Днешните будители: Огромните звезди, билните пътеки и високата тишина в света на Мила Велчева

Мила Велчева е предала на стотици деца любов към природата. Много от тях са вече големи, успели хора, с кариери в професиите, но магията на планината не ги напуска. Сред тях е и моята дъщеря, която, като научи в Германия, че ще правя интервю с учителката й, развълнувана ми поръча: Благодари на Мила и й кажи, че сме си купили щеки, раници, специални обувки и всеки свободен ден сме навън!
Дори едно дете да беше запалила Мила с тази любов, сигурно щеше да е достатъчно. Истината е, че тя и колегите й от ОУ „Бачо Киро”  Иван Мешеков, Емо Витанов, Саша Димов, Николина Янкова и други, са организирали безчет излети, екскурзии, екскурзионни  летувания, походи за децата в Стара планина, Рила, Родопите... Освен че ги учат да усвояват начални знания за подбор на екипировка, бивакуване, запознаване с маркировка, движение по разнообразни терени, опасности в планината, дейности в екип и други, те им предават и много по-важни уроци. Като тези, че планината изисква отговорност и не прощава грешки, че обича смелите, но не бeзразсъдните, че планината може да бъде сурова природа, но и поезия, и нежност, и обич...
Нищо чудно няма в това, защото Мила е планинар по дух, поет по душа и учител по призвание. В моите очи - истински съвременен будител.

Родена във Велико Търново, Мила Велчева завършва  ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” през 1988 г.  Автор е на две поетични книги ”Вечерно огледало” (1999)  и „Нищо за губене” (2010). Нейни стихове са публикувани в много сборници, алманаси и др.  Има десетки награди от национални и международни поетически и литературни конкурси, отличия от Община В. Търново, носител е и на приз „Учител на годината” за 2016-2017 г.
Като планинар е изкачила почти всички върхове в българските планини, както и такива в Юлийските Алпи (Словения) и Олимп (Гърция).
Сега учителката и дългогодишен заместник-директор на ОУ „Бачо Киро” готви трета стихосбирка „Висока тишина”, която определя като най-личната и истинска.

-Мила, коя любов беше първа – към поезията, към природата или пък мечтата да преподаваш?
-Обикновено всички казват, че пишат от детството. И при мен е така, колкото и банално да звучи. Още като малка в съчиненията търсех по-различен изказ. В прогимназията, в училище „Вела Пискова”, сега „Св. Патриарх Евтимий” получих първата си награда за участие в поетичен рецитал. Никога няма да забравя как се прибирах в мъгливата есенна вечер, стиснала един пречупен карамфил и една книжка, която ми бяха подарили за участието. Стисках ги като най-големите съкровища,  сякаш съм знаела, че това са първите ми крачки по пътя на поезията.
Не по-малко беше вълнението, когато като студентка видях публикувано първото си стихотворение във вестник „Борба”. Тогава много ме подкрепи покойният поет Христо Медникаров, който ме окуражи да продължа да пиша.
И така цял живот. Денем в училище, нощем пиша, а всяка свободна минута – в планината.  
-Кога откри планината?
-Аз съм родена в полите на Севлиевско-Троянския Балкан. Там, в любимото ми село Градница, между две реки, със слънцето над върховете, до изворите, поляните и гората започна моят живот. Планината си е просто част от мен.

