Имало ли е будители изобщо?
В Деня на народните будители korespondenbg.coм представя есето на 18-годишния Александър Спирдонов от Universidad Complutense de Madrid
1-ви ноември е ден, който буди у всеки българин образа на усмихнати ученици, дефилиращи по градския булевард с портрети на изтъкнати родни културни дейци, писатели, учени; отнякъде се дочува песента „Върви, народе възродени”, която крехките детски гласчета още не могат да изкарат докрай; трибагреникът е гордо развят по всички административни сгради и сякаш цялата страна си спомня за своето славно минало.
Човек има чувството, че във въздуха се носи родолюбиво чувство, стоплящо сърцата и душата на хората и каращо ни да се замислим къде живеем, какво имаме и дали го оценяваме, както подобава.
Цялата тази достоверна, но все пак изпълнена с „нездрав патос” илюстрация, както биха се изразили някой от героите на настоящия разказ, с които ще запознаем читателя по-нататък, се оказва неудобна, неправилна или дори неморална за определени пластове от световния интелектуален, политически и икономически елит.
Живеем във времена, в които всичко, считано за нормално до преди няколко десетилетия, днес бива заклеймено, отхвърлено, оплюто и безцеременно потъпкано пред очите на цялото общество. Но това не трябва да буди някакво негодувание от страна на обикновените хора. Напротив, те трябва да бъдат вкопчени в ласото на заблудата, посредством един куп механизми, за които всеки един разумен човек (в страната ни все още има доста такива) сам се досеща.
При мисълта за застрашителната скорост, с която европейската цивилизация се е запътила към пропастта на историята, все по-актуално звучат думите на колумбийския консервативен философ Николас Гомес Давила, че „модерният свят няма да бъде наказан, а той самият е наказанието”.
През призмата на постмодерната епоха, в която живеем, картинката, която преди малко обрисувахме, се възприема като пропагандиране на фиктивни ценности, доктриниране на учениците, манифестиране на ирационални симпатии, граничещи по-скоро с фанатизъм, отколкото с някакви реални очевидности. Същата тази постмодерна епоха/неолиберална парадигма/капиталистически фетишизъм е възпитала цели генерации в пълно отричане на концепти като нация, невъзможността за съществуване на каквито и да е вечни ценности и идеали и пр.
Съвременните социални демиурзи, които претендират, че са носители на най-прогресивните и авангардни прояви на човешката мисъл, не се отличават с особена оригиналност при методиката си. Всъщност единственото, което успяха да направят, е да потвърдят за n-ти път, че историята е една неопределяема безкрайност и няма човек, който да сложи прът в колелото ѝ, нито пък да ускори процесите ѝ. Това е така, тъй като въпросните елити, въпреки фундаменталните си идеологически и концептуални различия с по-стари доктрини и социални реалности, до голяма степен са попили от вече изпробваните в историята способи за доктриниране, зомбиране и поробване (независимо дали физическо или не; струва ми се, нефизическото е по-страшното) на масите.
Догматизмът на съвременните социални, философски, икономически, политически и културни доктринери, макар несъпътстван от кървавото преследване на целите си, по същество не е по-различен от догматизма на Св. Инквизиция през XVI в. в Испания, от практиките при налагането на Опричнината от Иван IV Грозни, от жестокостите на Френската буржоазна революция спрямо Църквата, от нацистките гонения срещу евреите през 30-те години на миналия век, от Културната революция по времето на Мао и т.н.
Освен това интелектуалните адепти на тези анти-традиционалистки (ако питате мен, ретроградни и реакционни) течения хвърлят всичките си усилия по посока на изработването на сложни теоретически конструкции и философски програми, които по заобиколни пътища да облекат в някакво приличие и добронамереност гнусните дела на развилнялия се нихилизъм спрямо всичко, което ни заобикаля и което ни е мило.
Този нихилизъм рано или късно ще се насочи и към нашата история, по-специално към 1-ви ноември, Денят на Народните будители.
Моето лично становище е, че България, както и повечето страни от бившия соцлагер, доста добре се е запазила и спотаила от прохладните ветрове на международния деструктивизъм спрямо традиционните социални фундаменти. У нас все още не е срамно да се наречеш потомък на Симеон Велики, нито пък някой ще ти се смее ако излезеш на улицата с тениска „България на три морета”. В нашето общество е нормално да приемаш и попиваш от бита на дедите си, да се радваш на това, което ни е оставила историята и да не изпитваш срам от нито една тревичка, нито един камък и нито един човек, който живее на тази свещена земя.
Вероятно наистина има значителна доза ирационални проявления в такава идея за България, но защо да няма? Нима цялата световна история досега не е движена от любовта и страстта на човека? Нима Средновековието, което е толкова омразно на голяма част от съвременния каймак на световната интелигенция, не генерира толкова много социална мощ, благодарение на любовта на човека към Бога? Нима Великите географски открития, всички технологически иновации не бяха плод на вечния стремеж към познанието?
Тези фактори също не са рационални, но са движещи сили в едно общество. Когато оставим сивотата и прозаичността, характерни за определени части от научните дейци, особено на Запад, да определят нашата посока на национален живот или да обясняват с пяна на устата, че нацията е просто дериват от една историческа случайност, тогава трябва да се притесняваме за България.
Но докато нашето общество не е подложено на коварни инсинуации (или поне е способно да им се противопостави), които са насочени към най-скъпото ни – националната душа – ние можем да бъдем спокойни.
Затова – без омраза към никого, но и с пълна вяра и неподправена любов към нашата родина – ние можем да изживеем в действителност обрисовката от началото. Да говорим с усмивка на лицата си за Светите братя Кирил и Методий, Св. Иван Рилски, Св. Паисий Хилендарски, Св. Софроний Врачански, Неофит Рилски, братя Миладинови, Г. С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стоян Михайловски, Петко Р. Славейков, Иван Богоров, Иван Вазов и още много други.
Простете за дългия списък, но наистина днес имам с какво да бъда горд. Честит празник!