Проф. д-р Радослав Радев: Везбата e третата българска азбука

По думите на проф. Радев българската везба е отделен, специфичен дял на българския език, свързан с интимното, съчетаващ думането и мълчанието

Проф. д-р Радослав Радев е преподавател по методика на литературното обучение във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.

Изследователската му проблематика е свързана с технологиите на методите, с преподаване в средното училище на българска възрожденска литература, творчеството на Иван Вазов и Алеко Константинов, развива теоретически и практически постановките за писмената и устната реч, разработва принципи за използването на коментара в литературното обучение и издава учебници. В областта на литературознанието и културознанието е осъществил цялостен труд за българската еротика, както и за българския смях и смехотворец, за знаковостта на мъжкото облекло. Преподава литература и изобразително изкуство, антропология и семиотика на изкуството и има редица изследвания, посветени на синтеза между литературата и изобразителното изкуство
Наскоро проф. д-р Радослав Радев проведе в интернет онлайн лекция за везбата като трета българска азбука (след глаголицата и кирилицата), защото тя е своеобразна графична система за управление и е българската мяра за цветове.
В рамките на близо един академичен час той предложи на многобройната си и разнолика аудитория непознати за широката публика наблюдения и заключения, свързани с изображенията по българските шевици, черги и килими. За да изведе познание, което е полезно както за всички автори на везба, така и за ползващите резултата от техния творчески голям труд, подвластен на вековно наследство. Лекцията предизвика  огромен интерес и беше гледана от повече от 21 000 души във фейсбук страницата на университета. Благодарим на проф. Радев за възможността да публикуваме част от нея и на страниците на „Кореспондент”.
По думите на проф. Радев българската везба е отделен, специфичен дял на българския език, свързан с интимното, съчетаващ думането и мълчанието; тя има спектрално въздействие и е вечно послание. Почти като заклинание прозвуча в самия край на лекцията, че „една везба  върху маските срещу коронавируса“ би ни помогнала да се преборим с проблема, връхлетял ни през 2020 година.


В българската култура функционални са две писмени системи – глаголица и кирилица. И макар да се разчита на геометрични знаци и във везбата, тя не се възприема като азбука, а реално тя е третата писмена система, която се основава на знаковостта на цветовете. За разлика от другите две, които се постигат чрез графичните стойности на буквите, ползващи кръга, триъгълника, кръста, без да са семантично натоварени вътрешните пространства на тези графики, дори когато са отчетливи като при буквите „О“, „Д“, „П“, „А“ и др., то при везбената азбука целта и смисълът се извеждат именно от вътрешните пространства, които се натоварват със значение чрез цветовете. Ето защо везбата употребява онези геометрични фигури, които имат вътрешен обем, и най-вече ромба, който е и женски символ, както и кръга, триъгълника, розетката. Когато художниците правят илюстрации чрез буквите, те постъпват именно така – насищат със сюжет и смисъл вътрешното пространство на буквите. И това е още от Средновековието с украсата на книги. Запълването на вътрешното пространство на буквата В (от илюстрацията) с образи и орнаменти е сходно с това на буквата Г, независимо че нейното вътрешно пространство е отворено и има само едно покривче отгоре.
Везбата използва същия принцип – насища вътрешното пространство, поради което начинът за четене не е като се следи съотнасянето на буквите, образуващи дума, а като гледащият се концентрира в цветовете и линиите на вътрешното пространство до момента, в който стигне до точката. Ето защо според Бойка Асиова ритъмът започва от точката, за да затвори черното и да го загърли с цветност, както е при цветята. И тъй като везбата има предпазваща функция, оказва се, че тя е израз на една оптимистична жизнена позиция. Черното се загърля в цветност. В някои региони обаче, Югозападна България и Плевенско, черното е в по-голям обем и фон, но то е съотносимо към червеното. Геометричният знак вече не е значим в своята графичност, а според това какво вътрешно пространство загърля – то е това, което трябва да се изпълни със смисъл. Така постъпват и българските художници, когато илюстрират. Най-последователен в това отношение е Илия Бешков.

За един определен период четенето чрез кирилица и чрез везбено писмо се изравняват – особено с утвърждаването на християнската религия и четенето на Библията и възприемането на иконите и храмовата стенопис чрез съзерцание. През 19 век обаче съзерцанието остава като същност само при четенето на везбеното писмо. Везбарките използват букви от глаголицата и кирилицата, но те не образуват думи чрез изписването на отделни букви, а от една буква правят ритъм, така че тя не се изписва, а се вписва в общия цветен контекст. В този смисъл тя е в спектър и в това се изразява и везбеното писмо, че е спектрално, т.е. то е динамика на цветовете. Не се обяснява, а чрез окото се пречупва в съзнанието.
В по-голяма степен обаче се активира ритмиката на ромба. Чрез него се прави разказ – всяко насищане с линии и цвят на вътрешното му пространство и подреждането им едно след друго прави сюжет. Това особено е характерно за чипровските и котленските килими.

