитров, който освен преподавател, също е и  критик, и сам е изкушен от писаното слово.
А колкото до испанците, сред които живее вече почти 20 години, Емо ги определя като  топъл, южен народ, за който е важно семейството, добре приготвената храна и общуването със съседите и с непознатите в бара... Достойно е, че умеят да се надсмиват над себеси.  В сравнение с нас са много по-толерантни и любезни. Нямат такова агресивно поведение. Не са толкова люти, допълва Емил.
Сега и той, както всички хора по целия свят, преживява кризата с коронавируса, която преобърна живота на всички ни.  
Испания, за съжаление, е една от най-пострадалите страни от пандемията. Може би причината е типичното за южните народи неспазване на дисциплина, трудно преустройване и отказването от навици, посочва Емил.
След празниците през декември и януари броят на заразените скочил няколко пъти. Ваксинирането върви бавно.  
Испания имаше изключително добро обществено здравеопазване, което няма нищо общо с България. Народната партия и правителството на Мариано Рахой въведе значителни съкращения в общественото здравеопазване за сметка на частното. Оправданието беше тежката икономическа криза. Сега здравната система трудно издържа. Не е много оптимистично положението за една привлекателна туристическа страна като Испания. Но да завършим с думата есперанса -  надежда, казва  Емил Димитров.

Мила МИЛЧЕВА