-Успя да предадеш тази любов на стотици деца. Как се случи това?
-Около 2000-та година започнаха да се реализират първите училищни проекти, които се финансираха от различни организации. Като помощник директор имах желание да направя нещо ново и различно. Заедно с Николина Янкова, Ваня Колева и Саша Димова наскоро бяхме учредили туристически клуб в училище и решихме да обединим усилията си с Туристическо дружество „Трапезица” и да възстановим екопътеката от Велико Търново до Преображенския манастир. Невероятна подкрепа срещнахме от председателя на дружеството Георги Димитров, Общината ни финансира и пътеката беше готова – почистена, с маркировка, със заслони.
Децата приеха с огромна радост всички наши излизания сред природата, но районът около Велико Търново като че ли почна да ни става тесен. Тогава се роди проектът „Слънце в раницата” С колегите ми Иван Мешеков, Емо Витанов и Саша Димова бяхме минали обучения в Централната планинска школа в Мальовица.  Аз имам документ за ръководител на туристическа дейност с ученици, а Иван и Саша - за планински водачи. Вече можехме да водим децата в планината. И потеглихме. Няма да забравя как на връщане след един от походите до връх Ботев, съпроводен с куп приключения и изпитания, дадох на децата лист, за да напишат впечатленията си. Такива неща споделиха, че си казах: на прав път сме!
-Какво е за теб планината?  
Най-важната врата, през която влизам, когато искам да изляза от ежедневието си. Тя е любовта ми, приятелите ми, светоусещането ми, погледът ми за красивото, за истинското. Там фалш няма. Като вали, вали. Като духа вятър, духа вятър. Когато имаш нужда някой да ти протегне ръка, винаги има кой да го направи, без да се замисли и за секунда за себе си.
-Едни от най-човешките, уютни, топли и истински неща, които съм чела за планината, са писани от теб. Кога за пръв път усети, че магията те завладява?
-Беше по време на първото ми качване на Мусала. Нощувахме на заслона Леден замък или Еверест, който е в подножието на върха. Едно помещение с нарове, в което трябваше да спим заедно поне 30 човека, без ток, без тоалетна. Не мигнах през нощта, но причината не бяха тези необичайни условия. Просто, като си легнах, погледнах през прозорчетата на покрива и видях едни огромни, ама наистина огромни звезди. И потънах в тях.
-Освен романтика и  красота, планината е и предизвикателство, и опасност. Преживявала ли си критични моменти?
-Имала съм уникалния шанс да бъда в планината с добре подготвени, обучени и сигурни хора. Не съм се страхувала и не съм имала критични моменти. Да, имало е тежки ситуации, обилен снеговалеж, мъгла, дезориентация. Важно е да си екипиран и да слушаш разума, а не сърцето си. Защото сърцето и егото казват: „Продължи”, но разумът казва: „Спри и друг път можеш да дойдеш тук”.
Понякога с Румен, който десет години беше хижар на „Тъжа”, сме оставали сами дълго време горе. Освен емоция, това е и едно отстояване и преодоляване на трудности, каквито няма никъде другаде, освен може би в открито море.
Но пък точно там, горе, са били най-ценните ми срещи и разговори с хора, които живеят непрекъснато в планината. Те прекарват по-голяма част от времето си сред пустошта, наглеждат животните си, а от тях съм чувала най-хубавите и смислени неща за любовта, за приятелството, за живота изобщо.
-Вярно ли е, че всяка планина си има характер? Коя е твоята?
-Планините имат характер. Рила е женствена, с водите, зеленината, с кристалите на въздуха, който е по-мек от този в  Пирин – мъжкаря, със суровите си скали. Моята е Стара планина, може би защото корените и родът ми са от там. Може би, защото там има много от билните пътеки. Дори съм го на писала: Обичам билните пътеки, по тях се стъпва с усещането за нещо преодоляно...
-Готвиш трета стихосбирка. Каква ще  е тя?
-Стиховете са събрани, по-скоро трябва да избера кои да влязат, защото са много. Това ще бъде може би най-силно заредената с емоционален заряд и моя вътрешна същност стихосбирка.  Вероятно защото е от периода, когато срещнах планината като любов и защото заобичах себе си. Това ще е книга на зрелостта. Децата са пораснали, наредила съм се вече до тях. Показала съм им живота, живеейки го, а не като ги  уча как да го живеят -  радвам се, обичам и лудея понякога. Човек трябва понякога да взема важни решения, да рискува, но да е верен на себе си.  И да няма ден, в който да не  защитава живота си. Това не става само с това да отгледаш и да изучиш едно дете, нито пък да построиш една къща и с това да приключиш.  Всеки ден е предизвикателство - да покажеш нещо на себе си и на другите.
И двете ми стихосбирки са под редакторството на проф. Радослав Радев, надявам се той да ме подкрепи и за третата, която е с работно заглавие „Висока тишина”. Другото, което много ме радва е, че това ще е съвместно издание с моята дъщеря, която е графичен дизайнер.
-Учител си от 1988 г., това са 32 години работа с деца. Усещаш ли се като съвременен будител?

-Работя с деца на възраст, в която буквално им отваряме очите за света. След това други учители още по-широко разтварят очите им и ги учат как да улавят светлините на многообразието му. Когато расъждаваме с децата, винаги ги уча, че няма грешно мнение, а има такова, което не може да бъде защитено. Всеки, който влага сърце в работата си с децата, е съвременен будител. Не е нужно да се слагат големи думи и етикети на това понятие. За мен съвременните водачи на духа са тези, които не вървят сами по пътя си, а увличат другите след себе си с идеи и страст.

Мила МИЛЧЕВА