За легендарния Жоро Бармана всеки клиент винаги е бил №1

азва се Георги Христов, но цяло Търново го знае като Жоро Бармана. Обиколил повечето емблематични заведения в старата столица през 70-те и 80-те години на миналия век, легендарният барман си спомня за младите и весели години с носталгия. За постоянните клиенти, макар че не обича да цитира имена, защото „какво да одумвам този или онзи”. За най-хубавото вино през дългата му практика – „Тамянката” на шуменския „Винпром”, за приятелите, които оредяват.
Със занаята, който определя целия му живот,
Жоро Бармана се захваща случайно
Роден е през 1945 г. в с. Ново село, но през 1957/58 г. родителите му се установяват във Велико Търново и по-точно в малка къщичка в Асенова махала, до Владишкия мост. Дувар до дувар с къщата на стария адвокат Паскал Паскалев, който после ще го следва като клиент навсякъде. През 1962 г. се местят на ул. „Стефан Денчев”, сега „Митрополит Панайот Рашев”. Няколко години по-късно купуват къщата на ул. „Читалищна”, където беше неговият снек бар „Лъв”. Преди казармата работил в голям цех за закуски на мястото на Интера. След като се уволнил, всяка сутрин си пиел кафенцето в хотел „Янтра”. А там вече работели колоритни личности като Мара Михалска и Митко Балетиста. На бара бил друга търновска легенда - Генчев, който като го видял, му предложил да започне при него, защото му трябвало още един човек за бюфета. И така, от 20 ноември 1966 г. Жоро Бармана потъва във водовъртежа на „Балкантурист”.
В елитното заведение започнал на бюфета, после в ресторанта бил за малко сервитьор. „Там редовно идваха основно адвокатите. Преди дело и след дело, идваха да поливат. Като хванат зайчето и там, докато пусне кръв. Винаги, през всички времена си е имало и по-богати, и по-бедни. Едни по-трудно са си изкарвали паричките, други по-лесно. Но се е яло и пило винаги. Заведенията се посещават от хора с повече възможности. И от младоците. Защото на тях по-лесно им влизат паричките в джоба. От дядо, от баба, от мама и тати. И докторите бяха редовни посетители. Но всички бяха костюмари, с белите ризки. В „Балкантурист” без костюм и вратовръзка не можеш да влезеш, дето се вика, естеството на заведението го искаше това. Правеха се много банкети - новогодишни, за търговския празник… Управител беше Косьо Николов, после аз дълги години работех с него и в други заведения. Той държеше много и на дисциплината, и клиентът да си е номер едно. Винаги бяхме униформени – чер костюм, бяла риза, черно възелче. Мит, къпан. В по-горещите дни и по две ризи се сменяха. Спомням си, че кафето в „Балкантурист” беше 35 стотинки, а бутилка уиски - 29,95 лв. Заплатите в нашия бранш варираха около 120 лв. И като те опраскат за счупено, за туй, за онуй – вземаш 90 лв. Но в крайна сметка не мога да кажа, че се е живяло зле. По него време се направиха и кварталите, и многото апартаменти. Народът се изриваше по почивки, на море, отделно с карти. Кръчмите си бяха пълни, ядеше се, пиеше се”.
През февруари 1967 г. го местят за малко в бившия „Балкан”, сега „Трапезица”. С откриването на мотела „Света гора” отива и той „като младо момче, уж надежден”. И допълва: „По принцип се търсят магарета за работа”. Изкарва там до 1971 г. Клиентите били всякакви, големи банкети също често се вдигали, а след веселбата направо оставали да спят в мотела. Но най-много били студентите, които все правели бели, „но при тях винаги е така”.

През 1973 г. за първи път отива да работи в „Етър”, за една година. Тогава хотелът бил към предприятието „Здрава храна”. „Стана едно обединение Търголяс – Търново, Горна Оряховица, Лясковец и отидох в Лясковец, в един салон за игра на карти, направихме го кафе-аперитив. В Лясковец като бях, кафето на джезве струваше 8 стотинки. След това накупиха кафе-машините. През 1974 г. се роди синът ми Христо. В този период вървеше строителството на „Полтава”. И юли месец 1974 г., то тогава да те канят, много-много не те канят, но ме преместиха в „Полтава”, хем за управител, хем момче за всичко. Водеше се кафе-сладкарница, всичко беше едно заведение. Беше с оркестър – пиано и цигулка – от оперетата, набрахме персонал и ноември месец го отворихме. Беше елитно. Там изкарах две години”.
