Борис Луканов: Истински идеализъм, огромна енергия и перфектна организация имаше по време на окупациите на Университета

Борис Луканов е магистър по „История и география” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и „Реклама и връзки с обществеността” в СУ „Св. Климент Охридски”. Има специализации в сферата на маркетинга, рекламата, журналистиката, политическата комуникация и дигиталните технологии.
Бил е над 10 години журналист във В. Търново и в София и е сред учредителите на Асоциацията на разследващите журналисти в България.
Работил е като ПР и рекламен консултант в много международни проекти.  Заемал е мениджърски позиции в агенции за реклама, връзки с обществеността и криейтив.  В момента е съсобственик и управител на фирмата за IT обучения ITraining. Има и собствена консултантска активност – Marketing Creative Lab.

 - Какво виташе във въздуха през онези месеци на 1989 г? Как започна всичко? Какво си спомняш за организацията, атмосферата и хората от това време?
- Като историк, за да бъда коректен, следва да направя разграничение – аз бях основател и първи председател на Независимата студентска лига, която се роди само седмица след първия голям митинг пред „Св. Александър Невски“ в София на 18 ноември, 1989 г.  Действително тогава ние станахме център и координатор на студентските протести. Бяхме и тези, които допринесоха много за демократичните промени във ВТУ. Участвахме активно и във всички събития и митинги на СДС, бяхме и част от националното студентско движение в страната (макар че имахме и определени противоречия с ФНСД на Емил Кошлуков).
Преди изборите обаче, аз и колегите от ръководството на Лигата освободихме позициите си в организацията, понеже се включихме в предизборната кампания и не искахме да даваме поводи да ни обвиняват, че вършим „политическа пропаганда“ на територията на автономен университет. Особено след като се борихме точно за това – комунистите да не използват университета за свои политически цели.

Така че по времето на стачките – лятната, а няколко месеца по-късно и зимната, аз бях редови стачник, макар че участвах понякога в събранията на стачния комитет. Никога няма да забравя истинския идеализъм и неподправения ентусиазъм, който ни беше обхванал, огромната енергия, която струеше от всички ни, както и перфектната организация, която беше създадена по време на окупациите на университета. Може би, ако трябва да отлича някакъв мой личен принос – това бяха акцията за опаковането на паметника на Димитър Благоев в центъра на В. Търново, както и окупацията на Факултета по изобразителни изкуства в началото на зимната стачка. Бях начело на малка „бойна“ група, заедно със Стоян Минев и още 10-тина колеги, с които в ранни зори успяхме  да „превземем“ успешно сградата...

- Как оценяваш всички онези събития от позицията на отминалите 31 години? Съжаляваш ли, че си бил част от тях? Усещаш ли предадени мечтите и стремежите на всички онези млади хора, които тогава излязоха на улицата?
- Ако трябва да отговоря първосигнално, едва ли има някой от участниците в онези събития, който да не съжалява малко или много. Да, имаше голям разрив между мечти и последвалата ги реалност, особено като от дистанцията на времето се проследи и анализира това, което се случи в България последните десетилетия.
Но, от друга страна, в повечето източноевропейски страни от бившия комунистически блок нещата не се развиха много по-различно. Идеализмът няма място в политиката, той става първата жертва, уви…
Няма спор обаче, че България остана на дъното в сравнение с повечето държави от Блока по отношение позитивните промени и развитието на демократичната политическа система. Много сериозни стратегически грешки бяха направени у нас, къде от неопитност на политиците, къде под целенасочено влияние на останалите живи структури на бившата ДС на БКП, които трансформираха политическата си власт в икономическа, а с нея си върнаха и лостовете за политическо влияние на процесите в държавата.
Доколкото комуникирам с колегите и приятелите от онова време, най-любопитното за мен е, че днес те споделят най-различни политически ценности и убеждения. Някои са фенове на десницата, други преминаха наляво, някои станаха крайни националисти/нацисти, други – прегърнаха ГЕРБ (щото ни пази от комунистите), има и отявлени путинисти и православни фундаменталисти, има и нихилисти, анархисти… Има дори и такива, които са толкова отвратени от всичко случващо се, че са започнали да вярват в най-безумни конспиративни теории  - за дълбоката държава, еврейския заговор, световния масонски елит и какви ли още рептилски сили, съществуващи с единичката цел – да съсипят „КЛЕТА МАЙКА БЪЛГАРИЯ“ и да ни унищожат като нация и държава... Има и единици, които направиха и успешна политическа кариера, майсторски вписвайки се в статуквото. Мнозина направиха и по-прагматичен избор - емигрираха на запад…