Удивително е колко много линии и цветове могат да се вкарат във вътрешното пространство на ромба. В шевица от книгата на Росица Чуканова (Българска народна шевица. Пловдив, 2017) ромбовете са пълни с динамика и отражения, поради което изискват висока концентрация и същевременно внезапност при гледането – всичко влиза в мига на възприемането, а не в неговата последователност. Интересното е, че в теста за интелигентност на Алфред Бине ромбът характеризира интелектуалното развитие на шестгодишните. Напълно обяснимо, тъй като при децата няма преди или след – моментът храни душите и ума им. Ето защо, когато българският художник Васил Симитчиев търси свобода в изкуството, той следва детското възприятие, защото при него няма причина и следствие. Той остъклява едно пристанище в Швеция, носи в раницата си вода от Балтийско море, за да направи морето свое, глади с ютия националното знаме, отвива и завива електрически крушки, за да види колко време ще остане светлината в тях.
И всичко това е една игра, отварящa голямото детско можене, което възрастният не иска да го може, защото му се вижда безсмислено. При везбата няма такива граници, защото не се различава голямо и малко, и това е същинската философия, изразена чрез нея, а и нейната хармония. Тя има ритъм, а в този ритъм всяко е със своята значимост и ценност. Ето защо неща, сведени дори до точки, кръгчета, се наричат мушенкените – дето се мушкат навсякъде, търкуланки, междулки. Не е знаково отграничаването, а взаимодействието. И това е особено видимо при везбите от Плевенско, откроени в албума на Елена Тодорова „Български народни шевици“, част 1(Пловдив, 2015), в които цветовете не са толкова ярки.

В носията шахматно наредени ромбички и квадратни мотиви в квадратна рамка се нарича капане. Оттам ризата се казва капанка (капка, в речника си Найден Геров отбелязва и думата „капавица“) и населението – капанци. Не съм сигурен за връзката със значението на капан (според едно от преданията името е свързано именно с капан), но който погледне към тази пазва на жената, напълно вероятно е да остане за цял живот неин пленник.
Не е случайно, че в украсата на ръкавите се извезват везбички, наречени змейови главички – изобщо по ръкавите са най-активните и действени мотиви, та жената пленява дори без да си мръдне ръцете, а ако ги мръдне, мъжът ще се търкулне към нея, та пази, Боже, после какво може.
За възполницата, която е везмо на предницата под кръста, Бойка Асиова в книгата „Запеските. Дух и материя“ (Пловдив, Жанет 45, 2015) отбелязва: „Възполницата е като къпинов ластар. Увива се около шията на мерака и го притегля под завивката“. На българина окото е силно и то е неговата радост, но и негово оръжие. Това са разбрали и враговете му и са предприели мерки за предпазване. Мери Монтегю пише за начина, по който турците се предпазват от християните: „Турците си въобразяват, че погледът на християните носи нещастие на нови постройки и за да отклонят „лошите очи“, както те казват, закачат над сводовете или къщите топки или нещо фантастично, което да привлича погледа на минаващите с цел да не задържат твърде дълго очите си върху сградата. А децата, особено децата на султана, стражите крият от погледите на християни – мъже или жени“ („Балканите през погледа на две английски пътешественички от 18. век”. С., 1979. Изд. на ОФ, с. 90). Вярва се, че силата на погледа се усилва, когато детето влезе в полова зрялост. За момата казват: с поглед круши брули. Навремето, когато са питали някой как е, той отвръщал „Шарено“, защото в шареното е животът. Васил Стоилов, когато рисува своите картини, свързани с мадоната, си прави план и описва коя възрастова група в какъв цвят да е. За бабите е записал – всички цветове. И везбеното писмо представя възрастния човек като цветен, защото той е преминал голяма част от живота си, видял е и добро, и зло. Има везба, която се нарича „Старец баба гони“ (Коев, Иван. Българска везбена орнаментика. Пловдив, 2017. Изд. Георги Марков) – изключително пъстра, а стилизираните форми са овални, на които във везбата им казват търкуланковци. Дядото и бабата са такива – търкулнали са се през живота, та вече могат да се гонят, като стоят на едно място, защото шареното е в тях.
Българинът е грамотен, преди да се научи да чете и пише на кирилицата, защото преди това е усвоил азбуката на цветовете. Не е случайно, че Любен Каравелов много често пише за моминската градинка, както и Петко Славейков в поемата „Изворът на белоногата“. Според тях това е българският парад, който формира определена чувствителност и нравственост. Затова цветовете са азбуката на добротата. Сборникът „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин би следвало да се чете чрез тях.
Има дори такава магия за добрина, която се отваря и затваря чрез цветовете. Тази магия е, все едно четеш българската везба.
Хубава добрано,
най-хубава от сички.
От добра майка, от добър баща,
от добри сестри, от добри братя!
Ако е бела, по бело цвете,
ако е синя, по синьо цвете,
ако е жолта, по жолто цвете;
ако е червена, по червено цвете;
та да ульокне като льоко перо,
да се учисти като чисто сребро,
да се утроси като рожен клас,
та да стане като мажко детенце
на майчина биска;
като младо егне на летно сонце.
Българска народна поезия.
Т. 7. С., 1983, с. 442

