На Омуртаговата колона е изказан смисълът на човешкия живот

Избра да отбележи 85-я си рожден ден с приятелите от Петъчниците при Понката, нищо, че празникът беше превалил с един ден. Събрани като в завера около вкусния гювеч, който Йордан Димитров беше сготвил, часовете в сладки приказки и весели подмятания се редяха неусетно като дните от дългия му, но изпълнен със смислени дела живот. За делника оставихме нашия разговор.
Красивата му арбанашка къща, в която ме посреща, излъчва достолепие и уют, заслуга и на неговите приятели-архитекти. А интериора проектирал сам, вероятно литераторът и историк все пак нещо е прихванал от занаята на Колю Фичето, с когото се родее по майчина линия. На стената, издълбан на дърво, стои надписът на Омуртаговата колона „Човек дори и добре да живее, умира…”. За него тук е изказан целият смисъл на човешкия живот: „Ако човек проумее това нещо, човечеството ще се състои само от добри хора, честни хора. Няма да има нито един лакомец, убиец или крадец. Ако беше казано от някой чужденец, щеше да стои на всяка държавна институция по света”, пали се Йордан Димитров. Оказа се, че се пали често, особено на родолюбиви теми. А когато говори за геройствата на българската армия във войните, очите му се насълзяват. Животът му, изпълнен с невероятни обрати, прилича на роман за бедното дете, което минава през много препятствия, но е възнаградено с щастие и успех. И чийто път често е лъкатушел, но винаги е намирал вярната посока.
„Бях беден, но животът ми е богат”

Йордан Димитров е роден е на 19 юли 1933 г. в с. Върбовка, по жътва и на зодията си рак смята, че дължи кривиците в характера. Не помни баща си, тъй като остава сирак едва тригодишен. Детството му минало във вдовишко семейство, изпълнено с немотия и много труд. От малък бил принуден да е мъжът в къщата. Дядо му бил убит на 16 май 1919 г. в Ниш – „най-българския град”. В националната костница в София при Централните гробища, под номер 619 е името му – Тодор Събев Тодоров, което много пъти Йордан Димитров е ходил там да милва. Помни началото на Втората световна война: „През 1941 г., пасях биволиците, когато се разнесе, че Германия нападнала Русия, а баба ми, мъдрата, каза: „И тоз ще си счупи главата”. Беше умна жена, от коляното на Колю Фичето, която като вземеше пенсията, изваждаше поша, развързваше го и я оставяше цялата, но първо минала да плати царщината (данъците). И като чувам сега кой колко милиона скрил, си мисля в какво общество тогава съм раснал”. 6-годишен го завели в черквата да помага на дядо поп и да му служи. Цели 7 години, до първи прогимназиален клас. И сега може да изпее 100 тропара. След училище ходел на нивата. На 14 години жънел 1 декар сам. И без паламарка, защото нямало пари за нея. Вече ученик в гимназията в Камен, бил един от тримата с цървули. Но много се учел. Като завършил, започнал работа в ТКСЗ-то, на 10-те декара ниви, които баща му получил като сирак от войната. Върнали ги на Йордан Димитров след 10 ноември. Половината дал на сина на сестра му, а своите 5 декара на внука му Борко със завета да не ги продава, защото „това е кръвта на дядо ми”. От 1951 г. започва неговата пропагандаторска и агитационна дейност – първо като комсомолец, а после като член на БКП. Оглавявал е доста комитети и на околийско, и на окръжно ниво, но днес говори с лека доза самоирония за отговорните постове в Партията, които е заемал. Най-дългият му стаж е на председател на Комитета за изкуство и култура – от 1967 до 1988 г.. Та през 1951 г. като завеждащ отдел „Пропаганда и агитация” в Околийския комитет, му дали да отговаря за селата Горско Ново село, Родина, Сливовица и Теменуга. „Най се ядосвам като кажат обобщаващо „номенклатура“. Да дойдат на мен да кажат! Започнах с 1 лев, пари няма, командировъчни не дават. Обикалям от село на село, снасям задачите от тефтера, ама никой не ме пита ял ли съм, пил ли съм. В Горско Ново село ми беше конака, там спях на един диван. За да не ги чакам цял ден без работа, хващах се да жъна с другите, вечер триоряхме житото и чак след туй започвахме забавата. Така минаваха дните”, спомня си Йордан Димитров. Докато дошъл ред на казармата.
Най-силният момент в живота му
Като отговорен кадър имал право да избира и той отсякъл – само в авиацията, защото неведнъж е гледал прелитащите над селото му самолети от Горнооряховското летище. В училището в Долна Митрополия за първи път облякъл пижама и спял на чаршафи, а изобилната храна го поразила. Едва тогава узнал, сиромахът, какво е да се храниш три път на ден, да яде „истински салами”, а след десерта ако иска да хапне и сладолед, защото имало машина в стола. Първият си самостоятелен полет направил преди да навърши 20 години, с немския самолет „Юнкерс 52”, или както му викали „Сова”-та.
„Бях останал сам, инструкторът дойде и каза „Готов си”. Това беше най-силният момент в моя живот. Като издигнах машината и останах сам с облаците, крещях от радост. В авиацията са единствените години, когато съм се чувствал свободен. Най-човешките отношения бяха там, където животът на всеки един зависеше от другия”. От 200 човека випуск 150 минават в запаса, той също. Сигурно е било за добро, защото от 50-те, които остават в армията, повечето загиват. Върнал се пак на село Йордан Димитров, отново в ТКЗС-то, но младежът искал да учи.
Записал първо „Българска филология” в Шуменския институт. За литературата го спечелил учителя му в гимназията Димитър Стойчев, на свой ред ученик на Александър Бурмов. Учил две години, а при завършването го наградили с трите тома на Маркс. Любимият му поет е Яворов, а Дебелянов знае наизуст. Обича безкрайно Смирненски, а за Ботев дори няма нужда да говорим, защото е израснал с него. Говори с патос за Христо Ясенов, за когото сегашните ученици не са и чували. За Гео Милев, Йосиф Хербст...Но Йордан Димитров обичал и историята. Приемат го в СУ с първа специалност „История” и втора „Литература”. Изучил „археологията” и „музейното дело”, което после щяло добре да му послужи, защото той си имал една болка – че Горна Оряховица си няма музей.
Как беше създаден Историческият музей
През 1962 г., след първомайската манифестация, Йордан Димитров показва на Димка Атанасова и краеведа Илия Константинов една страничка, на която е написал как да се направи историческа сбирка в Горна Оряховица. „Какъв наивник съм бил! Срокът, който си бях поставил за откриването, беше 21 октомври. Нито имаше пари, нито място за нея. Най-отгоре на Комитета на Партията, ни дадоха една стаичка, където да работим. Тя беше за всичко – фондохранилище, склад, работилница... Започнахме да събираме къде каквото е оцеляло. Хората даваха от сърце, никой не ти искаше пари. Целият град бях заразил. Нямахме стотинка, но получавахме помощ за ремонта и обзавеждането отвсякъде. И на 21 октомври 1962 г. открихме музейната експозиция на Горна Оряховица, един от най-щастливите ми дни. Димка беше назначена за постоянен уредник. След туй вече не исках да се занимавам с партийна работа. Исках да бъда учител, да правя нещо полезно”. За кратко учителства в Образцов чифлик, но бързо се върнал, защото се освободила сграда за музей. Ако иска, да работи на обществени начала, защото пари няма и щат няма. Историята от 1962 г. се повторила. Димитър Стоянов вече беше станал Първи секретар във Велико Търново, извикал Христо Нурков от търновския музей и го призовал да се помогне, защото „Горна Оряховица не е задният двор на Търново”. На шише ракия Нурков и Йордан Димитров се разбрали. Дошли специалисти, направили нужните проекти, работата станала като хората. Предтекстът бил, че ще става филиал на търновския музей и така да заобиколят постановленията. И тъй като все пак не била законна тази работа, трябвало да се търси изход от положението. Пряко големите началници, работата продължила.
През 1972 г. назначават Йордан Димитров за директор на „Филмова база”, която обслужва 1000 кина от Плевен до Варна и Силистра. Без обаче това да го освобождава от работата му по музея. Денем прави програмите на кината, вечер е в музея до тъмно. И така, на 2 юни 1973 г. делото на живота на Йордан Димитров се увенчало с успех – официално музеят бил открит. Той бил първият екскурзовод, посрещал е Мерсия Макдермот. „Тя първа писа в Книгата за впечатления, която моят заместник Иван Бъчваров дал на вторични суровини. И папката за къщата на Сидер войвода, която спасих, а бившият кмет Цанко Ненов искаше да я събори. Тогава издействах писмо от Института за паметниците на културата, с което къщата на революционера Сидер войвода се обявява за паметник от национално значение. Навремето я спасих, но все пак я събориха през 1995 г.”, реди спомените си побелелият мъж и с чувство за хумор ме пита да се хвали ли още.

