Виолета Чалъкова и Марина Чамуркова-Недекова – за дядо Алеко, фотографията като занаят, за традициите и смелостта да си новатор

Второ и трето поколение в занаята, Виолета Чалъкова и Марина Чамуркова-Недекова пазят уроците на майстора на обектива във Велико Търново Алеко Чалъков. Баща на Виолета и дядо на Марина, бай Алеко е една от легендарните личности в старата столица, а през прочутото му фото „Алеко” са преминали поколения търновци.

Голяма радост и отговорност е да се учиш от майстор като Алеко Чалъков, да продължиш неговото дело и да го надградиш, категорични са двете дами.

Баща ми работел в магазин за фотоматериали и там се родил интересът му за обработка на кадри и снимане. После започнал професионално да се занимава с фотография, спомня си Виолета Чалъкова.  В шести клас баща й подарил първия фотоапарат „Байрета”. Първо снимала съучениците си по екскурзии, на съботните излетни до Картала, до хижа „Божур” и др. Много приятели от ученическите години и досега пазят тези снимки. Постепенно интересът й към фотографията се засилвал. Все гледала да се завърти в лабораторията, тайничко се опитвала да експериментира. Татко често ме гонеше, че му преча и му хабя материалите, но това не ме спря, посочва Чалъкова.
Благодарна е на баща си, че я научил на много важни неща – на култура и ред на работното си място. Когато завършила средното училище, пътят на младата дама тръгнал в различна посока от фотографията. Рисувала добре и кандидаствала в художествена гимназия, но не я приели. Започнала да учи в Техникум по приложни изкуства, където завършила курс по аранжиране. Това се превърнало и в нейна работа, след като завършила. Първо била наета в Районната потребителна кооперация, а после в „Булгарплод”. По времето на соца аранжировката на витрините се правеше с оскъдни материали – картон, стиропор, фазер, блажна боя, която оцветявахме с печатарски мастила, спомня си Виолета. Трудовият й стаж приключил в „Булгарплод”, където в началото на демокрацията била в първата вълна на съкратените. Вече нямало нужда да се правят лозунги за манифестации, плакати, кътове на първенци  и нагледна соц. агитация.
Това не ми попречи, напротив, почувствах облекчение, защото вече имах идеи да развивам някакъв собствен бизнес, признава Чалъкова. Първоначално започнала да шие дрехи на клиентки по поръчка, но за кратко време стоките от Турция заляли пазара и този занаят бил буквално убит от евтините турски дрехи.  Баща й вече бил направил  в родната им къща в центъра на Велико Търново, до бившото кино „Полтава”, малко фотостудио. Така през  1991 година тя сложила край на шиенето и се отдала на фотографията.  Първите й клиенти били ученици, които искали снимки за документи. Оставали доволни, водели родители, лели, чичовци, приятели и така се завъртяла работата. Алеко Чалъков, който бил дългогодишен фотограф на търновския театър и имал опит от снимането на артистите, осветлението, подредбата на хора за снимка, я научил на много неща. Оттогава останала нейната страст към портретната фотография, която не я пуска и досега.

