Д-р Сибила Маринова: Донорството запазва част от теб жива

Координаторът по донорство д-р Сибила Маринова е завършила Медицинския университет във Варна. От самото начало – от март 1999 г., работи в реанимация. От май 2015 е началник на ОАИЛ в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов” във Велико Търново.

-Д-р Маринова, как законодателно е уреден у нас въпросът с донорството?
-Според българското законодателство мозъчната смърт е равносилна на смъртта на индивида, пациент  с доказана мозъчна смърт е починал пациент. Клиничната диагноза се поставя чрез два клинични прегледа в разстояние на минимум 6 часа и инструментално изследване от комисия от трима лекари, като това обикновено са анестезиолог-реаниматор, невролог или неврохирург и/ или рентгенолог. Докаже ли се мозъчна смърт, се попълва  протокол, след което започва работата на координатора по донорство.
У нас е уредена и възможността за изявяване на воля приживе. В България може да бъде заявено само несъгласие. Презумпцията на закона е, че ако някой не е декларирал своя отказ, значи е съгласен да стане донор. Но ние сме длъжни да поискаме съгласието на близките – брат, сестра, син, дъщеря, майка, баща, съпруг, съпруга. Само те могат да дадат своето съгласие. М. г. имахме случай на мозъчна смърт на жена без близки, с изключение на една племенница. Племенницата беше съгласна за донорство, но според българското законодателство тя няма право да подпише. Така жената не успя да стане донор.
Съгласие не може да бъде декларирано приживе. Единственото, което могат да направят хора, които са съгласни да станат донори, ако се случи нещо с тях, е да заявят това пред близките си. Затова аз и много мои колеги координатори смятаме, че законът трябва да бъде променен.
В света вече се работи и т. нар. non-heart-beating-donor – донорство след необратимо спиране на сърцето. В България още нямаме законова уредба за това.

- Като че ли обществената дискусия за донорството е в пъти по-слаба в сравнение с тази за евтаназията например. Какво е обяснението – узрели сме като общество или?
-Не съм съгласна с това твърдение. Дискусията за донорството, особено през последните 2 г., е много сериозна. И колкото и нескромно да звучи, ние с колегите във В. Търново много спомогнахме за това. От м. г. сме подели кампания, част от националната, в подкрепа на донорството. Влязохме при търновските ученици, като целта ни беше поднасяйки такава тема – непозната, дори стряскаща за тях, да ги накараме да се замислят и да я пренесат в семействата си. Кампанията се разрасна – дискутирахме темата дори с мотористите от Sofia Riders. Няма да спрем дотук – всеки, който иска било то лично, или като част от организация, общност, винаги може да ни покани и да ни задава въпроси. Ние с д-р Ваня Лъчезарова – другият координатор по донорство, сме готови да отговаряме.  

-Как реагират обикновено близките, когато им бъде поискано съгласието за донорство?
-Напоследък хората се съгласяват. Смятам, че това е резултат от нашата информационна кампания и от дискутирането на темата в медиите. Промяната се вижда, хората започнаха да узряват за идеята, да я разбират. Т. г. имаме 12 доказани случая на мозъчна смърт. 2 от тях бяха неподходящи, отказът е 1.

-На кого е по-трудно при този разговор – на лекаря, който го започва, или на близките?
-Това никой не може да каже. В момента, в който им казваме, че техният близък е починал, искаме от тях да дарят. Да бъдат силни, благородни. Отнемаме тяхната надежда и я даваме на някой друг. Винаги ми е било трудно, винаги и ще ми бъде. Много е тежък този разговор. Случвало се е и да се разплача пред близките. Предпоследният ни случай беше 20-годишно момче от Горна Оряховица, абсолютно невинна жертва. Нали си представяте какво е детето ти да излезе и повече да не се прибере. И то без да е направило нещо, просто си е вървяло по тротоара.

- Разкажете ми за първия подобен разговор, който сте провела?
-Първия не помня, но помня 6-годишното дете, което падна от стената на Царевец. Родителите на това дете дойдоха, искаха да разберат истината. Аз бях човекът, който им каза директно какво се е случило и че тяхното дете е в мозъчна смърт. След като им обясних медицински, им казах, че възрастен пациент в мозъчна смърт би могъл да стане донор. Повече нищо не им казах, не сме искали тяхното съгласие, оставихме хората да си изживеят мъката. 2-3 часа по-късно майката дойде и попита дали може детето им да стане донор, сами предложиха. Така в момента един 17-годишен Мартин от София живее със сърцето на Диян.