Бистрата му памет продължава да изравя издълбоко факти от забележителния му живот, в който прекалено често е бил поставян пред избори, но родолюбието винаги е накланяло везните. Както през 1970 г., когато със съпругата му Мария, словачката, понасяла безропотно всички несгоди на България и нейните мизерни заплати, отиват в родината й, с намерение да останат там. Приема го лично в Братислава председателят на Парламента, близък на семейството на съпругата му. Можел е или да оглави музея в Кошице, или да стане заместник-директор на Словашкия национален музей. Горял отвътре Йордан Димитров, в Горна Оряховица работата по музея вървяла, но само той знаел докъде са докарани нещата. Как да остави всичко... Още на другия ден хванали влака за Горна Оряховица.    
Покрай печатницата и работата във „Филмовата база”
животът го свързва с много бележити хора.
През 1972 г. се запознава с големия художник Васил Стоилов, на когото организира изложбата в Горна Оряховица. Познанството се превръща в близко приятелство и дългогодишна кореспонденция. В дома си Йордан Димитров е окачил на видно място подарената му от Васил Стоилов картина. На витрини са и подаръците - творби от Иван Лазаров, от Понката, по стените има графики от Никола Хаджитанев по „Хайдушки копнения” на Яворов и още много картини от утвърдени имена. Сърдечни, а не протоколни, са били отношенията на цялото му семейство с Мерсия Макдермот, с която за 16 години са беседвали много пъти. Албумите му пазят снимки с Петър Слабаков, с Татяна Самойлова.
Най-много се гордее обаче с две камъчета от командния пункт на генерал Борис Вазов по време на Първата световна война при Дойран и една осколка от снаряд, донесена от приятеля му Косьо Костадинов. За него те са изключително свети реликви. Тях той ще остави на внука си, както и единственото бащино наследство, освен петте декара земя - металната капсула, в която баща му е държал стъкълцето с одеколончето, четката му и войнишкото канче, на което с чисти линии с войнишкия си нож е изрисувал бленуваните селски сцени - конче, птиче, мома и минзухар.
 На 85 години Йордан Димитров отдавна е зарязал активната политика. За сегашното даже и не му се говори, но не е и заровил глава в миналото. Мечтае за деня, когато ще свършат подлизурковците. Иначе еуфорията и вълненията от рождения му ден още го държаха. Предния ден беше изпратил свои ученици, дошли на гости да го поздравят.
Ана Райковска