- Месеци наред това лято в България се провеждаха протести против правителството и за смяна на главния прокурор. Можеш ли да сравниш онези и тези прояви? Каква е твоята оценка за съвременните прояви на протест?
- Аз съм убеден, че модерното гражданско общество и независимите медии в това общество имат една обща главна задача – да бъдат в категорична опозиция на властта, без значение кой управлява и какъв е политическият му цвят. Гражданското общество и медиите са длъжни да държат в постоянно напрежение управляващите, да настояват за пълна прозрачност на всички действия на политиците и да бъдат най-яростните им критици, дори и при най-малката „крачка встрани“. Защото всеизвестен факт е, че Властта корумпира и опиянява. Неслучайно в демократичните политически системи съществува мандатност… Защото, колкото по-дълго политиците са във властта, толкова повече се самозабравят и губят връзка с реалността, започват да се смятат за могъщи и всесилни и да забравят кой ги е избрал и защо са поставени на тези постове.
В този смисъл гледам позитивно на всеки протест в обществото, който се ражда от реално гражданско движение и порив за справедлива кауза, без значение дали аз лично одобрявам исканията на даден протест, или имам резерви към организаторите му.
Естествено, днешните протести са много по-различни от тези преди 30 години. Те са даже по-различни и от тези през 2013 г., което е нормално. Хората са различни, поколенията са различни, ситуацията е различна, енергията е различна. Но определено не съм от хората, които като някакви вкиснати чичковци си стоят намусени вкъщи и коментират жлъчно в социалните мрежи: „Какви са тия смешни протести, ние едно време какви протести правихме, ехеееей“...
- 10 ноември е Ден на свободата на словото в България. Реална ли е оценката ни за свободата на словото в България, която ни поставя на незавидното 111-то място в света? Възможно ли е това да са необективни и манипулирани данни?
- Дали сме на 111-то или 101-во няма голямо значение, класациите до голяма степен са субективни, но тенденцията , която показва подобна класация, е абсолютно вярна. В България почти не съществуват сериозни, истински независими медии, които да изпълняват основната си социална функция – на „куче пазач“ на обществото, да не забравят за ролята, за която стана дума малко по-горе – опозиция на всеки, който е на власт.
Причините за това са много - технологичните промени и залезът на „хартиените“ медии, неподготвеността за създаването и прилагането на успешни медийни бизнес модели в условията на интернет, неясната собственост на големите медии, оформящи до определена степен общественото мнение или пък при други -ясната собственост на бизнесмени и групировки, ползващи се със съмнителна репутация и обслужващи определени сенчести икономически и политически кръгове. Такива „кръгове“ дори успяват да влияят и на обществените медии БНТ и БНР, които все повече губят от доверието, с което се ползваха преди. Като добавим към всичко това тоталната комерсиализация и потъването на сериозната журналистика за сметка на евтиното и пошло забавно-развлекателно съдържание и масираната инвазия на типични фейк нюз и „клик-байт“ медии, такива, които подчиняват изцяло съдържанието си на рекламния трафик, което пък обезценява напълно журналистическата професия и труд – всичко това дооформя тъжната и мрачна картина на родната медийна действителност в момента. Аз лично, за съжаление, не виждам изход от тази ситуация, поне в близко бъдеще…

- Като човек, който следи световната политика, как ще се развива светът след изборите в САЩ? Ще ни се отрази ли по някакъв начин изборът на Байдън за президент?
- Помня една карикатура навремето... Двама клошари сред кофите за боклук си говорят. Единият казва на другия: "Ей, камък ми падна от сърцето, че принц Чарлз и лейди Даяна най-после се развеждат". Та така и за изборите в САЩ. На толкова безумна истерия не сме били свидетели и при най-оспорваните избори в България. Хората от „двата лагера“ са се побъркали до такава степен, че са готови едва ли не да се изтрепят физически. А пропагандата, която се разпространява и от едната, и от другата страна, е брутално фантасмагорична – „ако Тръмп вземе още един мандат, Америка загива, Путин ще ни завладее“ – „ако Байдън спечели, светът ще бъде обладан от педофили и сатанисти и всички ще бъдем чипирани и поробени“.  И трагикомичното е, че повечето хора наистина си вярват. Пълна загуба на връзка с главния мозък и с реалността.
Моето лично мнение е ,че и двамата кандидати са срам за най-голямата демокрация в света. Жалко е, че страна с над 300 милиона население се оказа неспособна да излъчи двама качествени, харизматични, некорумпирани и готови истински да служат на народа си кандидати за президент. Жалко, че стойностни и почтени хора като Лари Лесинг например (който участва като независим кандидат на предишните избори) никога няма да имат шанс да заемат висок политически пост в тази „двупартизирана“ политическа система на САЩ.
И да успокоя депресираните „тръмписти“ у нас – и преди, и сега  България си остава някаква супер далечна маргинална дестинация за геополитиката на САЩ; не, Байдън не мисли ден и нощ само, как да заличи от лицето на земята „най-старата държава в Европа“ и нейния народ. Както е тръгнало, ние сами можем да си го причиним това, и без външна намеса.

Мила МИЛЧЕВА