Ние не се замисляме откъде е дошъл изразът „Влюбил се от пръв поглед“. Ами как няма да стане така, като момата е в цялата си украса, толкова богата, че очите викат и другите сетива. Има такава везба, която се нарича „Петте трепки“, поместена в книгата на Бойка Асиова „Запеските. Дух и материя“ (Пловдив, Жанет 45, 2015). Момъкът поглежда момата и петте му сетива са в луд възторг. Малко творци могат да предизвикат подобно въздействие. Не е случайно, че очите са често срещан мотив във везбата, наричат ги Четирите очи, Пастрица с четри очи, С пет очи, Гъши очета, Очетата, На очи.
От идеята за добротата може да се изведе и най-важното послание на везбеното писмо. Всяко нещо – предмет, явление, човек, може да бъде преобразено в цвете. Прагматичният план на изразяване става естетически. Битът се стилизира, за да се претвори така, както твори природата – чрез магията на цветните полета.

Ковашките клещи (големи, малки, налбантски), кошници, овчарски ножици за стригане на овце, волски подкови, чекрък (рудине), глинени съдове, сърпове за жътва и т.н. – всичко това цъфти за друг живот и за друга чувствителност. В носиите от Софийско шопкинята дори е стилизирала въшка. Битката с въшката е била епична, но само геният на шопкинята е решил въпроса – когато бълхата стигне до полите и се срещне със себеподобната си, тя отскача ужасена от себе си и отхвръква кой я знай. С тази предпазна функция Бойка Асиова обяснява и името на шевицата в Разложко – „запески“ извежда от пес (куче), което пази полите на жените. „Запески“ е името на везмото по ризата на разложкия женския костюм. Това е общото название на стилизираните предмети, извисени до образа на цвете. Всяка запеска задължително се състои от коренче, листа и цвете.
Коренчето е в масленозелено. Цветето е счервен контур и черен пълнеж, листата са със зелен контур и разноцветен пълнеж. Запеските винаги вървят в чифт, като на втората запеска цветът на контура на цветето е обратен на първата. Основните цветове са червено и черно. Авторката отбелязва, че в мисленето на жените везбичките са живи същества. „Когато запескитеса с гръб една към друга, „се сърдят“, а поставени с лице една срещу друга, „се ритат“. Могат и да се „гонят“.
Така погледнато, везбеното писмое писмото на оптимизма, на добротонастроение, на чистото нравствено начало, то преобръща прагматизма на живота и подобно на слънцето, което дава живот чрез светлината и топлината, дава и надежда. Ако България има загуби и беди в политическия и социалния живот, то във везбата жената подрежда нейното бъдеще, защото черното остава само точка, загърлена от цвят.
Сн.


Дизайнерката Елисавета Йорданова прави свой прочит на българските букви, съчетавайки в тях автентични мотиви от шевиците от различни краища на страната

Георги Марков12.12.2020 г., 13:51 ч.

Изключително некоректно ползване на материали, които притежават авторски права. От Населдството.BG не сме давали разрешение за публикуване на материали от нашите издания. Да не говорим, че не сте цитирали правилно източниците, които сте използвали. Жанет 45 няма никакъв принос към нашата дейност. Моля коригирайте статията.

Дора Бонева12.12.2020 г., 08:02 ч.

Прилича ти,професоре! Толкова бветно,точно и духовно-както стила на целия ти живот и творчество.Безбройните нюанси на цветовете в шевиците на баба и мама сега ги разчитам по-сигурно.И продължавам да ги опознавам-дълго, след загубата им, “виждайки”ги в очите на децата ми...Събирам шивици,откакто се помня.Бродирах даже в младост

инж. Лазар Любенов Бонгурев06.12.2020 г., 21:28 ч.

Красиво, любопитно и много интересно :)