Слабост към портретите има и внучката на дядо Алеко – Марина, която вече има няколко изложби с портретна фотография зад гърба си.  
Цял живот съм сред снимки, плаки, вани, ленти и фотоапарати, нямаше как да не прихвана и аз от занаята, смее се Марина. И нейният първи фотоапарат, подарен от дядо й, бил немска „Байрета”. В интерес на истината Марина и досега пази недоволството си, че той бил по-малък от „Смяна”-та 8 М, която бай Алеко подарил на братовчедка й...
Марина Чамуркова – Недекова не помни първата снимка, която е направила, но прекрасно си спомня първото събитие, на което я изпратил дядо й да го замести и това било... погребение. До преди години продължаваше традицията погребенията да се снимат, а в САЩ сега дори това е мода, уточнява Виолета.
Слава Богу, повече погребения не съм снимала, смее се Марина. И според нея, и според майка й няма значение дали трябва да се снима весело или тъжно събитие, защото за тях понятието „лесни снимки” не съществува.
Марина признава, че не е мечтала фотографията да стане нейна професия, но обстоятелствата го наложили. Някъде около 1994-95 година Виолета трябвало да замине с останалите членове на семейството на екскурзия и я оставила да копира снимките за документи във фотоателието.  Още като малка, дядо й бил показал някои части от процеса - например да мести снимките от фиксажа във водата, но като цяло не познавала в детайли тази работа. Наложило се обаче за един ден да влезе в час. И така се потопила в истинския занаят.
За да е успешен един човек в професията, трябва да започне като чирак, от най-ниското стъпало, посочва Виолета Чалъкова. Тя също признава, че помни как баща й я карал да суши снимките върху гладки ламарини, за да получат гланц  и да ги изрязва със специален къдрав нож – лишено от творчество действие, но пък част от майсторлъка на старите фотографи.
Дали цифровата фотография уби истинския занаят, питам двете дами, които са преминали през различните фази на развитие на техниката в своята работа.
Аналоговата фотография е предизвикателство, защото всичко зависи от теб и виждаш резултата впоследствие, не можеш нищо да коригираш на момента. Трябва предварително всичко да си измислил, да си технически грамотен, да кадрираш, да знаеш откъде ти трябва осветление. Сега можеш  на момента да си отрежеш от снимката, да я обработиш, да добавиш фон, ефекти..., обясняват те. По думите на Виолета и Марина новостите в техниката дават възможност за творчество, но ограбват занаята в най-чистия му вид.
А иначе няма как да не се съобразяват с различните тенденции и моди в изискванията на клиентите и различните видове фотосесии. Навремето например снимането на сватбите било доста различно – заснемало  се подписването на гражданския ритуал, снимки на младоженците с роднини, снимки от ресторанта и до там. Марина си спомня сватба, която е снимал преди около 20 години, на 11 филма, съдържащи 400 снимки, което навремето си било истински рекорд.
Още  в края на 90-те години Виолета Чалъкова започнала да предлага иновативната и непозната дотогава идея, младоженците да се отделят за около половин-един час от гостите и роднините и да им направи арт сесия някъде сред природата или търновските забележителности. Не всички приемали тази новост, хората не били узрели за различното заснемане на най-щастливия им ден. През 1999 година фотографката за пръв път завела младоженци в Лапидариума. После снимала сватбени двойки на поляната до Резиденцията в Арбанаси, зад Картинната галерия до Конниците.
Сега арт сесиите в сватбения ден са задължителни, въпрос на майсторство и фантазия от страна на заснемащия е да ги режисира, казват Марина и Виолета.
Сред тенденциите през последните години е семействата да си правят тематични студийни снимки – коледни, великденски, за 14 февруари и др. За целта те идват в студиото с подходящо облекло, а в него трябва да има и специален интериор.  Всяко нещо, когато е ново, е интересно, но когато се превръща в масовост, започва да олеква, казват двете майсторки на обектива.  Оборудването на едно студио за подобен тип снимки не е евтино и изисква подготовка и познания. За съжаление, не са редки случаите по празниците да се появяват т. нар. еднодневки – помещения, набързо оборудвани като фотостудия с нещо като декор, които след дадения празник изчезват.
И друга интересна тенденция наблюдават Виолета и Марина. Преди десетилетия, дори столетие, е съществувала традицията  семействата да посещават фотоателиета, за да си правят класически, изчистени групови фотографии, които после се предавали от поколение на поколение. За известно време през последните години това беше прекъснато като традиция, но сега отново започва да се завръща. Именно в тези портрети може да се види истинското майсторство на фотографа, защото да подредиш и да предразположиш един или няколко човека да ти позират не е лесно, споделят двете дами. Според тях класическите стари, изчистени семейни портрети, които не са наблъскани с декорации, ще намерят отново своето място по стените на домовете ни.

Снимките с телефон, които ни заливат от социалните мрежи, е друга тема, която обсъждаме с Виолета Чалъкова и Марина Чамуркова. Няма драма, че всички снимат в несвяст, но е важно да се знае, че между снимането и фотографията има огромна разлика, казват те. Според тях това няма да повлияе на работата на професионалистите, защото, колкото повече аматьорски снимки гледаме, толкова повече хората ще търсят услугите на майсторите.  
Те се радват и на това, че все повече хора се опитват да снимат красотите на Велико Търново през различните сезони, да търсят гледни точки, да стоят с часове на пост, за да хванат обгърнатия с мъгла Царевец. Признават, че пейзажната фотография не им е страст, както и че за такъв тип кадри се иска  голяма подготовка, търпение и усет.
А колкото до вдъхновителите... Марина и досега с благодарност споменава своя учител в професията – покойния проф. Румен Георгиев, който повярвал в нея и я поканил да учи фотография в НАТФИЗ. Именно от времето на своето студенство, тя пази и една снимка с особена сантиментална стойност. Били седнали с колеги пред Народния театър и тя снимала краката на хората под една маса. Като проявила лентата, видяла, че между срещнатите носове на два чифта обувки, имало още един глезен с верижка на него. Не е нищо особено, но обичам този кадър, защото той винаги ще ми показва какви изненади може да крие една снимка, казва Марина. Едно от нещата, които искрено я впечатлили през последните години, била колекция от над 60 портрета на артисти и известни личности, дело на уважавания български фотограф Петър Папакочев. Сред тях били младите Лили Иванова и Татяна Лолова и др. Останах възхитена от тези лица, заснети съвършено от майстора,  признава Марина.  Според нея съвременната гилдия има много талантливи хора със свой неподражаем почерк като  Любомир Сергеев, Ивайло Петров, Кирил Станоев и други.
Предизвикателство за мен ще бъде да направя фотосесия на Азис, признава Марина Чамуркова и казва, че той е от провокативните и интересни лица, които са много благодатни за снимане.
Мъжете са по-суетни и по-трудни за портретна фотография, категорична е тя.

И Виолета, и Марина са обнадеждени, че занаятът, наследен от дядо Алеко Чалъков, няма да се загуби. Надежди им дава дъщерята на Марина, която е в пети клас и вече прави своите първи стъпки във фотографията.
Мила МИЛЧЕВА