Обущарят Мечо е чест за занаята си

Велико Търново го знае като Мечо. Най-кадърният и колоритен обущар в старата столица носи този прякор от дете, галено от Мехмед. Почти няма търновец, който да не е опирал до него, за да му поправи обувките, често след „майстори”, които са си оставили ръцете. Отдавна си е изградил име в занаята и продължава да работи съвестно, пък и не взема скъпо. Особено на хубавите булки, защото макар и на години, очите му още шарят.  
Мехмед Карабаджаков, каквото е официалното му име, е роден през 1953 г. във Велико Търново. Занаятът научил като чиракувал в ТПК „Трапезица”. „Сядаш срещу майстора, превит на два ката, а той ти казва какво ще правиш днес, утре, и тъй нататък. Гледаш, слушаш и се учиш”, започва разказа си той.
Започнал в ТПК-то още 17-годишен, плащали му 18 лева ученически. Били три бригади. „Нямаше ли работа?!... Имаше едни големи каси, от пластмасовите, дето са за хляб, всички бяха пълни с обувки. Имахме две касиерки, които приемат поръчките, 6 майстори”. А на първия етаж женска бригада изработвала цвички, познати на всички големи момичета, които са играли физическо в училище. Както и работни ръкавици. Майсторът, на който попаднал - бай Йордан, бил много добър човек. „Беше и възпитан, другите бяха по-заядливи. Работата се увеличаваше, коленете ми изтръпваха да набивам с чука клечките в токовете. Там изкарах до казармата, трябваше да се ходи войник. Бригадирът на ателието Лечо, той ме изпрати, дори заплака тогава”, спомня си майсторът. Пратили го в строителни войски, в големите казарми край София. Още не може да забрави мизериите, студа и глада от тогава. „Сутрин ти дават един чай, дето и на чай не прилича. В помещенията – студ. С едни дрехи – и за работа, и за ходене. Натоварват те на гладно - и на „Кремиковци”. Но и като войник продължил със занаята, оправял чепиците на войниците. В Търново се върнал по случайност. Тъкмо правели вече Радиозавода в квартал Чолаковци и командировали и него. Зевзек и тарикат, редовно си правел майтапи с другите войници. Като пренасяли греди за строежа, понеже е нисък, избирал да е все с високи момчета. Те носят, а той върви по средата с вдигната ръка, която едва докосвала гредата и пъшкал, че му е тежко.
„Каквато и професия да хванеш, трябва отвътре
да ти идва всичко. Да ти допада и да те влече”
След войниклъка се върнал на работа в „Трапезица”, приели го с уважение. Започнал нов занаят - да прави чанти. „Така станах и чантаджия, и сараф, не съм само обущар. Всичко съм работил, знае ме целия град”, не без гордост казва Мечо.
Богатата му трудова биография едва ли не следва историята на този отрасъл от леката промишленост във Велико Търново. От „Трапезица” се мести в сравнително новия Комбинат за услуги „Христо Камбуров”, познат като Дом на красотата. Пак две бригади – едната за ремонти, другата за поръчки за чанти. Мечо вече бил хванал занаята, пък и позахитрял. Доста време минало, все не можели да намерят място на тези, дето работели репаратура. Преместили ги в ателие до Къщата с маймунката, а там – наредени златар, кафене, магазин…
От Мехмед – на Милен  
Зеленият му паспорт с истинското му име бил на 10 дена, редовно получен, когато и до него опряла вълната за смяна на имената в края на 80-те години. Привикали го в една стая, където се били събрали около дълга маса двайсетина човека началници и партийни секретари. Разбрал той за какво става дума, но бил спокоен, защото паспортът му бил почти нов, издаден в разгара на акцията. Изправил се единият и му казал, че от него не се иска нищо, грамотен е и само трябва да подпише тука едни документи. Да си измисли име, а то пак ще го знаят като Мечо. Изчакал го Мечо да се изкаже и му показал редовния си паспорт, а реакцията била:  „При мене този паспорт не върви”. След което го заплашили, че ако не се преименува, ще го уволнят и няма да му дадат трудовата книжка. „Гледай как те притискат отвсякъде…”, все още се вълнува обущарят. Отказал и наистина го уволнили. Минали двайсетина дена, разпитвал той, а се оказало, че то и в Горна Оряховица имало също Комбинат за услуги. Приел го тогавашният зам.-директор Вълков: „Значи, има и добри хора сред тези, дето командват. И много разбрани хора имало в живота. Казах му директно: „Вашите колеги от Търново ме изпъдиха. Искам да работя при вас. На мен мойто име нито ми тежи, нито ми е неудобно от него. Не съм животно. Изредих му какво мога да работа, ама не исках в колектив, а да съм самостоятелно”, припомня си перипетиите Мечо. За късмет, в квартал „Пролет” имало някаква голямо ново помещение за ателие, на втория етаж на супера. Вълков наредил да му го покажат и да го попитат с какво и как да бъде оборудвано. Така започнал Мечо в Горна Оряховица. Взел един „Некерман” и копира, чертае, фантазира... Направил чанти и на една ламперия закачил най-различни модели – малки, големи, шарени. Спокойствието му обаче траело само един месец. „Този път ме привиква главният директор на горнооряховския комбинат, баш патрона. Пак за имената, пак същата работа като в Търново. Заплашва, че ми каза да оставя и ключът на работилницата. Отвърнах, че ще го дам, ама с ревизор, иначе да ме убиете, няма да стане. Толкова кожи и материали - все на мене се водеха. Не съм вчерашен…Притиска ме той, да съм изберял едно име. А пък дето работеха в Комбината разправяха, че в едно училище, рано сутрин, стоварвали ги хората с камион, покрит с брезент, паспортите вече били готови, само лепват снимката, удрят печата и туй то. Става бързо и пак на камиона. Разбрах, че и аз ще го ям тоз брезент и в крайна сметка станах от Мехмед на Милен. Но всички пак си ми викаха Мечо”. И тъй като историите му нямат край, подхващам го да ми разкаже за забежките си.     
