Има ли търновци във Велико Търново?

Кореняците великотърновци, хората, които имат три, четири и повече поколения предци, раждани в старопрестолния град, се броят на пръсти.  Голяма част от наследниците на известните стари търновски родове и фамилии са си отишли от този свят, преселили са се в други градове на страната или в чужбина, продали са домовете си или просто са ги изоставили. Тези, които все още живеят тук, пазят особено ревностно паметта за Старо Търново, знаят се поименно, познават се, общуват помежду си, но не крият тъгата си, че заедно с тях си отива спомена за неповторимия колорит на града.
Естествените и необратими демографски процеси водят до там, че в областния център, навремето окръжен град, се преместват да живеят хиляди семейства от околните градове и села. Тази тенденция се засилва особено по времето на социализма, когато се строят големите заводи, изграждат се новите панелни квартали – „Бузлуджа”, „Чолаковци” и др., в които се настаняват новите жители,  търсейки възможности за по-добър живот. Тук остават да живеят и много студенти, завършили ВТУ и Военния университет. Така наречените присадени търновци, преди не са имали нищо общо със старата българска столица, но затова пък градят нейното бъдеще.
Старостоличани помнят времето, когато техният град е свършвал до кино „Искра”, на мястото на блоковете от „Славяни” до Студентския стол е имало редица от паянтови къщи, когато на Царевец е имало хижа, а до стадиона Ловен дом...
През последните години във Велико Търново се вихри сериозно жилищно строителство. Според брокери, тук купуват жилища хора от различни райони на страната, които избират града заради локацията, висшите училища, туризма.
Така или иначе, животът си върви. Градът се променя и паметта за онези славни, романтични, забулени в тайнственост времена на балове, офицерски мундири и рокли с кринолини, на бяло сладко и соарета, безвъзвратно избелява все повече и повече.
А великотърновци с гордост се наричаме всички ние, които отскоро или не толкова отскоро живеем в този прекрасен град. И го обичаме не по-малко.
Що за усещане е да си кореняк търновец?  За това разговаряме с трима представители на потомствени местни родове. Контактът  с тях не е лесен. Пазят се от публични изяви, признават, че ги боли за отминалото време. Казват, че изпитват не толкова гордост от произхода си, колкото тъга, че Старо Търново вероятно ще си отиде с тях. Въпреки всичко приемат философски процесите  и разкриват вълнуващи и интригуващи подробности за манталитета, нравите, начина на живот и атмосферата от живота на своите предци.

Шест поколения търновци са отраснали в дома на д-р Хаджипенчев на ул. „Независимост”

Шест поколения търновци са отраснали в къщата на д-р Стефан Хаджипенчев на централната улица „Независимост” . Прекрачвайки прага на този дом, човек попада като с машина на времето много, много години назад. Високи над 3 метра стени, рафтове с хиляди книги, оригинални газени лампи, фамозно огледало, хармониум уникат, месингови изящни сервизи и покривки, плетени на една кука, крият многобройните стаи на дома, огласян от звъна на стар стенен часовник.
1881 година е строена тази къща от прадядо ми д-р Стефан Хаджипенчев, последният представител на рода, който живее в момента във Велико Търново, съм аз, разказва Александър Генчев, наследник на прочутата фамилия, дала десетки медици и фармацевти на старата столица. Сашо Генчев, както го познават великотърновци, не се чувства привилегирован от това, че е кореняк търновец, но уважава и пази паметта за своите предци.
Портретите на прадядо му Стефан и на прабаба му Тодорица заемат централно място в гостната. Под тях са снимките на дядо му, баба му, майка му и баща му. Сигурно и моят портрет ще се появи отдолу, казва мъжът, докато разлиства страниците на родословното дърво.

