Лейтенант Деница Иванова изпълни офицерската мечта на баща си

Деница Иванова стана първенец на юбилейния 140-ти Ботевски випуск на НВУ. Преди дни тя получи тържествено първите си пагони на лейтенант, но още й е странно  това, което се е случило с нея и не може да се окопити. Вълнува се от наградите и признанието, от обичта на роднините, пръснати из цяла България, но дошли специално да я видят и поздравят след производството. Разговаряме по телефона малко след като беше изпратила последните гости, и, подвластна на емоциите, отговаряше бързо и отривисто, сякаш да излее на един дъх всичко, събрало се в нея.
Макар да завършва първо „Маркетинг” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, на младото момиче отдавна й е предопределено, че ще бъде военен. Израснала е в семейство на баща и вуйчо военни, а и по-малкият й брат Петър също стана лейтенант в един ден с нея и получи дипломата си, само че в друга специалност - „Въоръжение и боеприпаси”.

Деница Иванова, с която можем само да се гордеем, си е момичето от нашия край, от с. Върбица, Горнооряховско, нищо, че е родена в Казанлък, на 7 юни 1991 г. Баща й, родом от селото, завършил сержантското училище в Горна Оряховица и бил разпределен в Казанлък. Преди това обаче негов приятел и съученик го запознал със сестра си, пламнала ученическа любов, после женитба и…на бял свят се появява Деница. Две-три години след раждането й се местят в с. Върбица, където живеят до ден днешен.
Тръгва по стъпките на баща си, който всеки ден й е бил личен пример, както и нейният вуйчо, все още военнослужещ. Сержантът, който така и не станал офицер, защото семейството му се увеличило, мечтаел да види децата си с офицерски пагони. „Родителите ми ни възпитаваха в българщина и особено в християнските ценности. Затова и двамата с брат ми поехме по този път”, казва Деница и споделя, че още преди да влезе във ВТУ, била готова за Военното училище, но се уплашила, че няма да покрие високите изисквания на военната професия. Затова продължила с икономическото образование. Минало време, брат й заявил, че иска да кандидатства в НВУ „Васил Левски”. Деница тъкмо станала бакалавър във Великотърновския университет и решила да опита с него, какво пък толкова, ако не я вземат, има си вече образование и професия. Не само я приели специалност „Войски за ядрена, биологическа и химическа защита и екология”, но и влязла с хубав бал.

За добрата физическа подготовка, която се изисква още при кандидатстване, на младата жена много й помогнало това, че е от село. Трудът от малка в голямата градина, това, че е свикнала от дете да помага на родителите си е възпитало в нея борбен дух и да не се отказва от мечтите си. А с бягането, което е най-силната й дисциплина, успешно се включила вече като курсант в общоармейските състезания по ориентиране и дори печели медали. Този спорт й допаднал много, защото изисквал не само физически усилия, но и мислене. Добре е и със стрелбата, често е улучвала десетката и на право мерене, и на динамична стрелба.
Сигурно е чудно за много млади жени, но Деница говори с искрен възторг за живота във Военното училище, за приятелствата там, и за преподавателите. Нищо, че началото било трудно: „Когато прекрачихме прага на НВУ преди 5 години, качихме се по стаите, дадоха ни униформите и ни казаха след 10 минути да сме строени. Няма не искам, няма недей. Бяхме шашнати, ръцете ни трепереха, не знаехме коланите как да си сложим, как да си обуем кубинките. И изведнъж започна едно ежедневие, за което не си подготвен. Затова и много хора напускат първите седмици преди клетвата. След като обаче те грабне този живот, хората, които са там, дават мило и драго само и само ти да станеш човек. Като се започне от съветите как да говориш и да се държиш, какви взаимоотношения да имаш с подчинените си, с равните на тебе и командирите, до начина на получаване на знания. Нямало е момент, в който да поискаме отделно от задължителните занятия някой да ни обясни нещо и да оттренираме още веднъж и да ни се откаже. Преподавателите  и командирите ни са оставали и след работно време, за да можем ние да научим нещо. Никога не е било, когато съм молила да ми се обясни нещо повече и те да ме върнат. Даже го правят на драго сърце и са страшно горди. Много съм доволна от тях. Може би, защото във Военното училище, за разлика от ВТУ, бяхме малко хора и ставаме като семейство.
Като ходим на зари, даваме наряди, постоянно ни се говори как ти си човекът, който стои между народа и другите. Това много надъхва и сплотява. Наистина, за мене Военният университет дава много и учи много - на самоувереност, отговорност, дисциплина и хубаво поведение”.

А приятелите за нея са „братя по оръжие”: „С хората от взвода, с които съм живяла, денонощно бяхме заедно, само в 8-те часа за спане по стаите бяхме разделени. Ядяхме заедно, и в дъжда и студа – пак заедно. И сме спали по горите, на занятия и стрелби, всичко сме правили заедно. До края на живота си знам - звънна ли на някой от тях, никой няма да ме върне. Тази атмосферата много сплотява”, изрежда все още пресните си впечатления Деница. И това, че не е почувствала никаква завист от колегите си, когато разбрали, че тя е първенецът на випуска. Даже момичетата от нейното класно много й се зарадвали. За разпределението също нямало караници. Седнали като големи хора и се разбрали.
Преживяла и цивилния, и военния студентски живот, Деница много добре успява да направи разликата, която за нея е „от земята до небето”: „Съгласна съм, че студентският живот е нещо, което всеки трябва да преживее, но там няма толкова отговорности, няма тази себеотдаденост, ако ти сам не си я наложиш, по-либерално е. Там няма кой да ти покаже пътя. Във Военното училище тази свободия я няма. За лекции не се закъснява, а не дай, Боже, да избягаш. Вечер си на проверка, независимо дали ти се ходи на дискотека или приятелят те чака на кафе.”. За сметка на това военният живот е достатъчно динамичен, харесва й и се чувства във свои води.

Деница Иванова е разпределена в едно от формированията на съвместното командване на силите и в понеделник беше първият й работен ден. Гарнизонът е великотърновски, но повече подробности не казва, защото е секретно. Ще живее на квартира във Велико Търново с едно от момичетата, с които 5 години са делили хляб и трудности. Има сериозен приятел от 4 години, взводен командир в карловско поделение. Любовта им от разстояние издържала изпитанията на времето, защото според Деница, когато хората са сериозни и си имат доверие, знаят какво искат от живота, проблеми няма. А дали се задава сватба? „Трябва да питате приятеля ми”, смее се Деница и си пожелаваме този кратък очерк да го подкани към решителност.
Ана Райковскa