„Слабостта ми са жените”  
Правели пред Радиозавода Улица на услугите. В десятката срещнал председателката на „Трапезица” и поискал от нея да го върне в Търново. Обещала му тя ателие на тази улица, ама имало наддаване. Спечелил Мечо търгът, взех ателието и завъртял работата, ама… „То много жена, много нещо… Ама хубави, нагласени и не изморени. Беше излязла модата на кожените поли. Сядам аз, кроя, но си има тънкости във вземането на мярката. Жените се отбиват, хващам един метър и меря. Пуснах една-две поли, с едни хубави джобчета, модерни като кройки, различни разцветки - красота. Тръгнаха поръчките, идват за проби, бях направил параван. И тъй като на ханша още не можех да ги наглася, казвам им сами да се пробват, пък аз няма да ги гледам. И те ми вярват. Пак й казвам да изчака, меря на плота, а тя седи с бикините, къде ще върви. Много жени – тънки, дебели, каквато щеш. Случи ли се по-дебела като моята, не мога да я съблека. Полите бяха скъпи, ама ги бях пуснал по трийсетина лева, зависи и от булката. То много работи бяха…А мойта ги е гонила до Радиозавода. Сварила ме затворен. Аз й викам, че правя проби.  – „Какви проби, от един час съм вънка и слушам”. Като я подгони, филма „Ну, погоди” гледала ли си? Вика жената „помощ”, ама спиране, братко, няма. Мъжки простотии…Ама работата ми е такава. Имам контакти с много хора. И без да искаш, то птичката кацва. И аз пробвам. Като рибарите – хвърлям въдицата, гледам накъде е рибката и ако клъвне – клъвне”.
Далеч не толкова вълнуващ е животът му след демокрацията, когато се захваща с частен бизнес, макар че точно в тези години го научават и тези, които не са знаели за него. Доста години държи едно малко ателие на партерен етаж до ОББ. „Там останах без очи, защото нямах никакво осветление. Бях като заточеник. Все прав, защото прозорчето е на високо и не можех да виждам никой. Тъй ми остана от тогава. И тука повечето време съм прав. Разработих го, ама хазаите много вдигнаха наема и го напуснах”. Сега, всъщност от години, държи помещение на Кооперативния пазар. Доволен е, защото хората лесно го намират и работа има, но не е като едно време. „То навсякъде е така. Часовникари не останаха. Да ти потрябва шивач един ръб да ти направи – няма кой. При моя занаят проблемът е такъв. Идва например жена да й оправя обувките. Струва 4 лева и тя се развиква как да дадяла толкова, като си купила обувките за 10 лв. Ама тези обувки са за 1 ден. И бързо се разлепват. Да имат китайците работа”. Много скъсани обувки е поправял и с много хора се е срещал, но тъй е с всеки, който работи, разсъждава Мечо. И все пак признава, че е трудно да се работи с хора. Различни характери, а като опре да дават парата, стават като змии. Приказва ти сладко, накрая като му кажеш колко струва, изменя се. Тогава можеш да разбереш един човек колко струва, говори от опит майсторът.
Не познава много от сегашните му колеги, защото не е работил с тях. „То, занаятът не става за един ден. Трябва много практика. Но се навъдиха и едни, лепят с канаконлит и айде, готово, вземи му парите. Така не става. И повечето са жени. Няма работа и всеки се хваща за нещо. Погледни колко много бръснари и фризьори има сега”.
Занаятът обущар няма да изчезне
„Не може за най-малката повреда и да си хвърлиш обувките. И в Германия не го правят. Там скъпотията е голяма, знам от сина ми Шенол, който прави медицински обувки на 40-50 километра от Людвин Сабин. Едни капачета, които тук ги правя за 3-4 лева, там няма такива работи, 20-30 евро. И хем не е като тука с чука, ами е механизирано, натискаш педала и готово. Едни нормални стелки са 120 евро”. Отказал се е да прави свои модели, защото „на хората не им пасва” цената. Не вижда смисъл. Ще иска да го направи да е хубаво, с качествени материали, пък то ще излезе скъпо. Иначе, капаците за обувките и кожите, които използва, са холандски. „Много са супер”, хвали ги Мечо. „Хората идват при мене, защото знаят, че ще направя обувките добре. Може да се наложи да даде и 10 лв., но го спасявам отвсякъде – стъпва стабилно и е доволен. Но става с хубав материал”, завършва той и ме отпраща, за да посрещне поредния клиент.
Ана Райковска