Прадядото на Александър д-р Стефан Хаджипенчев по майчина линия е бил второто от шестте деца на Хаджи Пенчо Стоянов и Зафирица Пенчева и е роден през 1848 година. Учил медицина в Букурещ, по-малкият му брат Юрдан пък следвал фармация и се счита за един от основателите на аптечното дело в Търново. Д-р Хаджипенчев изиграва голяма роля за спасяване на населението в Търново от страшната болест холера през 1886 година, като организирал санитарен лагер извън града. Съпругата му Тодорица – прабабата на Сашо Генчев, загинала при земетресението през 1913 година, отломки от къщата я затиснали, докато била на двора. Д-р Пенчев починал същата година от холера.
Градските легенди носят, че в този дом е отсядал Фердинанд, който подарил скъп пръстен на Тодорица, защото бил увлечен по нея. Пръстенът е семейна ценност и почти никога не е излизал от дома, освен за изложба по случай 100-годишнината от обявяване на Независимостта на България.
Да, истина е, че князът е гостувал тук, но причината, освен приятелството с прадядо ми, е доста по-прозаична, усмихва се Сашо Генчев. Просто това била единствената къща в Търново с вътрешна тоалетна. А не било много добре царят със свитата си да обикаля в двора, за да стигне до това място. Също и това, че входната врата е много висока и е позволявала през нея да премине файтонът на владетеля.
Пръстенът наистина е много красив – с три скъпоценни камъка – червен, син и бял, обградени с девет брилянта. Сега се предава по наследство на жените във фамилията.
Всъщност моите спомени са от дядо ми Александър Пенчев, чието име нося, разказва великотърновецът. Той бил забележителен човек – агрононом, публицист, писател, общественик, владеел на високо ниво международния език есперанто, филателист, спортист. Бил и народен представител. Заради заслугите му, великотърновци дори кръщават улица на неговото име.
Александър Пенчев бил член на земеделската партия, но се отказал от политиката, когато Стамболийски взел властта и от партията се отделило крилото на Драгиев. Дядо ми казваше никога да не се захващам с политика, защото идеалите често нямат нищо общо с действителността, казва Александър и допълва, че достолепният мъж, който непрекъснато го вземал на коленете си и го носел на ръце, винаги бил облечен с костюм, без значение кое време на деня е. Баба му била не по-малко интелигентна жена, въпреки че загубила слуха си, след като боледувала от испански грип, тя свирела на китара и пеела чудесно.

Една от антиките в дома на Хаджипенчеви е хармониумът. Въпреки че се пази от 1895 година, красивият и рядък музикален инструмент пази своята настройка и до сега. Друга ценна вещ е голямото огледало, което по чудо оцеляло след опустошителния земетръс през 1913-та, когато вторият етаж на къщата бил разрушен. В последствие етажът бил възстановен във вида, в който е и сега.
Над 14 000 тома литература се пазят зад стените на дома на фамилията Хаджипенчеви. Тук има книги, енциклопедии и сборници от областта на медицината, агрономството, юридическата наука, фармацията. Всеки е оставял по нещо след себе си, литература от своята област, обяснява Александър, докато показва дебелите томове с медицинска литература на своя прадядо.
Освен че в този дом много се е четяло, тук е звучала и доста музика. Изпълненията на стари градски песни са били неотменна част от сбирките на семействата и приятелите на баба му и дядо му. Нейните три сестри били женени за полковници от града и имали по няколко деца. Матинета, соарета, сладки приказки на бяло сладко и кафе били неотменна част от градския бит. После традицията на гостуванията продължили неговите родители – майка му Люба, която била фармацевт и баща му – видният адвокат Генчо Генчев.
И друг известен човек е гостувал в дома на „Независимост”. Тук приемал посетители прочутият лечител Петър Димков. За известен период от време семейството дало първия етаж за безвъзмездно ползване на Бялото братство, които отворили там вегетариански ресторант. В замяна на това членовете на фамилията се хранели безплатно в него. Когато Димков идвал във Велико Търново, приемал хората, търсещи помощ, именно в една от стаите на горния етаж.
Къщата е красива, но и трудна за поддържане, признава Генчев. Той категорично отказва да бъде сниман, но с удоволствие предоставя възможността да пресъздадем част от атмосферата на дома през камерата. Александър не обича да говори за себе си и за привилегията да е член на влиятелен търновски род, нито да се съпоставя с видните си предци. Всеки човек е значим според това какво е постигнал, разсъждава мъжът, който по образование е филолог и продължава да е изкушен от езиковедските науки и сравнителната граматика. Надява се петте му деца, които са били пръснати в чужбина, да се приберат в България, за да има кой да наследи дома, пазещ толкова много история и спомени.

Мила МИЛЧЕВА