-Можете ли да направите профил на хората, които се съгласяват и съответно отказват органите на техния близък да бъдат предоставени за трансплантиране? Религията оказва ли някакво влияние на решението им?
-За профил по-скоро не. Но със сигурност са изключително благородни и добри хора. Често се случва да кажат, че техният близък би искал да помогне, както го е правил приживе. Що се отнася до религията – обикновено хората от ромски произход или мюсюлманите, непознавайки своята религия, смятат, че тя забранява донорството. Което не е така. Основните религии в света не отричат донорството – християнството, мюсюлманството… Малко религии го забраняват. Планирам да се срещна с лидерите на религиозните общности във Великотърновска област, които да разяснят на хората, че религията не го забранява.

- Имало ли е случай вече съгласили се близки да са отказвали впоследствие и обратно – да са размисляли? А да са ви критикували, че изобщо предлагате експлантация?
-Да, имахме случай на хора от едно семейство, които не са заедно. Едните се съгласиха, другите казаха не. Но ако няма единно решение в семейството, ние не можем да пристъпим към донорство. Знаете, в много семейства някои от хората са в чужбина. Да, даваме толеранс, да дойдат, да разговарят, да размислят. Така е редно от човешка гледна точка.
Имали сме и неприятен случай, при който близките решиха да вземат второ мнение. Това е тяхно право, разбира се, и то за всяка една диагноза, не само при мозъчна смърт. Всеки иска да е сигурен, че е направил всичко нужно за близкия си. Дадохме им дисковете с образните изследвания. Върнаха се и казаха, че колега, когото не мога да нарека лекар, им е казал как  убиваме пациента, за да му вземем органите. Помолих ги да се върнат и да поискат да се подпише под консултацията. Това, разбирате, не се случи. Извикахме републикански консултанти по неврохирургия и по анестезиология и интензивно лечение, които потвърдиха диагнозата ни. Няма доктор, който да е такова чудовище, че да обяви мозъчна смърт, без да има такава. Хората ги разбирам – те нямат представа от медицина и ако някой им каже, че може да оправи близкия им, сигурно ще искат да избият нас с диагнозата мозъчна смърт. Но се учудвам на хора, които си позволяват такова нещо. Очевидно е за пари.
Един такъв случай може да компрометира цялата донорска програма в България. Напоследък заради многото донорски ситуации в нашата болница чух, че в града вървят определени коментари – как в реанимацията ги убиваме за органи. Криво ми е, защото явно има хора, които не разбират смисъла на донорството. Но пък е очевидно, че хората ни вярват, щом дават съгласието си. Явно зложелатели и злобни коментари винаги ще има. Но те няма да ме спрат да работя за тази кауза. Пак казвам – диагнозата мозъчна смърт не може да бъде сгрешена. Тя е пълно и необратимо прекратяване на мозъчното кръвообръщение и мозъчната функция. Няма пациент, излекувал се или събудил се след тази диагноза.
Донорството спасява човешки живот – когато за някой няма никаква надежда, няма по-благородно нещо от това да се спасят други хора. В Испания да речем нелечимо болни пациенти могат да станат донори по тяхно или на близките им желание. Човек с напреднала множествена склероза например, който не може сам да гълта или диша. Може би нашето общество все още не е узряло за такъв тип донорство. В скандинавските страни пък има т. нар. алтруистично донорство – решавам, че искам да спася човешки живот, и отивам и си дарявам бъбрека. Колко хора в България биха го направили?

-Близките интересуват ли се кой ще получи органите, поддържат ли контакт с реципиента?
-Да, но ние нямаме право да даваме такава информация. Единственият начин е чрез медиите да стигнат един до друг. Наскоро имаше репортаж за един баща, който се срещна с момичето, приело сърцето на дъщеря му. Много са емоционални такива срещи.

-Как вие и колегите ви успявате да се съхраните емоционално?
-При нас в ОАИЛ има много смърт, това е отделението с най-голяма смъртност в болницата - между 10 и 30%, което е резонно предвид патологията. Човек трябва да е достатъчно силен пред смъртта и стабилен психически, защото ако рухва при всеки починал пациент няма да може да си върши работата. Но не стои така въпросът, когато става въпрос за пациент в мозъчна смърт, който ще стане донор. Много е особена връзката между координатора и близките на пациента. Хората ни имат доверие. Иначе всеки от нас по различен начин сваля стреса. Аз лично обичам да пътувам, най-много се зареждам от красиви гледки и нови места. Но въпреки това не можеш съвсем да се отърсиш.

-Съберете в едно изречение що е то донорство?
-Донорството не е да дадеш всичко от себе си, за да запазиш един напълно непознат човек жив, а е един напълно непознат човек да даде всичко от себе си, за да запази част от тебе жива.
Биляна МИЛЧЕВА