Отново в „Етър”, където му
излиза прякорът Жоро Бармана
Първо бил в кафето, после в барчето на хотела, след който период всички почват да му викат Жоро Бармана. Работил и в ресторанта. „Едно-друго, там имам 12 години. Хубави хора идваха. Млади хора, както и сега. В барчето отваряхме в 4 часа следобед, работеше се винаги до 11,30 вечерта. А в ресторанта свиреха „Бисери”. Велики музиканти бяха. Най-добрите - Кумуто, Наско Материала, Кандесейрото… В „Етъра” редовно идваха от танцовия състав на Профсъюзния дом. Вечер преди репетиция там се събираха. Като свършат – пак. И Петър Папурков от оперетата. Горе-долу почти едни и същи клиенти.
Много не се говореше за бакшишите, за надписване на сметките. Като идват едни и същи клиенти, те си знаят и цените. Пък и няма защо да ги лъжеш. През всички времена е така, ако го излъжеш клиента, става недоверчив и не иде. Постоянен беше Жоро Пенкин, Ганчо - колегата му, много художници. Идваха хора и с образование, и с възпитание. Е, някога сме позакъснявали до 1 часа вечерта, но в рамките на нормалното. Като дойдеха студентските изпити или очните занятия доста студенти се завъртаха с гаджета там. Навремето, особено след 8 декември, студентите обръщаха кошовете, пилееха се буклуци, беше ужас. На другия ден не могат да изчистят града. Сега не виждам и студенти. Къде се мушичат, не знам. Никога не съм се старал да гледам в канчето на другия. Кой откъде е и защо е тук. Клиентът си е клиент. Като си го уважаваш, като си го имаш…
От там ме знае целият град. Отначало тъй се случи, че започнах с един Илия, той изчезна от тука, замина за Щатите. Останах сам. То като си сам вече – както се представиш. Ако е добре – клиентите си идват. И сега е така, макар че е по-критично. Има джиесеми, питат се „Къде си?” – „Там съм”. – „Е, как е?” – „Нямаш работа тука”. И спират да идват. Тогава нямаше джиесеми, но като тръгне мълвата… Едно време предлагахме най-много сухиндолски вина и ракии. През 80-те години ги водеха за най-добрите. Също много качествени бяха шуменските вина, от изба „Хан Крум”, както и пелините от този край”.

През 1987 г. сменя „Етъра”-а и се захваща с прочутия студентски клуб „КЕВ”-а. Но се появява Акрам, с голямо желание да заработи в бара. Жоро Бармана преценява, че за него ще е по-добре да не остава повече. И той не знае как се е случило, но научава, че в „Студентски столове” много от служителите излизат в отпуска и търсят хора. Подава си молбата и започва там като управител, с жена си. Целият персонал са те двамата и една чистачка. „Този занаят е като да си общ работник. Чистиш, метеш, миеш, снабдяваш, посрещаш и изпращаш. Всичко. Управител значи да оправяш. Ако има повече персонал и те вършат нещо, ама иначе управителят го отнася”.
През 1995 г. отваря собствено
заведение – снек бар „Лъв”
От там пък тръгва другият му прякор, с който е известен във Велико Търново – Жоро Лъва. Кръщава заведението си на своята зодия Лъв. А има и още една причина. „В рода ми навремето, чичо имал ковашка работилница, която също бил я кръстил „Лъв”. И така ми щукна. Тогава пък се завъртя прякора „Жоро Лъва” и така си и остана”.
Още от самото начало заведението тръгва силно. За готвач кани един от колегите си бармани – Христо Стоянов, който още през 1962/63 г. бил на бара в „Балкантурист”, а после дълги години – на Мотела. За него Жоро Бармана казва, че е бил не само един от първите бармани в града, но и от най-великите. Чистофайник и много честен. За съжаление – вече покойник. Заведението предлагало основно аламинути, телешко, свинско, филенца, агнешко и свинско печено, силни буйни салати. Клиентите засядали на втория етаж, а капацитетът бил за двайсетина човека. „И тука си имах постоянни клиенти. За обед и за вечер. Имах клиенти, които 10 години идваха всеки обед. Много са ме посещавали – и футболисти, и спортисти. Доста пъти навремето ми е бил клиент Драгни Драгнев, Румен Рашев също. От театъра много хора са идвали. Гостуващите състави в театъра също ги водеха тука. Идваха и доста пътуващи – от София, Пловдив, варненци. По-ме намираха чуждите хора. От Русе имах клиенти, които идваха редовно, биеха пътя от там до тука. Те, клиентите определят. Като е добро посрещането, а и кухнята, си идват. Гледал съм винаги да е чисто, като облизано. Синът ми, след завършването на „Музикална педагогика”, се беше установил тука, не искаше да ходи другаде. Изкара курс за сервитьори. Тримата с жена ми успявахме да се издържаме от заведението”.
И така до 2011 г., когато трагедиите
сполетяват Жоро Бармана една след друга.
Първо през 2009 г. претърпява сърдечна операция и тогава „прикляка”. През 2011 г. вдига високо кръвно и пада. Седем месеца е на легло. През март същата година умира жена му Мария, а на 9 юли и синът му Христо. „Аз лежах, той дойде при мене вечерта, не бяхме затворили още „Лъва”. Той движеше всичко. 11,50 часа вечерта каза, че ще си ляга, защото на другия ден имал много работа. В 12,30 беше угаснал, както си четял книжката. Лекарите писаха – сърдечна недостатъчност. Два дена стоя в моргата, защото нямаше патолог, беше взел вече да се разлага”.
С годините се изгубват и приятелите, поколението му доста се е поразредило. В края на ноември тази година, покрай всичките си неволи погребва и най-добрия си приятел - Димитър Тодоров, с когото дружат от 1970 година. За него казва, че бил един от великите кожари. „Имаше собствена кожарска фирма „Мая”, в Плевен. Работеше в Соколово, сетне замина за ЮАР. Там направи фабрика. Дойде си, последно завъртя фабрика в Етрополе, в съдружие. Дъщеря му и зет му останаха в ЮАР, работят този занаят. В Търново си направи сърдечна операция. Установи се, защото тука имаше имоти. Пък и беше на години. Сега на Димитровден направи 70 години, горкия. Столовете в заведението – всичко е кожа, от Митко е, той ги е правил”.
Сега почти всяка вечер Жоро Бармана отваря заведението си, където и го сварих, за да разговаряме. Хапва, пийва, гледа телевизия и чака някой познат или приятел да му отворят вратата. Пък и къде да ходи, едва се крепи с двата бастуна. Няма и за какво. „За едно безалкохолно и да ми се подиграват… Кафе не пия от 15 години поне”, признава той. В хладилника си все още пази отбрани ракии, шампанско, мастика и различни видове уиски. Някои са разбутани, други отлежават от поне двадесетина години.
Подкачам го, че има и трети прякор – „Сатъра”, защото отсичал главите на клиентите. Така поне говорят за него някои от сегашните кръчмари. „Търговците винаги са обвинявани, че са крадливо племе. Не съм чувал за старите колеги да не ги оплюват. Не казвам имена, за мене всичките са добри. Единици бяха, основно от Интера, които попаднаха навремето под ударите на закона. От когото си го чула, за мене не е много достойно. Но приказката е такава: Хайдутинът вика „дръжте хайдутина”.
Най-веселите му години били в мотела и на барчето на „Етър”. „Но, като е млад човек, навсякъде му е весело. Всички що-годе се познавахме от занаята, но си бяхме и млади. Пък и шарехме по заведенията”. Поисках му снимки от тогава, отвърна ми, че няма. Гаджетата били много и не се снимали, за да не ги ревнуват вкъщи.
Ана РАЙКОВСКА